Въпреки това старият тръгна отново, но този път по-бавно. От кол на кол, те стигнаха края на редицата до последния, където се закачаше мрежата, този, който беше забит най-близо до Мон, само на два километра от скалите, на двайсет минути бърз ход! Там Андре видя с изумление, че Биар хвърля своя кош, обръща го и сяда отгоре му. Другите мълчаха, но той помисли, че това е злокобно отчаяние, отказ от борбата, мрачно примирение със съдбата и полита трескаво:
— Нали няма да останем тук?
Старият Биар вдигна глава, погледна го тежко и обръщайки се към него за първи път на „ти“, рече:
— Къде искаш да вървим?…
Никой не отговори — чуваха само тишината, която се процеждаше.
Старият попита за последен път:
— Колко стана!
— Два и двайсет и две!
Приливът вече се задаваше и отчаян от това капитулантство, Андре извика:
— Но след двайсет минути той ще бъде тук!
— Да идва — избоботи старият.
И все пак добавя:
— Ако тръгнеш, не се знае накъде ще поемеш — дали към морето или към брега, а сега е вече късно да бъркаш.
— Ще има много да се мъчим! — измърмори Доше.
— Нямаме друг избор — каза старият.
Андре още не подозираше отчаяната маневра. Това бездействие го задушаваше. Той се въртеше като вързано животно край кола и седналия човек. Побутна Доше, който веднага заобяснява:
— Ще изчакаме приливната вълна и ще тръгнем пред нея. Тя поне върви право към брега… Важното е да знаем дали ще ни остави да минем прага…
Това опасно приключение по един равен бряг би било само бърза разходка. Но тинестите пясъци бяха прорязани от дълбоки лагуни и приливната вълна, която попадаше в тях, бързо опасваше островите, после лека-полека ги поглъщаше. Другаде тя се втурваше в ручеите по брега и в ръкавите на реките, които за няколо минути ставаха дълбоки и големи, докато при отлив те не стигаха дори до глезена. Между четиримата и Мон се препречваше един от онези прагове.
И тъй морето щеше да ги бута пред себе си, показвайки им пътя с пяната си, но щеше да ги отклони вляво, за да им отреже пътя назад. Бяха слепи, бяха принудени да го чакат: в това време то щеше да се втурне към прага. А и дали когато го стигнат, течението ще ги остави да преминат?… Всичко щеше там да се реши.
Мъглата бе застинала. Из пея вече не се точеха валма, както допреди малко, не пробягваха неясни силуети. Тя си оставаше неподвижна и гъста — като онези ситно тъкани кафяви платна, дето ги опъват около панаирджийска арена.
Изведнъж големият шум на тръгналия прилив изпълни удавения от мъглата въздух. Шумоленето на водите, този тътен на далечен водопад, способен лете, когато се надигне, да накара да замлъкнат хиляди бърборковци, сега се носеше отвсякъде и ги ограждаше. Това бе друг мираж на мъглата — тази вездесъщност на морския тътен, и без редицата от колове, за която те знаеха, че е напречна на прилива, те не биха могли да отгатнат откъде ще дойде морето. Старият Биар бе станал и отново бе нарамил своя кош. Те стояха четиримата заедно край последния кол и приведени, гледаха в краката си. Изведнъж се появи ивица пяна, подлизна ботушите им и отмина напред. Това беше приливът, който се пръскаше на малки мехурчета, и нямаше нищо по-спокойно, по-тихо от това. Но той се плъзгаше бързо, безспир, без онези колебания, онези люшкания на вълната, които забавляват децата по плажовете. Чувствуваше се, че това е само началото на една огромна и стремителна сила. Четиримата мъже се бяха хвърлили всички вкупом да гонят тази изплъзваща се вода.
— Бърза, мръсницата! — изпъшка старият.
Този път той изоставаше, беше прекалено едър и лесно се задъхваше. Опитваха да стигнат, да намерят отново сухия пясък, приливната вълна да остане по петите им, вместо да цапат в нея, ала тя беше силна, водната маса идеше от десет километра и на края се втурваше да покрие последните хектари там, където те ловяха риба.
