Джак Ванс
Магьосникът Тюрджан
Тюрджан седеше в работилницата си, изпружил крака под масата, облегнат небрежно и уморено върху облегалките на грубата дървена скамейка. В отсрещния край на помещението бе поставена клетка и именно в нея бе втренчил ядно очи магьосникът. Съществото, което обитаваше клетката, го съзерцаваше с поглед, в който и най-смелото въображение не би открило дори капчица разум.
Това бе създание, родено да предизвиква жалост — огромна глава върху дребно, източено телце, чифт дремливи, болнави очи и нос като влажно черно копче. Устата му бе увиснала и олигавена, а кожата лъщеше, сякаш бе натъркана с бледорозов восък. Въпреки несъвършения си изглед за момента това бе най- успешното творение в Тюрджановата работилница.
Тюрджан се надигна, протегна ръка и измъкна черпака от димящото върху масата гърне с каша. Сетне го пъхна през решетките към устата на създанието. Но устните на жалкото творение дори не трепнаха при допира с храната и кашата потече надолу по люспестата му брадичка.
Тюрджан захвърли черпака и се върна с бавна крачка при масата. Вече седмица откак съществото отказваше да се храни. Дали въобще се криеше нещо, пък било то и най-нискостепенен инстинкт, зад непроницаемата му идиотска гримаса. Докато се питаше, създанието склопи очи и грамадната му глава тупна на пода. То изпружи крайници в предсмъртен гърч и малко след това издъхна.
Тюрджан махна с ръка и излезе от стаята. Изкачи се по витата каменна стълба и се озова върху покрива на своя замък Миир, въздигнат високо на брега на река Дерна. На запад слънцето бе увиснало ниско над хоризонта, източени ярки снопове светлина прозираха през короните на дърветата и очертаваха причудливи фигури върху мочурливия торф из гората. Слънцето залязваше съобразно древния ритуал, върху гората постепенно се плъзгаше сянката на наближаващата нощ, а Тюрджан продължаваше да мисли за кончината на последното си творение.
Неусетно извика в спомените си многобройните му предшественици — чудото с безброй очи, безгръбначното с неспирно пулсираща повърхност на оголения мозък, красивото женско тяло с увиснали като престилка черва, чиито пипала се мятаха гладно из хранителния разтвор, серията изтърбушени животни… Тюрджан въздъхна мрачно. Очевидно бе поел по изцяло погрешен път, в опитите му липсваше някакъв фундаментален елемент, матрица, която да прикрепя един към друг отделните компоненти.
Докато седеше, зареял поглед в смрачаващата се равнина, в мислите му изплува една друга подобна тиха вечер отпреди много години, която бе прекарал в компанията на прочутия Мъдрец.
— Някога, в отдавна отминалите времена — разказваше Мъдреца, — магьосническото изкуство е познавало хиляди вълшебства, а самите магьосници не са знаели предели за желанията си. В наши дни, когато е близък краят на Земята, никой не е чувал за повече от стотина действащи магии, скътани из прашните страници на древните книги… Но има един магьосник на име Панделуме, който знае всички вълшебства, всички заклинания, чудотворства, чародейства, познава до един руническите знаци и дори на няколко пъти е съумявал да моделира пространството според волята си…
— Къде е този Панделуме? — попита го тогава Тюрджан.
— Той обитава страната на име Ембелион — отвърна Мъдреца, — но къде е тази страна не знае никой.
— Как тогава да открия този Панделуме?
Мъдреца се усмихна унесено.
— Щом толкова настояваш, има една магия, която може да те отведе при него — той помълча малко, загледан в гората, сетне продължи: — Може да попиташ за всичко Панделуме и той ще ти отговори, стига преди това да изпълниш задачата, която ще ти постави. А Панделуме не е от тия, дето поставят лесни задачи.
Такъв бе онзи странен разговор и веднага щом си го припомни, Тюрджан свърна обратно към кабинета си — дълга и просторна зала с каменни стени и покрит с плътен дебел килим мраморен под. Многобройните книги, събрали магьосническите умения на Тюрджан, бяха разхвърляни върху кованата метална маса или натъпкани по прашните лавици на библиотеката. Навсякъде се въргаляха черни кожени калъфи с пергаментови свитъци, повечето събирани години наред от Мъдреца, а подвързаните с кожа дневници съдържаха формулите на близо стотина особено мощни магии, толкова сложни, та в ума си Тюрджан съумяваше да задържи едновременно максимум до четири от тях.
