допълни:
— Дядо оправи балкона, не остави нещата така.
Госпожа Дохърти погледна през прозореца, като продължаваше да мълчи.
— Госпожо, да не би да обърках пак нещо?
— Не, момче… просто… и аз имам спомени от Маунтсвил — хубави, не чак толкова хубави… Връщаш ме далеч назад, в миналото ми. Така се стече живота, изтече може да се каже — горчивина се прокрадна в думите й — че аз останах единствената собственица на тази къща с огромния балкон. Аз съм родена в Маунтсвил, корените ми са тук… миналото ми е тук. Едно време живеех в градчето и обичах да стоя на този същия балкон, да гледам наоколо, е — не точно като генерал — погледна за миг лукаво — но, да кажем — като щастливо момиче… Какво време беше само…
— А ти къде живееше с дядо си, момче, някъде извън града ли? — сякаш внезапно сетила се попита госпожа Дохърти. Въпросът беше логичен и зададен, като че ли между другото, но всъщност в погледа на жената имаше някакво напрегнато очакване.
— Недалеч, навътре в гората, на няколко километра. И сега дядо си живее там. Той навремето, аз не си спомням, но е бил горски работник, лесничей, цял живот е живял с гората. Докато баба ми е била жива по- често са слизали до градчето, но оттогава насам дядо наминава само когато нещо му потрябва. И по-добре. Там горе е супер! Имаме си една малка барачка. Ходим за дърва, за гъби, чай събираме, зависи от сезона. И просто така да се разхождаме — пак ми е приятно! — погледна жената отсреща, която замислено го гледаше — Да не би да ви отегчавам, госпожо?
Старата жена бавно сведе клепачите си в отрицание и вяло му махна с ръка да продължи. Изражението й си остана същото.
— Не, че още има нещо особено да Ви кажа, но с една дума — обичам да съм там — дядо винаги ми разказва историите си, обяснява ми за гората, за животните, а пък и аз съм негов човек — усмихна се Чарли с гордост. — Другите ни близки са разхвърляни накъде ли не и май аз най-често идвам да го виждам. Свои тук, в Маунтсвил, дядо няма, останали са му някои стари приятели, с които от време на време се вижда. Всъщност, без да се обиждате за възрастта, щом сте от тук възможно е и да го познавате? Нищо чудно?!
Младежът гледаше настоятелно и с очакване, запленен от неочакваното хрумване и от възможността щастливото стечение на обстоятелствата да ги е събрало тук — с общ познат — дядо му.
— Наблюдателен и съобразителен си, момко — госпожа Дохърти се засмя с неохота — и ако знаеш само как точно стрелят младежките ти стрели…
Чарли понечи пак да се извини, вече му ставаше навик, но жената не беше свършила:
— Наистина… познавах един Хенри… ах, колко назад ме връщаш… — говореше повече на себе си — Години минаха, а като те гледам сякаш виждам него и… не е случайна тази среща — старата жена убедено клатеше глава, гледайки надолу, усмихна се — … съдбата си знае работата!
— Дали ли си достатъчно голям, за да ти разкажа? — въпросът определено беше зададен и към двамата — Какво пък и аз, като Хенри, ще опитам да ти разкажа нещо… — жената сякаш разсъждаваше на глас — Нали все пак е приказка — е, не толкова красива, но все пак приказка… За живота… — госпожа Дохърти му се засмя и за миг Чарли видя в нея младото момиче — Май ще се наложи накрая и ти да поносиш…
Чарли мълчеше неразбиращ.
— Товарът ми, искам да кажа, носих го дълго сама и силите вече не стигат. — Беше й олекнало и му смигна закачливо отново.
— Няма проблем, госпожо, само изчакайте малко да загрея — пое тона момчето и заразтрива мускулите си, прикляквайки с непохватен комизъм.
— Спокойно — да не прегориш. Сега да хапнем, пък после — ще видим — погледна часовника си — Време има! Ще видиш какъв кейк съм направила, собственоръчно — с ей, тия две ръце — няма ги вече тези работи — сега просто взимаш от стелажа и ядеш, то ти мирише на опаковката, но не — ядеш кейк — ето вземи, опитай!
