а очите й блестяха налудничаво. Тя дръпна юздите, извъртя коня на място и замахна към Тюрджан със сабята.
Този път Тюрджан отскочи пъргаво и мигом измъкна сабята си от ножницата. При следващата атака той отби ловко удара, приведе се леко и прониза разярената си противничка в лявото рамо. Острието на сабята му се окъпа в кръв. Жената се отдръпна изненадана, завъртя се в седлото, извади лъка от кожения калъф и постави стрела на тетивата. Осъзнал, че не бива да губи нито миг, Тюрджан се метна напред, избягна умело острието на сабята й, обгърна я през кръста и я свали на земята.
Дори долу жената продължаваше да се съпротивлява с налудничаво постоянство. Нямаше никакво желание да я убива, та затова се наложи да я укроти с не дотам достойни средства в борбата. Най-сетне я притисна безпомощна, извил ръцете й зад гърба.
— Млъквай, змийче! — нареди й запъхтяно Тюрджан. — Инак току-виж загубя търпение и те смразя с някоя магия.
— Прави каквото искаш — отвърна младата жена. — Животът и смъртта са братя.
— Защо се нахвърли върху ми? С нищо не съм те предизвиквал.
— Защото си зъл като всичко, що пъпли по света. Да имах сили, щях да смажа цялата тази проклета вселена, да я стъпча на кървава пихтия!
Смутен от странните й слова, Тюрджан неволно отслаби хватката си и тя незабавно направи опит да се измъкне. Едва съумя да я задържи.
— Кажи ми къде мога да открия Панделуме?
Жената изви глава и впи злобен поглед в лицето му.
— Търси го из целия Ембелион, ако щеш. Нищо няма да ти кажа.
Ако не беше тъй злобна, помисли си Тюрджан, щеше да се отличава с рядка красота.
— Казвай къде да открия Панделуме — ядоса се той, — инак ще се позабавлявам по друг начин с теб!
Тя потъна в мълчание, а в очите й все така трепкаха налудничави пламъчета. Най-сетне проговори с неравен глас.
— Панделуме живее само на няколко крачки от тук — зад ей онзи поток.
Тюрджан я освободи, но като предпазна мярка прибра сабята и лъка й.
— Ще си тръгнеш ли в мир, ако ти ги върна? — попита я.
Без да му отвърне, с пребледняло от ярост лице, жената яхна коня и препусна сред дърветата. Тюрджан я проследи, докато се изгуби от погледа му, сетне продължи в указаната посока. Не след дълго зърна невисока къща със стени от червеникав камък, заобиколена от черни дървета. Още не бе стигнал прага й, когато вратата се отвори. Тюрджан спря, вдигнал крак.
— Влизай! — викна някой отвътре. — Влизай, Тюрджане от Миир!
Ето така се озова Тюрджан в къщата на Панделуме. Намираше се в покрита с гоблени стая, почти лишена от мебелировка, ако се изключеше единственото кресло. Никой не излезе да го посрещне. На отсрещната стена имаше затворена врата и той я доближи, смятайки, че точно това очакват от него.
— Спри, Тюрджане! — нареди гласът. — Никой не бива да вижда Панделуме. Такъв е законът.
Застинал насред стаята, Тюрджан заговори на невидимия притежател на гласа.
— Чуй защо съм дошъл при теб, Панделуме. От известно време безуспешно се опитвам да създам живо същество. Не зная защо се провалям. Дали защото не познавам елемента, който свързва и подрежда клетките на всяко създание?! Помислих си, че ти ще знаеш нещо повече за тази свръхматрица и дойдох при теб за помощ.
— С радост ще ти помогна — рече Панделуме. — Въпросът обаче има още една страна. Вселената е подредена със симетрия и хармония и равновесието между тези два фактора може да се наблюдава във всяко нейно кътче. Същото важи съответно и за онова, което ние с теб се опитваме да постигнем. Пак повтарям, ще ти помогна да решиш този проблем, но в замяна трябва да изпълниш едно поръчение. Веднага щом приключиш, аз лично ще се занимая с обучението ти.
— И какво ще е това поръчение?
— В Асколай, недалеч от твоя замък Миир, живее един човек. Винаги носи на шията си амулет от гравиран син камък. Искам да му го вземеш и да ми го донесеш.
