„Махукутах“. В кичеански думи буквата „y“ бележи българския звук „у“. Следователно „Popol Vuh“ е правилно да се чете „Попол Уух“. Затова можем да го видим някъде и като „Popol Uuj“, „Popol Wuh“, „Popol Wuj“. В кичеанския език буквата „x“ не трябва да се чете по испански като нашето „кс“, а като „ш“ „Xpiyacoc“ е „Шпиякок“. В никой от поне двадесет и шестте маянски езици няма звук „з“. Поради това, макар в кичеански имена да е застъпена буквата „z“, употребявана и днес по наследство от колониалния испански, действителната й равнозначност на български е „с“, а не „з“. Например „Zipacna“ е „Сипакна“, а не „Зипакна“.
На български предадох имената съобразно звученето им на кичеански език, поради което „Vucub-Came“ е „Уукуб-Каме“, „Hun-Hunahpu“ е „Хун-Хунахпу“, „Huracan“ е „Хуракан“, „Zaquiya“ е „Сакия“, „Uvila“ е „Ууила“. Единствено изключение допуснах спрямо заглавието. Вместо правилното кичеанско „Попол Уух“, то си остана „Попол Вух“, защото именно така е придобило световна известност. Двойните съгласни (в науатълското „comalli“ или в кичеанското „Zaccaboha“) предадох с по една буква, както изисква българската традиция, още повече, че само в един маянски език, мамски, съществуват шест фонеми „к“, които можем да предадем на български само с неуместна тук фонетична транскрипция. Впрочем в кичеанския фонемите „к“ са четири.
Собствените имена преведох според текста на Ресинос. В преводи от първообраза се срещат по-големи или по-малки различия (употреба на други букви, допълнителни знаци, сливане, разделяне на думи). Бургес и Шек изписват имена като Шпиякок, Шмукане, Шбаланке и прочие без улесняващото изговора на испански език начално „и“ (както е у Ресинос: Ixpiyacoc, Ixmucane, Ixbalanque), а така е и у Франсиско Хименес, сиреч в запазения препис на първообраза. В тези случаи българският превод също се е съобразил с нашите фонетични норми.
Ударението в кичеанския език има постоянно място — върху последната сричка. Затова не съм го отбелязвал писмено в имената. „Popol Vuh“ би трябвало да се произнася „Поп’ол У’ух“. Не съм обозначил ударението и в науатълските думи: в тях то пада неизменно върху предпоследната сричка. Обяснителните бележки указват кои имена са науатълски. И понеже останалите са кичеански, става ясно къде стои правоговорното ударение на всяко име.
Изхождайки от друга традиция, чужда на съвременния български, Адриан Ресинос предава с главна буква редица имена (някои от тях звания): Господар, Галел, Ахпоп, Ахпоп-Камха, Ахцик-Уйнак и др. Когато не са част от лични имена, привел съм ги в съответствие с нашите изисквания, отреждащи в случая малка буква. Гватемалският маянист е отличил с курсив собствените имена, както обяснените от него, така и оставените без пояснения. В българския превод това е избягнато с мисълта, че не подпомага усвояването на материала, нито го прави по-прегледен. В текста всички добавки в скоби са на Ресинос.
За улеснение на читатели, имащи достъп до „Попол Вух“ или до книгописа за него на латиница, и за по- голяма точност в бележките към всяка обяснена дума е поставена нейната съответка, както е изписана в оригинала.
Маянските езици, включително кичеанският, разполагат с граматически залог, който отсъствува в романските и в славянските. По значение стои най-близо до познатите ни страдателни залози и е много използуван. По тая причина Ресинос прибягва твърде често до страдателни глаголни форми. На български в повечето случаи са употребени действителни, защото подобна честота е необичайна за нас.
Тълкуването на собствените имена е трудна задача, тъй като ономастиката на кичеанския език е неразработена (Ресинос не случайно е крайно предпазлив). Поради това, че „Попол Вух“ е бил записан с несъобразена с фонетичните особености азбука, много от тънкостите са се изплъзнали в приблизителното улавяне на звуци, внасяйки възможности за разнопосочно и противоречиво разчитане на съставните имена. Нещата се усложняват и поради обстоятелството, че подобно на други свещени писания, в тази книга имената на божества или свръхестествени същества са нарочно недостъпни или с объркващи значения. Но днес основната пречка за разчитането им е липсата на ономастични изследвания и въобще непроучеността на кичеанската култура. Съзнавайки наличните опасности, все пак предпочетох да прибавя към сдържаните бележки на Ресинос някои от ономастично разточителните на Естрада Монрой и настоящият превод се придържа към разчитането на собствените имена. Съображенията бяха следните.
