Някъде… там… някъде

— Докторе, кога ще идват камионите и другите машини?

— Що му викаш доктор, бе, Джими? — попита Колин.

— А, бе, к’во ти пука, нали нещо, такъв, учен се води — вмъкна Джеймс и извика отново. — Ало, мистър, кога ще идват камионите?

— Когато им се обадя, това е моя работа, не се притеснявай и върши своята.

— Аз моята я работя и винаги съм я работил, ти си гледай твоята — потърси веднага конфликт секачът.

Уилкинсън се направи, че не го чу и тръгна бавно към възвишението. Натам, където предполагаше, че трябва да са кипарисите на Чичо Хенри /или по-точно където бяха — мина му мисъл, която прогони с тръсване на главата/. Оглеждаше местността с новата й топография. Ясно различаваше погазените граници на законната сеч и като че ли усещаше необузданата, унищожителна енергия, която бе бушувала тук. Струваше му се, че ако в телата на дърветата течеше кръв, сега щеше да гази в нея до колене.

Видя полянката с кипарисите. По-точно позна кипарисовите насаждения. Полянка нямаше. Стори му се, че бремето на шеметните събития, лавинообразно затрупали го за толкова кратко време, става непосилно за неукрепналото му его. Призля му.

Защо точно на него? Защо, при положение, че дойде тук с увлечение и ентусиазъм и… — легенди, събития, грубият, непознат живот — сякаш го задушиха, задушаваха. Идеше му с един замах да разсее облаците, надвиснали над душата му. Да сложи всичко и всички на мястото им, но ясно помнеше, усещаше, предишната вечер. Стисна зъби и отвърна глава нагоре, сякаш търсещ помощ от небесата /или пък, за да сдържи напиращите сълзи/.

Постоя така доста време, кристалният горски въздух го замая. С отметната назад глава младият човек загуби за миг равновесие и се препъна. Това го върна в реалността. Обърна се безсилен, загубил и тази борба, и пое към работниците с намерението да опита поне от тук нататък нещата да са в рамките на нормалното.

Секачите го бяха следили с поглед. Джеймс дори се бе приближил да го наблюдава. Машините бяха замлъкнали, единствено Хансен „твореше“ нещо със своята в близката долчинка. Щом инженерът приближи, Колин се направи на зает с нещо. Харди, напротив, стрелна го косо с поглед:

— Какво? — недвусмислено го попита той, заплашителна искра блесна в очите му.

— Нищо. — Уилкинсън безучастно продължи покрай него.

Простичкият отговор обърка работника, а колегата му се подсмихна зад него.

— Кога все пак ще дойдат колите?

Джеймс не можа да се сети друго и повтори въпроса си, за да спре и заговори Уилкинсън, който бе отминал на десетина метра /или просто, за да каже нещо/.

— Одеве се обадиха и за една друга работа през уикенда… та да свършим тука. Викаме — завърши вече с по-твърд тон опомнилия се дървосекач.

— Колко остава още от терена? — Уилкинсън се поспря.

— Тии, терена не го…

— Става дума за терена, а не колко сте наваксали. Свършваме маркираното, каквито бяха указанията и тогава тръгваме.

— Независимо от количеството изсечено до сега — допълни инженерът, явно решил да се придържа към /или да се скрие зад/ заданието от централата. — Белязаният терен трябва да се изчисти. Така казаха от „горе“. — Вдигна рамене, сякаш се застраховаше с тези думи. — Ако свършите до утре — тръгваме си — това е.

— О кей, това е наша работа, не твоя!

Уилкинсън отново повдигна рамене и неопределено махна с ръка. Харди очакваше реакция на грубата си забележка, но остана излъган. С глупава гримаса гледаше към отдалечаващия се младеж.

— Оставихме Ейб в бараката, … да готви… — провикна се след него, без сам да знае защо.

Почувства се адски тъпо.

Уилкинсън пак сви рамене и продължи по пътя си пъхнал ръце в джобовете на шубата, леко прегърбен, със замислено сведена глава. Резачките писнаха зад него.

4.