— Добре — кимна Тюрджан след кратък размисъл. — Ще сторя каквото мога. Кой е този човек?
— Принц Кандив Златни — отвърна почти шепнешком Панделуме.
— Аха! — възкликна Тюрджан обезсърчено. — Виждам, че си се постарал да ме затрудниш докрай. Но въпреки това ще изпълня поръчението ти.
— Чудесно — отвърна Панделуме. — Слушай сега какво ще те посъветвам. Кандив носи амулета си под ризата. Показва го само, когато се приближи някой враг — такава е силата на скритата в него магия. Каквото и да става, не гледай към амулета, нито преди, нито след като го вземеш, защото последствията ще са най-ужасни!
— Разбирам — рече Тюрджан. — Ако си свършил, щеше ми се да те попитам още нещо. Стига в замяна да не поискаш от мен да приближа Луната до Земята. Или да ти върна някой еликсир, който по погрешка си изсипал в морето.
— Хайде, питай де — засмя се Панделуме. — Ще ти отговоря.
— Докато приближавах къщата ти, върху ми се нахвърли някаква жена, обладана от сляпа и безумна ненавист. Опита се да ме убие, а когато я спрях, оттегли се все така неудовлетворена. Коя е тази жена и защо постъпва така?
— И аз като тебе — отвърна след кратко мълчание и донякъде смутен Панделуме — притежавам вани, в които придавам на живота най-различни форми. Тази жена, нарекох я Т’сейс, също е едно от създанията ми, но изглежда съм работил нехайно и съм допуснал фатална грешка при синтезирането й. Още щом напусна ваната, открих, че е с мозъчен недъг, който се изразява в следното: онуй, което другите намират за красиво, за нея е грозно и отвратително, а това, което наричаме грозно, тя мрази и ненавижда до степен, каквато не мога да си обясня. За нея светът е мрачно и зло място, а хората — подли и отблъскващи създания.
— Такъв, значи, бил отговорът — промърмори Тюрджан. — Нещастно същество!
— А сега е време да потегляш към Каиин. Знаменията са благовещаещи и обещаващи… Почакай малко, сетне отвори тази врата и се приближи до руническите знаци на пода.
Тюрджан изпълни каквото му наредиха. Следващата стая бе овална, с високи сводове, а през полуспуснатите транспаранти едва се процеждаха многоцветните светлини на Ембелион.
— Затвори сега очи, защото трябва да вляза и да те докосна. Но помни, не бива да поглеждаш към мен!
Тюрджан замижа. Зад гърба му се разнесоха стъпки.
— Разтвори длан — нареди някой отзад. Тюрджан отвори шепа и почувства, че вътре поставят някакъв твърд и гладък предмет. — Когато мисията ти приключи, стисни този кристал и мигом ще се озовеш в същата стая. — Нечия хладна ръка легна на рамото му.
— Сега ще заспиш — продължи Панделуме. — Когато се пробудиш, ще бъдеш зад стените на Каиин.
Ръката се оттегли. Съзнанието на Тюрджан бързо се замъгляваше. Въздухът наоколо внезапно се изпълни със звуци, нетипични за една усамотена къща: тракане и подрънкване на многобройни звънчета, музика, гласове.
— Гледай, Сантаниле — извика наблизо женски глас, — този толкова го е страх, че чак е затворил очи. Може пък нещастникът да не е зървал панаир друг път.
Последва мъжки смях, който се изгуби в гълчавата.
— Да си вървим — рече мъжът. — Сигурно не е с всичкия си и току-виж се нахвърли върху нас.
Тюрджан се поколеба, сетне отвори очи. Беше нощ, в далечината белееха високите стени на Каиин, озарени от огньовете на панаира. Из въздуха се носеха оранжеви книжни фенери, полюшвани от вечерния ветрец. От балконите висяха сплетени цветя и сандъчета, пълни със синкави светулки. Минувачите ухаеха на вино и повечето бяха пременени в чудновати одежди. Тук-там се мяркаха войници от Сивия легион на Валдаран, чиито метални шлемове святкаха в мрака. На отсрещния площад под звуците на флейта красива гъвкава танцьорка следваше ритмичните стъпки на танца на Четиринадесетте копринени движения. Под
