окръг Киче с главен град Санта Крус, издигнат на мястото на сринатия през 1524 г. Кумаркаах. За да смажат борбата на свободолюбивите и непокорни индианци, гватемалските военни прилагат между другите мерки и насилственото изселване в „образцови села“, чието название не случайно напомня за системата на апартейд в Южноафриканската република. Мнозина бягат зад граница, предимно в Мексико, за да спасят живота си. Политиката на методично и жестоко народоизтребление засяга както броя на говорещите кичеански, тъй и разпределението им. Поради тази драматична причина кичеанският звучи и извън окръга Киче, и извън Гватемала.
За нас всичко маянско идва прекалено отдалече, прекалено съсредоточено в едно отколешно величие. Но маянската култура не е нещо, съществувало единствено в отдавна миналото и завинаги изчезналото. Унищожавана и унижавана отявлено или прикрито, тя е жива и днес. Шест милиона души говорят сега езиците на хората, въздигнали самобитни градове из селвата, несравнимо повече са ония, които вече говорят друг език, но в жилите им тече маянска кръв. От 1954 г., когато в Гватемала бе извършен продажнически преврат срещу правителството на Арбенс, са убити или изчезнали над сто и петдесет хиляди души, повече от двеста и петдесет хиляди са принудени да избягат от родината си, а други сто и петдесет хиляди — насилствено преселени в гетообразните „образцови села“.
Гватемалският народ води героична въоръжена борба, в която кичеанците заемат челно място. И ако за нас „Попол Вух“ е чудновато полупонятно четиво, за тях, които от четири века не са се примирили с участта на поробени, онеправдани, той е знаме в съпротивата.
На тях, днешните потомци на митическите герои Хунахпу и Шбаланке, победили кървавото подземно царство Шибалба, на кичеанците и гватемалците. които северноамериканските монополи не могат да купят, а продажното оръжие на техните марионетки не може да надвие, с обич и вяра посвещавам този превод.
РУМЕН СТОЯНОВ
ЗА БЪЛГАРСКИЯ ПРЕВОД НА „ПОПОЛ ВУХ“
„Попол Вух“ бе преведен на български от испанския текст на Адриан Ресинос (1886–1962 г.). По-точно от седмото (1964 г.) издание на превода, който Ресинос извършва от кичеанския ръкопис и издателство „Фондо де Култура Економика“ отпечатва в град Мексико за пръв път през 1947 г. Трудът на гватемалския учен вече четиридесет години след появата си продължава да е най-утвърденият пряк испански превод на „Попол Вух“, непрекъснато търпи преиздания и е най-широко използуван от обикновени читатели и от изследователи. Седмото издание се различава от първото по това, че през 1964 г. са отпаднали някои обяснителни бележки и вместо увод и обширен предговор е поместен доста по-кратък встъпителен текст. Не използувах обясненията към първото издание, защото съкращенията в тях са били направени приживе на Ресинос и вероятно той самият е намерил основание да ги възприеме като окончателни за многобройните по-сетнешни издания. Бележките на Ресинос към седмото издание запазих непокътнати дори в случаите, когато изискват очевидни промени или допълнения с оглед нуждите на българския читател или новите сведения, с които разполага днес маянистиката. Това бе най-почтеното, което можех да сторя. Каквито и добронамерени усилия да положех, всяка моя намеса в тях би означавала „разтури къща и направи колиба“: щом не знам кичеански език, не е по силите ми да съставя по-добри обяснения от Ресиносовите. За да уважа неговия труд и за да не си приписвам несъществуващи заслуги, предпочетох да прибавя нови бележки, със съответно обозначение, предвид необходимостта на българина от много повече опорни точки за един по- задълбочен прочит, отколкото на гватемалеца, на мексиканеца или въобще на испаноамериканеца. А дори за отвъдморския читател, несъмнено облагодетелствуван от познаването на своята или близка нему действителност, тълкуванията към въпросното издание са твърде оскъдни, особено за по-взискателното око. При изготвянето на бележките съм ползувал главно разясненията, които друг гватемалски учен, Агустин Естрада Монрой, е приложил към преиздание на класическия (първия) превод на Франсиско Хименес (издателство „Хосе де Пинеда“, гр. Гватемала, 1973 г.).