Затичаха се тежко. Водата вече удряше прасците им. Андре чувствуваше през гумата студения допир на водата, която ги водеше право към Мои, както конят усеща допира на ботуша в хълбока си. Той чу зад себе си задъхания Биар. Синът му го бе хванал за ръка и го теглеше. Андре се спря за секунда, колкото да улови за другия ръкав стария рибар, и продължиха да вървят.
Водата спадаше. Не че те я изпреварваха — дъното се издигаше. Скоро вече тичаха по сухо.
— Плитчината Айоли — изпъхтя старият, чиито нозе си възвръщаха проницателността.
Прекосиха я бързо. Издигайки се, склонът сам ги водеше и не ги оставяше да се отклонят.
— Внимание! — извика Доше. — Прага!…
Тук плитчината рязко се спускаше към леглото на прага. Забавиха ход, после спряха надвесени.
Сега те чуваха, но не виждаха пороя, който се провираше в краката им и кипеше. Той се носеше към Селюн и те знаеха, че с всяка секунда увеличава, ускорява лудия си бяг. Те се колебаеха наведени над невидимите води, сетне старият Биар отстъпи назад, без да продума…
Андре разбра, че Биар се отказваше, че смяташе преминаването за невъзможно, че от тази висока плитчина не можеше да се очаква нищо друго освен бавна агония във водата, ей тъй както си стоят — приливът спокойно щеше да допълзи до устните. Ужасът от този край го тласна напред и захвърляйки ракетата си, той скочи, предал се на яростното желание да продължи да се бори. Преди да докосне водата, той чу как Доше отчаяно го вика, след туй отвори уста — задушаваше се сред студа, който проникваше отвсякъде — през ботушите, през колана на панталона му, — удряше през гърдите като с тояга. Беше се спуснал по гръб по стръмния бряг, но не намери дъното и с ужас почувствува, че натежалите му крака се носят напред. Той очакваше да потъне и бе изненадан, че плава: неговата облегалка — големият му празен ракитов кош, го поддържаше. Но някаква мека сила го влачеше; той се носеше по жълтата вода със скоростта на пороя. Инстинктът му на бърз плувец се възвърна все пак и той заудря водата в бесен кроул. Сетне коляното му се удари в пясъчно хълмче, което се срина от удара. С лакти, с нокти, с корем и бедра той се опита да се задържи, да се пъхне в пясъка, но се откъсваха огромни блокове, които се срутваха, плъзгаха, ронеха се при най-малкото докосване. Брегът, щастието, към което се стремеше с цялото си същество, се стапяше!… Едно рязко покачване на прилива го опаси. Той усети, че нещо го повдига откъм гърба, протегнатите му ръце се удариха в брега, пръстите му се вкопчиха в него. Тогава чу, че го викат, но не се обади, за да не губи сили, защото водата го държеше здраво, теглеше го, смучеше го! За момент той остана неподвижен, с пръсти, вкопани до дланта в сбития тинест пясък, една от онези мергелови жили, които пълнят пясъците и не поддават. После бавно, с усилие, от което цялото му тяло трепереше, задействуваха лактите, тягата им повлече в пясъка първо лицето, сетне гърдите… Едва когато се изправи, той отвърна на виковете…
— Като видях, че тръгвате… — каза Доше съвсем пребледнял и без да откъсва поглед от лицето му.
И добави:
— Не можеше да се мине оттам. Чуваха се бесните.
Той говореше за онези опасни въртопи — издълбани от морето на някои места в реките, които то избутва.
Тримата бяха минали по-отгоре, там, където развихреният порой губеше малко от скоростта си. Водата им беше стигнала все пак под мишниците, но забивайки ракетите си в нея, опирайки се на тях, преодолявайки стихията с гърдите си, те бяха преминали. Явно вече бяха забравили за своето опасно премеждие — толкова се страхуваха за другаря си!…
Когато четвърт час по-късно излязоха на дигата, там чакаха жените. Те не извикаха, като ги видяха, защото още не смееха да разпознаят неясните силуети, които изплувваха от мъглата.
Едно дете се обади първо:
— Те са!
Мигом се струпа навалица, която ги раздели. Олекнало им отведнъж, жените се разприказваха, питаха, разпитваха, превъзнасяха мъките им. И мъже се приближаваха до пострадалите, разпитваха. Цялото село бе
