сянката на близката тераса страстна варварка от източен Алмери стискаше в обятията си чернокож — досущ като горските деоданти — мъж с кожени доспехи. Колко весели и безгрижни бяха тези жители на умиращата Земя, ненаситни и трескави в последните си забавления, защото безкрайната нощ бе близо и съвсем скоро червеното слънце щеше да угасне завинаги.
Тюрджан побърза да се смеси с тълпата. Освежи се с вино и бисквити в една близка таверна, сетне пое към двореца на Кандив Златни.
Дворецът стърчеше на фона на звездното небе, озарен от блясъка на собствените си светлини. Всички прозорци грееха, празненството продължаваше и тук, в царството на благородниците. „Задачата едва ли ще е трудна, мислеше си Тюрджан, ако и Кандив като останалите е отдал дан на виното и празненството.“ Едно обаче не биваше да прави — да прониква дръзко и открито, тъй като мнозина в града познаваха осанката му. Той прошепна формулата за Фаандаловата мантия невидимка и изчезна от погледа на всички простосмъртни.
Промъкна се през високата арка и се озова в просторен салон, оглушаван от веселите възгласи на каииновите благородници. Тук за кратко Тюрджан замря в почуда пред онова, което съзря. Залата бе озарено от блясъка на безброй свещи. Върху една тераса се бяха скупчили цяла група патриции, облещили очи към басейна, из който плуваха, удряха се със саби и се замеряха с дротици дузина пленени в гората деоданти с лъскави от масло тела. Други, подредени в редица, търпеливо изчакваха реда си, за да стрелят с арбалет по разголеното тяло на млада вещица от Кобалтовата планина, завързана за побит насред залата кол. В околните сепарета наскоро дефлорирани девици предлагаха синтетична любов на хриптящи богати старци, други тичаха из тълпата и разпръскваха халюцинаторни прахове. Ала от принц Кандив нямаше и следа. Тюрджан закрачи из палата, близо час обикаля из стаите и коридорите и най-сетне забеляза едрия мъж с позлатена брада, излегнат на една кушетка в обятията на девойка с недоразвито още тяло и скрито под маска лице.
Дали интуиция или вълшебство предупредиха Кандив, когато Тюрджан се мушна през пурпурните завеси, но той мигом скочи на крака.
— Върви си! — извика принц Кандив на момичето. — Бързо излизай от стаята! Заплаха дебне наблизо и ще трябва да я разруша със заклинание!
Момичето напусна презглава будоара. Кандив вдигна ръка, пъхна я под ризата и извади навън скрития амулет. Но Тюрджан вече бе прикрил очите си с длан.
Кандив произнесе мощно заклинание, което прочисти околното пространство от всички вълшебства. То обезсили и мантията и Тюрджан вече можеше да бъде видян от всяко око.
— Я виж кой е дошъл в двореца ми! — изръмжа Кандив. — Тюрджан от Миир!
— С трепкаща на върха на езика ми смърт! — отвърна Тюрджан. — Обърни се с гръб, Кандиве, инак ще произнеса магията и ще те пронижа със сабята си.
Кандив се престори, че се обръща, но вместо това извика словата на Всемогъщата сфера и се загърна в силовия й слой.
— Сега вече мога да повикам стражите, Тюрджане — обяви той победоносно, — а теб ще хвърлим в басейна с деодантите.
Кандив не предполагаше, че във везаната и изписана с тайни рунически знаци гривна, която Тюрджан носеше на китката си, се таеше краткотраен, ала мощен разтворител на всички познати вълшебства. Без да сваля длан от очите си, Тюрджан прекрачи през стената на сферата. Кандив го посрещна с изцъклени от изненада очи.
— Повикай стражите — рече Тюрджан. — А те ще открият тялото ти, пронизано от пламтящи стрели.
— Твоето тяло, Тюрджане! — изрева принцът и произнесе заклинанието на Чудния призматичен фонтан. Въздухът около тях мигом се изпълни от безброй искрящи стрели, които се насочиха към магьосника. Кандив наблюдаваше ужасяващия дъжд със зловеща усмивка, но изражението му скоро придоби загрижен вид. Само на пръст разстояние от тялото на Тюрджан всеизгарящите светкавици се разтваряха в миниатюрни безвредни облачета.