Основната мисъл, от която се ръководех, работейки над „Попол Вух“, бе, че това е книга, повеляваща да бъде пресъздадена с пределна точност, която обаче да не е в ущърб на поетичността, още по-малко да се прибягва до каквото и да било разхубавяване. Ала аз тръгвах не от първообраза, а от испанския превод. И непрекъснато ме терзаеше съмнението, подхранвано от други преводи, как ли ще е това или онова на кичеански. Усещането, че се движа опипом, навремени ставаше непоносимо и ме принуждаваше да прибирам страниците в чекмеджето. Единственият изход се оказа да вървя колкото може по-близо до Ресинос. Не исках да изпадам в самоволности, каквито ме очакваха в случай, че се отдалеча неоправдано от неговите думи, а нямах пряка връзка с първообраза, впрочем трудноразбираем дори за ония, чийто роден език е кичеанският, ала не притежават здрава филологическа и палеографска подготовка върху негова основа. От друга страна, както отбелязахме, авторът или съставителят на „Чичикастенангския ръкопис“ на много места съзнателно е предавал неясно съдържанието на текста, който като цяло ще продължава да бъде обект на задълбочени проучвания. Стремях се да работя по превода на тоя исторически паметник със съзнанието за неговата изключителна ценност като източник на сведения от първа ръка за маянската, месоамериканската и предиспанската култура, изискващ пренасянето на друг език да става с пределна верност както спрямо всяка дума поотделно, така и спрямо смисловите единици, които думите образуват. Поради това съм се придържал и към съображението, че доколкото е възможно, „Попол Вух“ не бива да се „осъвременява“, което в дадения случай ще рече да се осакати постройката на първоначалния изказ, тъй както е оцелял у Ресинос. Не ми даде сърце да се презастраховам стилово, заглаждайки първичната хубост на тия дошли от тъй далечно време и място словесни построения, и в името на някакви уж общозадължителни предписания да преиначавам изрази. Не мисля, че изречение като „Уукуб-Какиш имаше едно голямо нансово дърво, чийто плод беше храната на Уукуб-Какиш“ звучи грозно заради повтореното собствено име и трябва да се „пипне“ само защото стои встрани от царския път на оная презастраховаща стилистика, чието прокрустово ложе би отрязало второто „Уукуб-Какиш“, заменяйки го с местоимение. Не мисля, че изречение като „Улавяха някого, когато вървеше самичък, или двама, когато вървяха, и не се знаеше кога го улавяха, и веднага отиваха да го жертвопринесат пред Тохил и Ауйлиш“ е толкова непривично и невъзприемливо за нас, че трябва да се „оправя“. Мисля, че е по-трудно да се опази привкусът на далечност, на чуждост — а езикът ни с възхитителните си възможности го позволява, — отколкото текстът да се нагоди към неоправданото и страхливо „на български да звучи добре“. „Щом стигна жената пред старицата, рече жената на бабата“ — четем у Ресинос. Ясно, би могло да се избегне повторението на „жената“ или да се замени „бабата“ с „й“, ала едва ли би трябвало да го променям, след като и Ресинос го е запазил в превода си на испански. А щом е възможно в съвременния испански, няма никакво основание да не е възможно и в съвременния български. „И като рече, каза“ — срещаме в старобългарската книжнина. Нима би трябвало да се „редактира“! Познавачи твърдят, че „Попол Вух“ е един от най-старите паметници на човешката мисъл, предаван с векове от поколение на поколение, преди да бъде записан. А някои го възприемат дори като първия по древност. Така или иначе, несъмнено е, че тук обичайните съображения за „гладкост“ на езика са неоправдани и „грапавостта“ на първообраза е задължителна и в превода. „Попол Вух“ не е четиво за любители на салонна езикова изящност. Честите, едва ли не „прекалени“ повторения, които съм запазил изцяло, са част от художествения похват паралелизъм, характерен за кичеанската творба, и би било повече от неуместно да се посегне на тях.
Още от самото заглавие на тази книга кирилицата постави въпроса как да се изписват индианските имена. Когато се превежда с латиница, затруднения от такова естество няма или са значително по-малки, защото обикновено думите запазват вида, който имат на кичеански и на испански. И все пак езиците, ползуващи латиница, се оказват понякога доста по-неточни — една унгарска, полска, шведска дума на испански се пише както в оригинала, ала често не се знае какъв е нейният правилен изговор. Кирилицата изисква възможно най-голямо уточняване между знак и звук. Трудностите в случая произтичат от буквите „h, v, x, z“, застъпени и в испанския, и в кичеанския, но с различни стойности. Според испанските правила „Popol Vuh“ би трябвало да се чете „Попол Ву“ (както може погрешно да се чуе у някои неосведомени испанскоговорещи). Обаче възприето е „h“ в кичеански думи да бележи звук, равнозначен на българския „х“. Оттам у някои познавачи вместо общоприетото „Popol Vuh“ срещаме „Popol Vuj“, „Popol Buj“, „Popol Wuj“. В испанския текст „Mahucutah“ подвежда незапознатия да го произнася „Маукута“, докато правилното е
