Много по-трудно е с одата на Денис, за която ме помолиха да напиша музика. Моят покровител смята одата за прекрасна, величествена, ала според мен тя е просто предвзета и надута. Какво да се прави? Хармоничното съчетание на красотата и истината сега не се цени от никого. За да заслужиш аплодисменти, или трябва да пишеш примитивно и банално — и тогава ще създадеш произведение, достъпно дори за един кочияш, — или така ще го измъдриш, че то ще се харесва тъкмо със своята непонятност.
Иска ми се да напиша «Въведение към музиката»; струва ми се, бих могъл дори да го публикувам, но не под свое име — възгледите ми могат да възмутят силните на деня, така че дори не зная дали трябва да се залавям за такъв труд.
Любимата ми съпруга очаква деня, когато ще се срещне с теб и ще сполучи да спечели твоята любов, с която ти така щедро си ме надарил. Преданите ти деца:
Орсини-Розенберг наново извика при себе си Моцарт. Волфганг влезе в кабинета на графа плахо — одата не беше готова. Но преди да успее да се извини на графа, Орсини-Розенберг му каза:
— Бихте ли могли да направите клавирен вариант на вашата опера? Няколко театъра имат нужда от това.
— Разбира се, ваше сиятелство, но какво да правя с одата? Тя съвсем не е готова…
— Дамата, която беше благоговейно предана на отец Денис, му изрази благоговението си по друг начин. Тя отиде в манастир.
— А какво да правя с частта от одата, която вече написах?
— Пратете я на любезния ви баща. Или я използувайте за себе си.
Накрая разстроеният и ядосан Волфганг нищо не отвърна.
— Вие, предполагам, разбирате — каза Орсини-Розенберг, — че нищо няма да ви платят за представянето на операта отвъд пределите на Виена, както и за клавирния й вариант. Но това може да предизвика поръчка за нова опера, Моцарт.
На Волфганг съвсем не му се искаше да се мъчи с варианта за пиано, но нямаше друг избор. И когато след седмица той отнесе на граф Орсини-Розенберг готовия клавирен вариант на „Отвличане от сарая“, директорът на Националния театър го поздрави за бързото и успешно завършване на работата.
69
Той истински си отдъхваше само на музикалните сбирки у ван Свитен. Всяка неделя по обед в официалната резиденция на барона — в помещението на дворцовата библиотека — се уреждаше концерт и обсъждане на изпълняваните произведения. Баронът си бе създал кръг от благородници, почитатели на класическата музика, и салонът му се превърна в единственото място във Виена, където любителите на музиката и самите музиканти се срещаха като равни.
През един такъв неделен ден ван Свитен повика Волфганг и го помоли да отидат в кабинета му. Просторната, но скромна по стил музикална зала вече бе приютила много гости — Кобенцл, Палфи, Вилхелмине Тун, баронеса фон Валдщетен, Вецлар, капелмайстора Боно, Салиери, Адамбергер, Фишер, Констанце, Стефани. Ван Свитен рече:
— Моцарт, преди да започне концертът, искам да ти покажа нещо.
— А Салиери няма ли да се обиди, ако се уединим двамата? — попита Волфганг. — Адамбергер възнамерява да изпълни ария от негова опера.
— Надявам се, че ще ми прости. Пък и няма да изгубим много. Баронът отведе Волфганг в кабинета си, който от пода до тавана бе покрит с книги, доближи един сейф в стената и извади оттам вместо скъпоценности няколко партитури с думите:
— Донесох тези партитури от Берлин, където бях посланик. Навярно знаеш, учил съм композиция и диригентство при пруския капелмайстор Кирнбергер.
— Да, зная. — Волфганг бе чувал, че ван Свитен е дирижирал дори свои произведения, но се надяваше, че баронът няма да го занимава сега с това.
— Бих те помолил за една услуга.
Волфганг с боязън очакваше какво ще последва.
— Проучи тези партитури. Във Виена те не са известни. Може би ще ми помогнат при изучаване на композиционното майсторство.
„Това с нищо няма да помогне на барона“ — помисли си Волфганг, но не изрази гласно мисълта си — приятелят му щеше много да се засегне.
— От кого са тези партитури? — попита той.
— От Хендел и Себастиан Бах.
Волфганг взе партитурите без особено желание. Той се бе запознал с музиката на Хендел, когато още като малък посети Англия, и там Хендел, починал няколко години преди пристигането му, беше най-таченият и предпочитан композитор, но на Волфганг тогава му хареса повече Кристиан Бах; за Йохан Себастиан Бах знаеше само това, че е баща на любимия му композитор. Кристиан Бах умря съвсем наскоро, което за Волфганг беше голяма загуба, а тези двама стари композитори никак не го интересуваха. Ала в гласа на ван Свитен звучеше настойчивост и той не можеше да откаже.
— Ще ги прегледам идната седмица — каза той. — Не ми се иска Салиери да помисли, че пренебрегвам музиката му.
— Ще ги прегледаш сега, още тук. Няма да съжаляваш, а Салиери може да почака.
— Но Констанце ще се безпокои, ако се забавя толкова.
— Ще се погрижа тя да се чувствува като у дома си. Седни в креслото ми — тази чест бяха имали малцина, — струва ми се, ще намериш в партитурите нещо, което заслужава внимание.
Минаха няколко часа, а Волфганг още изучаваше партитурите на ван Свитен от Берлин. Оперите на Хендел, които бе слушал досега, не му правеха голямо впечатление, струваха му се недостатъчно драматични. Затова пък тези фуги много му харесаха. В тях се чувствуваше мощ — тя покоряваше и завладяваше… и вътрешна напрегнатост, витална и привлекателна.
Ала истински го възхити Себастиан Бах. Фугите на стареца — Себастиан Бах беше точно старец в представата на Волфганг, имаше толкова деца — учудваха с майсторския си строеж и дълбочина на чувството. Волфганг се задълбочи в „Изкуството на фугата“ и „Добре темперирано пиано“; той изучаваше отделните части на двете произведения, разстлал листове на коленете си, по масата, върху облегалките на креслото и стиснал други в ръце; когато в кабинета влязоха ван Свитен с Констанце. Волфганг не ги усети. В главата му звучеше музиката на Себастиан Бах. И двете произведения бяха написани с „учебна цел“, но
— Харесва ли ти Йохан Себастиан Бах? — попита баронът.
Волфганг с мъка се върна към действителността:
— Дали ми харесва? Не бих могъл да изразя възхищението си с една-единствена дума. Но тук наистина има какво да се научи!
— Салиери направи кисела физиономия, когато ти напусна залата — отбеляза Констанце.
— Салиери! Щанци, нима може да се сравни музиката му с тази, която сега е пред мен? Ван Свитен, ти притежаваш истински музикални съкровища!
— Навярно ще пожелаеш да изсвириш нещо от Себастиан Бах.
— С голямо удоволствие. Но как ще погледнат на това другите гости?
— Всички си отидоха. Ти прекара тук часове.
Констанце рече:
— Много се обезпокоих, Волфганг.
— Не казвай нищо, преди да си чула фугите. Те са възхитителни!
— Струва ми се, госпожо Моцарт, че те ще ви харесат — забеляза ван Свитен.
— Само че преди това искам да ги науча наизуст — рече Волфганг.