— Извърни се с гръб, Кандиве — заповяда повторно Тюрджан. — Твоята магия е безсилна срещу Руните на Лакодел.
Без да го послуша, Кандив пристъпи към нишата в близката стена.
— Спри! — извика Тюрджан. — Още само крачка, и Фонтанът ще те превърне в купчина димящо месо!
Кандив замръзна. Завладян от безсилен гняв, той обърна гръб на Тюрджан, а магьосникът, без да губи време, пристъпи чевръсто напред, откачи амулета от шията му и го стисна в десницата си. За миг между пръстите му проблесна синкаво сияние, което отекна чак в мозъка му и остави след себе си ромон на неясни гласове… Веднага щом зрението му се проясни, той отстъпи назад и въздъхна уморено.
— Сега вече мога ли да се обърна? — попита Кандив.
— Стига да желаеш — отвърна подигравателно Тюрджан, ровейки с пръсти в кесията си. Забелязал, че магьосникът е зает с друго, принц Кандив приближи до нишата в стената и постави ръка върху стърчащата от нея ръчка.
— Загубен си, Тюрджане — произнесе тържествено той. — Преди да произнесеш която и да било магия, аз ще дръпна ръчката и плочата под краката ти ще се отмести. Доста дълго ще летиш надолу. Освен ако не си узнал някоя магия за приземяване.
Тюрджан замръзна, вперил поглед в ръката на своя противник. Сетне сведе покорно очи.
— Ах, принце — произнесе с престорена уплаха, — ти ме надигра. Ще ме пуснеш ли да си вървя, ако ти върна амулета?
— Хвърли го в краката ми — рече Кандив, като преглъщаше жадно. — А също и Руните на Лакодел. После ще реша каква милост да ти дам.
— И Руните, значи? — попита Тюрджан, придавайки жалостиви нотки на гласа си.
— Или живота ти.
Тюрджан бръкна в кесията и сграбчи кристала, който му бе дал Панделуме. Извади го и го доближи до дръжката на сабята си. И тогава се засмя.
— Хич няма да се вържа на номера ти — викна той. — Мъчиш се да ме уплашиш, ала няма да стане.
— Умри тогава — сви рамене Кандив и дръпна ръчката. Плочата отскочи встрани и Тюрджан изчезна в шахтата. Но когато принцът слезе задъхан в тъмницата, там нямаше и следа от натрошеното тяло на магьосника. Доста вино бе необходимо тази нощ, за да бъде укротен буйният му гняв.
А Тюрджан се озова в овалната стая в къщата на Панделуме. През таванските прозорци все така проникваха ярки многоцветни светлини — сапфирени, жълти, кървавочервени. В къщата цареше тишина. Тюрджан се отдръпна от изрисуваните на пода рунически знаци и погледна обезпокоено вратата, изплашен да не би Панделуме да влезе, без да е усетил завръщането му.
— Ей, Панделуме! — провикна се той. — Завърнах се!
Никакъв отговор. Същата непроницаема тишина и само постоянното натрапчиво ухание на магьосничество. Тюрджан огледа отново вратите — едната водеше към предишната стая, другата — не знаеше къде. Той положи ръка върху дръжката на втората и спря разколебан. Ами ако сбърка и види зад нея лицето на Панделуме? Дали няма да е по-разумно да почака тук?
Хрумна му друга идея. Обърна гръб на вратата и тогава я разтвори широко.
— Панделуме!
До слуха му достигна тих, неопределен звук, последван от затруднено дишане. Завладян от страх, Тюрджан се отдръпна към средата на овалната стая и бутна вратата обратно. Не му оставаше друго, освен да чака и той приседна на пода. Зад стената се разнесе приглушен вик. Тюрджан скочи.
— Тюрджане? Ти ли си?
— Да, върнах се с амулета.
— Сложи си го на шията, затвори очи и влез при мен. Но побързай!