Старата жена наистина сякаш беше друга, ободрена. Сякаш дишаше по-леко. Бе решила да сподели с това момче, този пратеник на съдбата, с началото на чийто житейски път невидими и неведоми нишки непреодолимо здраво бяха свързали края на нейния.
Не искаше да се пита дали е редно, дали е справедливо, да разкаже всичко на едно момче и то не просто
2.
Тъжния напев на стария бор сякаш съживи нещо в гората. Плътни сенки се раздвижиха и започнаха да се събират около могъщото дърво, сякаш ги викаше. Около стареца тъмата стана гъста, непрогледна. Нереалното множество се разлюля. Тънък хор се извиси, сякаш въпросително. Борът отговори, лек ветрец просвири в игличките му и като че ли с нов тон той заразказва друга притча.
Не след дълго време гората бучеше, мастиленочерното море около стария човек и надалеч в четирите посоки на света, се люлееше на неравни тласъци, прилични на гневни потоци със стотици различни течения. Ствола на огромния бор скърцаше под напора на вятъра, който с дива страст вилнееше между земята и небето, излязъл нечакан, неукротим, сякаш от дъното на вечната душа на земята.
Старецът зъзнеше в съня си, полулегнал върху покрития с ледена коричка мъх в основата на бора. Сънуваше? Или не? Виждаше гората около себе си, чуваше воя на вятъра, най-после бе узнал това, което винаги бе предполагал. Искаше да го каже на приятеля си, да се включи в неговата песен, но не успяваше. В усилията си спящият старец се въртеше неспокойно и простенваше, щом раздвижеше вкочанените си от студ стави. Започна да се развиделява. Старият човек виждаше в съня си отиващите си духове на дърветата, искаше да ги спре и да постои поне за малко с тях, да ги усети, да помълчат дори един до друг, но да е с тях. Цял живот бе чакал да ги види, да ги срещне в нощния им поход…
В напрежението си Чичо Хенри се пробуди. Болката из цялото му почти замръзнало тяло го посрещна — бодра и млада. Тежест в гърдите му пречеше да диша. Постепенно осъзнаваше, че целия трепери. Размърда внимателно крайниците си и лицето му се сви от болка при пукота на ставите. С мъка старият човек се раздвижи и бавно се изправи. Дълбока, влажна кашлица го разтърси. Чичо Хенри положи инстинктивно ръка на гърдите си. Спря се и погледна наоколо.
Видя бора и се сети за съня си. Понечи да заговори, но думите не го послушаха. Старецът трепереше видимо. След спомена за съня, в съзнанието му се завърна и другия спомен. Чертите на лицето му увиснаха въпреки студа. Извърна се и сломен пое към къщурката си, сякаш очакващ там да намери сили да се пребори с този болезнен и неочакван удар.
На два пъти, за краткото разстояние до верандичката, хрипливата кашлица и стегналия в обръч гръдния му кош задух принудиха Чичо Хенри да спира. Сякаш за няколко мига потъваше в хищните им обятия, мачкан, раздиран, разкъсван. На стъпалата отново се спря, дишащ тежко. Полуизвърна се и погледна към отсрещната сграда — тъмна и безмълвна.
Най-после Чичо Хенри успя да влезе вътре като остави вратата да се затвори със скърцане. Доближи печката и я отвори — благодари на Бога, че все още имаше жар и сложи дърва, за да я разпали. Доловил движението, котаракът се измъкна отнякъде, като мяукаше, протягайки се.
— Ех, Робърт, приятелю… — беше единственото, което старецът успя да каже… или искаше да каже. Наметна едно старо, дебело палто върху шубата си и седна на нисичка пейка, като наблюдаваше безучастно разгарящия се огън през тънък процеп в плочника на старата печка.
Само един човек стана свидетел на борбата на стареца да се добере до бараката си. Уилкинсън. Не беше мигнал цяла нощ, разяждан от собственото си безсилие и унижение и от около час стоеше прав като призрачна сянка зад прозореца. Бе видял треперещия старик, но не намери смелост да му помогне.
3.