Тюрджан измъкна една от овехтелите книги, разтвори я на масата и плъзна пръст по изтритите редове, докато откри заклинанието, което му бе разкрил Мъдреца — Призоваването на Буреносния Облак. Той втренчи поглед в буквите и те пламнаха с такава непреодолима сила, сякаш нямаха търпение да напуснат страниците на книгата.
Тюрджан затвори книгата, принуждавайки полуразгърналата се магия да потъне обратно в небитието. Наметна се с къс син плащ, затъкна извит кинжал в пояса и нагласи на китката си гривната с амулета, върху който бяха гравирани Руните на Лакодел. Отново се настани до масата, дръпна един от дневниците и подбра няколко магии, които смяташе да вземе със себе си. Все още не знаеше какви опасности го очакват, та затова се спря на три заклинания с по-общо приложение: Чудния призматичен фонтан, Фаандаловата мантия невидимка и Заклинанието на бавния час.
Отново изкатери каменната стълба до покрива, огледа блесналите в небето звезди, вдъхвайки от нощния въздух на древната Земя… Неизброими бяха гърлата, поемали същия въздух в хилядолетията преди него, безброй бяха крясъците на болка, предсмъртните викове, въздишките, смеховете, възторзите, отеквали из тези простори…
А краят на нощта бе близо. Над гората вече се вдигаше бледосинкаво сияние. Тюрджан постоя още малко, събра сили и произнесе Призоваването на Буреносния Облак.
Сред нощната тишина отпървом се разнесе едва доловим шепот, който мигновено прерасна в оглушителен рев на вятър. Блесна светкавица, обгърна го мътнобяла пелена, а сред грохота отекна могъщ и страховит глас:
— Този инструмент се подчинява мигом на волята ти, който и да си, човече. Къде ще заповядаш да те отведе?
— Следвай много посоки, но ме отведи на едно-единствено място — бих желал да посетя Ембелион.
Облакът се завъртя, грабна го от каменната тераса и го понесе нагоре и встрани, преодолявайки за съвсем кратък отрязък от време неизмерими разстояния. Отпърво, както му бе наредено, смени много посоки, сетне пое само в една и накрая — кой би могъл да каже кога — го достави право в сърцевината на Ембелион.
Все още замаян от пътуването, Тюрджан се изправи и се огледа наоколо. Стоеше на брега на бистро езеро. Ботушите му бяха потънали до глезените в килим от сини цветя, а зад гърба му се простираше стената на рехава гора от синьо-зелени дръвчета, чиито клони се губеха сред млечновата мъгла. Дали Ембелион бе на Земята? Вярно, дръвчетата имаха съвсем земен вид, цветята също изглеждаха познати, а и въздухът не издаваше с нищо да е по-различен… Но имаше още някакво странно усещане в тази страна, което бе трудно да определи. Може би идваше от причудливата неяснота на хоризонта или от трептящата мараня на атмосферата, озарявана от неритмични отблясъци — като леко развълнувана водна повърхност. Най-странно от всичко беше небето, изпъстрено от разноцветни снопове светлина, чертаещи странни знаци по пръснатите като гъста мрежа облаци. Някои от тези снопове се спуснаха и обгърнаха Тюрджан в топазени, рубинени или изумрудени сияния. Сега вече целият пейзаж наоколо се промени, сякаш го виждаше през оцветен филтър — сините доскоро цветя станаха пастелни, зелените дървета почервеняха, а езерото се покри с оранжева пелена.
— Страната Която Никой Не Знае Къде Е — промърмори запленено Тюрджан. — Къде ли е този свят, или може би по-скоро трябва да попитам
Той погледна към хоризонта, стори му се, че се вдига черна завеса, обгръщаща земята от три страни. До ушите му долетя шум от галопиращи копита, той се извърна и зърна право към него да се носи в безумен бяг запотен черен жребец, яхнат от млада жена с буйно развята коса. Къси бели бричове и жълтеникав плащ бе всичко, което съумя да зърне, а също и блесналата в десницата й гола сабя.
Тюрджан отстъпи предпазливо назад, защото стиснатите устни на жената образуваха гневна цепнатина,