Естрада Монрой прави своите тълкувания тридесет години след Адриан Ресинос. Това предполага възможност за по-големи сполуки в ономастиката на кичеанския език. Ако четящият испански поиска да узнае значението на едно или друго име, би могъл да ползува обясненията на Ресинос, на Естрада Монрой или на друг учен. Макар че въпросното издание е труднодостъпно извън Гватемала и широките кръгове се задоволяват с предложеното от Ресинос, възможността да се надзърне отвъд кичеанските имена е по- реална. За нас тая врата е плътно затворена. И в близко бъдеще единственият път да стигнем до някакви тълкувания — добри или лоши — на тези имена ще са бележките към настоящия превод. На тях обаче трябва да се гледа не като на окончателната дума на маянистиката, а като на податки, като на „по-добре малко, отколкото нищо“, като на „тръгване“, а не „стигане“. В едно съм убеден: ако в научно отношение трябва да подхождаме внимателно към някои от приложените ономастични разчитания, от поетическо гледище те обогатяват текста, защото позволяват да доловим образността на кичеанското светоусещане и пределната сбитост на езика.
За нуждите на този превод и въобще за едно по-трайно боравене с нови за нас понятия се наложи да се съставят думи. Тъй като въпросът е принципен, ще обясня как съм постъпил.
Българската култура и българският език много бързо навлизат в области на човешкото знание, които доскоро ни бяха съвсем далечни, за да не река недостъпни. Такъв е случаят с предколумбовските народи и всичко сътворено от тях. Преводът на „Попол Вух“ е само малка крачка в тази насока, но немислима без употребата на ред чужди думи, които неизбежно ще влязат в родния ни език и трябва да опитаме да им дадем още отначало такъв облик, че да ги почувствуваме като добре прилягащи му, а не като чужди нему тела, и най-важното, податливи за извличане от тях на други думи съобразно българското словообразуване. В испанския, следващ различно развитие, е естествено да се използуват едни и същи форми както за съществителни, така и за прилагателни имена. В българския тази възможност е рязко ограничена, ако го сравняваме с испанския, където например думата „киче“ е и съществително, и прилагателно. Но за нас е неприемливо да я оставим в този й вид, защото, ако в отделни съчетания е относително приложима (расата киче, народът киче), оказва се тромава в случаи като „Los quiches“, което би трябвало да преведем с „хората киче, мъжете киче“, ако държим да я запазим непокътната, както е на английски, на френски и пр. По тази причина от „киче“ образувах „кичеанец“, защото, освен че отговаря точно на традицията за имена, обозначаващи принадлежност към определен народ, народност и тъй нататък, позволява да извличаме облици и за женски, за среден род, за множествените им числа: кичеанка, кичеанки, кичеанче, кичеанчета, кичеанци, каквито в превода не стана нужда да използувам, но в бъдещото все по-задълбочено изучаване на доколумбовските култури ще е неизбежно. Същевременно кичеанец е добра основа за извличане на прилагателни — кичеански, кичеанска, кичеанско, кичеански.
Същия подход — от чуждото слово да се изкове българска основна дума, позволяваща извеждането на производни, съм следвал и в останалите случаи: от „мая“ — маянец, и съответно маянка, маянче, маянски, маянска, маянско, маянски; от „какчикел“ — какчикелец, какчикелка, какчикелче, какчикелски и тъй нататък; от „науатл“ — науатълец, науатълка, науатълче, науатълски… Естествено е една новосъздадена дума да подразни нечие ухо, особено любители на криворазбрани верноподаничества към чужди езици. Но съм убеден, че ако не се постъпва така — смело да ковем думи според българското словообразуване, — езикът ни ще се затлачи от множество трудноподвижни имена. За да не бъда голословен — ако запазим на български „науа“ в този му „неизопачен“ вид, ще трябва да говорим и да пишем тромаво, да търпим чужди кръпки: народи науа, култура науа. Нашето словообразуване допуска единствено науаски или, от равнозначното „науатл“ — науатълски.
В случая с двете разновидности на испански език „рабинал“ и „рабиналеро“ прибягнах към уеднаквяване (рабинал), с оглед да можем да казваме също рабиналка, рабиналче, рабиналски и пр. Някои маянски имена на родово-териториални общности срещаме у Ресинос като: los de Tamub, los de Ilocab, los de Cavec и тъй нататък. (Тук по всяка вероятност е оказало влияние обстоятелството, че маянските езици не образуват множествено число посредством морфологично изменение на самото име, а посредством придружаващото го числително: не „три къщи“, а „три къща“.) Ако се робува на чужди езикови средства, би трябвало да преведем: „тия от Тамуб“, „тия от Илокаб“, „тия от Кауек“. Случаят е тъй въпиещо чужд на нашия език, че едва ли е необходимо да се изказват каквито и да било доводи против. Преведох ги с „тамубовци“,