Чарли се бе нахранил отдавна. Дълго време стоя в очакване госпожа Дохърти да започне разказа си, но това не стана. Тя бе обърнала глава към прозореца, загледана някъде навътре в себе си. Накрая той реши, че е забравила и се замисли. Казаното от нея го бе заинтригувало, от една страна, защото явно беше свързано с дядо му, а от друга — предисловието на старата жена криеше някаква тайнственост, нещо непознато, свят, за който не бе предполагал, че съществува. Позанимава се още малко с тази енигма, но после му омръзна и мислите му отлетяха безгрижни нанякъде.

— Та така, моето момче — каза внезапно госпожа Дохърти, след доста дълго време.

Слънцето се бе издигнало високо над хоризонта и тя придърпа перденцето, скривайки го, за да не й пречи да гледа Чарли, докато говори.

— Нали не възразяваш срещу това обръщение. Някои не го харесват — напълно в стила си, не дочака отговор. — Та, така, дойде време и аз да заговоря за нещо, за което, през целия си живот, досегашен — натърти на думата — сама бих изтръгнала езика си, ако проговоря. Малко официално, а? И грубо? — усмихна се бегло жената.

— Не, не…

Госпожа Дохърти го спря с махване на ръка.

— Спокойно!… Каквото и да правиш, каквото и да се мислиш, че правиш, дори и да си мислиш, че го правиш правилно, идва време в този живот, моето момче — старата жена говореше бързо и уверено — когато, искаш или не, просто трябва да спреш и да направиш равносметка. Да се изправиш лице в лице с всичко, което си бил, което си и което ще бъдеш… ако имаш достатъчно време — додаде с горчивина. — Това е раздаване, при което не можеш да минеш пас — предполагам, играл си някога карти. Правилото в случая е едно — играй — и ти играеш, колкото и да не ти се иска.

Паузата, която направи бе почти недоловима.

— С течение на живота, знам, че израза е „на времето“ — поясни бързо старата госпожа. — С течение на живота, както казах, Чарли, така или иначе идва момента, когато ставаме история на самите себе си. Не знам, не съм мислила, дали при всички това става по едно и също време, но за едно съм сигурна — този момент идва неусетно. Като пролет… като есен. Вървиш си нанякъде и в миг осъзнаваш, че това, което си в момента е просто една история. Историята на твоя живот, която ако имаш късмет да имаш внуци — разказваш, ако не — просто прехвърляш спомените и това е… Някои сядат и пишат мемоари, когато мига на откровението ги споходи или… за пари — госпожа Дохърти му намигна. — Аз, моето момче, досега не съм писала мемоари, по всичко изглежда, че няма и да напиша. При мен нещата взеха неочакван обрат — съдбата ми избра много странен изповедник, не мислиш ли?

— Кой аз ли? — момчето изглеждаше притеснено.

— Ами да — успокой се, нищо лошо няма да ти сторя, не съм вещицата от омагьосаната гора. — Жената се загледа във върха на обувките си, сякаш там си бе записала нещо много важно, което не биваше да пропусне. — Ние „скалните орли“ — старицата се усмихна бегло, все още загледана — носим в себе си много мъдрост. Мъдростта на собствените си истории, на която така или иначе животът те учи — искаш или не. Но… носим и много тайни — пак от тази история, в която се превръщаме… и предпочитаме те да си останат там, където са. Както сам може би се досещаш — това почти никога не става. Поне при мен не стана.

Старата жена въздъхна тихо.

— Целия си живот се надявах, че нямам такива тайни, че съм надживяла тайнствените и тъмни кътчета на далечната младост, но се оказа, че просто така ми е било по-лесно да живея. В тази игра е без значение добър ли си или лош — не можеш да избягаш, да се скриеш. Няма къде. Няма за кога… и сега, когато болезнено усещам — вече не ми остава много, открих, че имам сметка за плащане в този ресторант. — Госпожа Дохърти започна да се смее на глас. — Аз май в края на краищата ще се окажа и духовита, човек никога не знае, кога един или друг негов талант ще се прояви.