Пръв номер бе Концертна симфония в ре-мажор, която написах през 1779 година. После — Хафнеровата симфония.
След тях аз изпълних концерта си за пиано в ре-мажор с нов финал под формата на рондо, написан специално по този повод, и третия от новите ми абонаментни концерти, онзи, който е в до-мажор, а на «бис» изсвирих вариации на тема от арии на Глук и Паизиело — и двамата присъствуваха в залата.
За разнообразие Терезе Тайбер изпя ария от последната ми миланска опера «Лучио Сила». Алоизия Ланге изпълни ария от «Идоменей», написана в Мюнхен, и още едно, току-що композирано от мене рондо. Валентин Адамбергер изпя арията, която наскоро написах специално за него. После, по молба на императора, в края на програмата бе повторен финалът на Хафнеровата симфония.
Ще участвувам в един концерт на Терезе Тайбер — като отплата за участието й в моя концерт, — а имам и много други покани от частни лица.
Концертът в Бургтеатер, както ме уверяват, ще ми донесе голям приход — защото всички билети бяха продадени, не остана нито едно свободно място. Наистина разноските са много, особено скъп е наемът за салона. А сега завършвам писмото, иначе ще изтърва пощата. Любимата ми жена ти праща хиляди целувки и ние двамата с любов прегръщаме скъпата ни сестра и оставаме, както винаги, твои предани и послушни деца:
Волфганг съвсем не преувеличаваше в писмото успеха на концерта си; фон Щрак и Орсини-Розенберг също го поздравиха — значи, императорът е бил искрен; ван Свитен каза, че програмата е била умно съставена; Паизиело благодари за чудесната аранжировка на арията му, а Глук покани него, Констанце и семейство Ланге на обед в знак на възхищението си от концерта; Салиери, също поканен на този обед, се държа с Волфганг крайно любезно.
Сметките на Торварт обаче възмутиха Волфганг до дън душа. Той очакваше, че на оркестъра ще трябва да се плати доста, но нали приходът от концерта, както се говореше, възлизал на 1600 гулдена! И все пак, като се отчислиха всички разноски и най-вече наемът за салона, Волфганг не получи нищо.
В отговор на изразеното от него недоволство Торварт каза:
— Розенберг одобри сметките ми.
Волфганг се опита да уреди този въпрос с директора на Националния театър, но преди да отвори уста, другият заяви:
— Обещах ви, че императорът ще посети концерта. И както винаги удържах на думата си. А сега моля да ме извините, чака ме императорът за доклад.
— Знае ли императорът какъв е приходът от концерта?
— Разбира се. Нали театърът е негов. Може би желаете да обсъдите този въпрос със самия император?
Волфганг изтръпна. По-голяма нетактичност човек трудно можеше да си представи. Ако до този миг е хранил някаква надежда да постъпи на служба при императора, сега тя ще рухне напълно. При създалата се обстановка оставаше само вежливо да се поклони, да благодари на Орсини-Розенберг за подкрепата и без повече приказки да си върви.
Положението беше глупаво. Навсякъде, където се появеше, чуваше похвали за концерта, а единственият осезаем резултат бяха дукатите, получени от императора; те трябваше да се оставят настрана за предстоящото раждане.
Няколко дни след срещата си с Орсини-Розенберг, когато Волфганг излизаше от къщи на път за графиня Тун — екипажът й чакаше на улицата, — на вратата го спря съдебният пристав. Ако Моцарт не плати тридесетте гулдена, които дължи на шивача, ще трябва да бъде арестуван, заяви приставът.
Какъв позор! Той не можеше да плати дори част от тази сума.
Няколко дни преди това, пленен от вида на яркочервената дреха със седефени копчета, той си каза, че точно такова нещо му трябва за големия концерт — добре ушита, красива, от чудесно качество — в толкова богата одежда той ще направи впечатление на всички. И Волфганг взе дрехата, въпреки че нямаше възможност да я плати на шивача. Възнамеряваше да стори това, като получи парите от големия концерт или от абонаментните концерти, но продажбата вървеше зле — никой, изглежда, не желаеше да се запише.
Той непременно ще плати дълга след идния концерт, увери Волфганг пристава, но последният рече:
— Ако не платите на шивача до утре, ще бъдем принудени да заведем дело срещу вас. Или да ви пратим в затвора за дългове.
Волфганг обеща да даде парите на другия ден. По пътя за графиня Тун си блъскаше главата откъде да намери тези пари. Дукатите, скътани за раждането на детето, не бива да се пипат; невъзможно е да моли и графиня Тун — твърде много държеше на приятелството й, за да си позволи да рискува. Противна му беше мисълта да поиска от някого назаем, но скандалът, който можеше да избухне, в случай че дългът не бъде платен, предвещаваше още по-големи неприятности.
По време на изпълнението си Волфганг беше необичайно разсеян и след концерта баронеса фон Валдщетен попита:
— Безпокоите се за Констанце?
— Не, поискаха ми съвсем неочаквано да изплатя един дълг. Готов съм да напиша за вас нов концерт, серенада или симфония — всичко, което пожелаете, ако ми дадете назаем тридесет гулдена още днес.
Лицето на баронесата придоби не по-малко смутен вид от неговия.
— Сега не ми трябва музика — отвърна тя и цялата вечер грижливо отбягва Волфганг.
Вецлар забеляза разстроения вид на приятеля си и попита:
— Какво има?
И като разбра причината, веднага извади петдесет гулдена, а когато Волфганг запротестира, че парите са повече, отколкото е искал, Вецлар каза:
— Никой не знае колко могат да му потрябват. В момента имам пари. А утре може да нямам.
В порив на благодарност Волфганг прегърна приятеля си, а Вецлар се изчерви и добави:
— Струва ми се, че успях да ти намеря по-подходяща квартира, на първия етаж в една къща на Юденплац: голяма, слънчева, приветлива — той сякаш се чувствуваше виновен, задето Моцартови живеят без удобства.
Волфганг обеща при първа възможност да се отблагодари на барона за добротата му и си даде дума никога вече да не затъва в дългове.
Но това се оказа не толкова лесно. Изминаха няколко седмици, преди да успее да се разплати с Вецлар. Приходите му и сега си останаха нередовни. Понякога учениците плащаха уроците си, а друг път — не, пропускаха или изобщо прекратяваха занятията. „Отвличане от сарая“ щеше да бъде поставена и в Прага, Бон, Франкфурт, Варшава, Лайпциг. Във Виена вече бяха минали петнадесет представления и набелязани още, но на композитора не се полагаше нито крайцер повече. Татко упрекваше Волфганг: цената на абонаментните концерти — по един дукат всеки — е твърде висока и беше прав — продажбата им вървеше слабо. Повечето от изпълненията се провеждаха в домовете на негови близки приятели, а
За да се отвлече от мрачните мисли — а трябва да отбележим, че новата квартира на Юденплац му харесваше, работата там спореше и Констанце стана по-весела, — Волфганг почна да пише струнен квартет. Към такава сложна музикална форма отдавна не бе пристъпвал. И сега навярно искаше да утвърди чрез тази музика своята независимост от бремето на делничните грижи.
В същото време изучаваше квартетите на Йозеф Хайдн, които го бяха пленили още преди десет години, а също и новите. Руските квартети на този композитор. Хайдн ги беше посветил на великия княз Павел. Хайдновите квартети бяха най-хубавите от всички, които Волфганг бе слушал, и той грижливо ги изучаваше фраза по фраза, изяснявайки си принципа на техния строеж.
