И четирите инструмента имаха равностойни по значение партии, а темите се разгръщаха в мелодии с такава стройност и дълбочина, каквито той обичаше.
Завърши квартета в сол-мажор и легна болен — постоянният недостиг на пари, тревогата за здравето на Констанце и изтощението от прекомерната работа си казаха думата. Целия май той не можа да напише нито един такт, а през това време парите се топяха, останаха само дукатите, отделени за предстоящото раждане.
Веднъж през юни Волфганг се появи на една музикална сбирка у ван Свитен, за пръв път след едномесечно отсъствие, и баронът се обърна към него за помощ. Ван Свитен бе получил писмо от един учител по музика в Бон, господин Нефе, и искаше от Волфганг съвет. Моцарт прочете:
„Драги бароне, до нас в Бон стигна вест, че сте голям познавач на музиката, и ви моля да се отнесете снизходително към ходатайството ми за ученика, когото имам честта да обучавам. И дядо му, и баща му бяха певци, а самото момче напомня Волфганг Амадеус Моцарт — както се твърди, ваш добър приятел. На осем години това прекрасно момче вече чудесно свиреше на цигулка; на единадесет гладко и с чувство изпълняваше «Добре темперирано пиано» на Себастиан Бах, а сега е дванадесетгодишен и е блестящ импровизатор на пиано, освен това пише сонати за този инструмент, най-предпочитания от него. Но този млад талант, Лудвиг ван Бетховен, има нужда от подкрепа, за да може да извършва концертни турнета и да се учи. Ако успехите му продължат да бъдат такива, каквито са сега, той непременно ще стане втори Волфганг Амадеус Моцарт и много ще ме зарадвате, в случай че успеете в нещо да му помогнете. А ако стане ученик на бележития ви приятел, така ще направите голяма услуга и на музиката изобщо — изкуството, на което всички ние сме толкова предани.
— Какво мислиш по този повод? — запита ван Свитен. Волфганг добре разбираше какъв отговор очаква от него приятелят му, но бездруго беше съвсем претоварен с уроци.
— Деца-чудо има на света доста, само че малцина от тях достигат истински висоти — рече той.
— Наемаш ли се да обучаваш младия Бетховен?
Волфганг въздъхна. Той едва бе станал от постелята, за да зарадва ван Свитен, обезпокоен от дългото му отсъствие в неделните сбирки.
— А кой ще плаща за него във Виена? — попита Волфганг. — Дори ако приема да уча младежа, кой ще поеме издръжката му?
— Не зная.
Да, Волфганг очакваше това. Ван Свитен би могъл да издържа няколко Лудвиг ван Бетховеновци, но бе известен със скъперничеството си не по-малко, отколкото с любовта си към музиката.
— Уверен съм, че младият ван Бетховен е способен ученик, както и много други — рече Волфганг. — Ако пристигне във Виена, с удоволствие ще го чуя.
Наближаваше Констанце да роди. Волфганг съвсем забрави детето-чудо, за което ходатайствуваше ван Свитен. Здравето му доста се бе подобрило; прекарвайки нощите до леглото на Констанце, за да може в случай на необходимост да й помогне веднага, Волфганг реши да се занимава с нещо в тягостните безсънни часове и се зае да пише нов струнен квартет.
Нощем Констанце често извикваше и потреперваше. А денем бе потисната и затворена. Стесняваше се от непривлекателния си вид, но Волфганг остана както преди нежен и внимателен. И макар че много искаше да има деца, понякога, като виждаше как жена му се мъчи, почваше да се съмнява дали децата са чак толкова необходими.
Новия си струнен квартет пишеше в ре-минор. И докато работеше над първата част, алегро модерато, където вплиташе онази строга уравновесеност и красноречива изразителност, която откри в Руските квартети на Хайдн, не можеше нито за миг да забрави ужасяващата детска смъртност във Виена. Целият този квартет бе пропит от дух на фатализъм.
В мислите си Волфганг постоянно се връщаше към жената, благодарение на която се бе появил на този свят, и се питаше дали и мама, докато го е носила в утробата си, не е страдала, също както страда сега Констанце. Примиряваше се с факта, че татко и Нанерл не са при него, но не допускаше дори най-бегъл помисъл, че мама би могла да го изостави в такъв момент. Госпожа Вебер предложи да се премести при тях, ала Констанце отказа; това ще предизвика излишни вълнения, рече тя, без да придава значение на факта, че майка й е в съседната стая и може да чуе.
Втората част на квартета беше мелодична както всяко анданте на Моцарт, но изпълнена със скръбни, мрачни мотиви. Мама навярно е спала също тъй неспокойно, както Констанце, и все пак бе родила седем деца. И макар че беше изгубила пет от тях — две момченца и три момиченца, — Волфганг никога не бе я чул да се оплаква. Сега разбираше защо тя толкова мечтаеше да я погребат в „Свети Петър“ в Залцбург: там почиваха неговите братчета и сестричета.
За трета част той избра формата на менует в темпо алегрето. Гнетяха го мисли за мъките, при които се ражда човек, и в музиката преобладаваше скръбта.
Всичките му братчета и сестричета се родили живи, това знаеше от татко, но пет бяха умрели на възраст от шест дни до половин година. Какъв жесток удар на съдбата, мислеше си Волфганг и се молеше същата беда да не постигне него и Констанце. А чувствата преливаха в душата му.
Една сутрин, когато Констанце се събуди бодра и весела, той писа на татко:
„Трябва да станеш кръстник на нашето първо дете. Не можеш да откажеш на молбата, която идва от самото ми сърце — още преди месеци беше помолил татко за това, обаче той не отговори, — но тъй като е невъзможно да присъствуваш, ще помоля някого да те замени по време на кръщелната церемония, понеже каквото и да ни се роди — генерис маскулини или феминини, — смятаме да го наречем Леополд или Леополдине.“
След седмица Констанце почувствува родилни болки и Волфганг уведоми татко. Прати да повикат и тъща му. Тя бе родила четири деца, имаше опит. Госпожа Вебер пристигна веднага, намери и акушерка; доктор не трябва, каза тя, в тези работи докторите разбирали по-малко от акушерките и Волфганг се съгласи, макар страхът да не го напускаше нито за миг.
Тъща му забрани да влиза в спалнята — присъствието му само щяло да им пречи и да тревожи родилката.
Волфганг се зае отново със струнния си квартет и заработи над последната част, алегрето ма нон тропо, работата всецяло го погълна. Дочуваше стоновете на Констанце и превръщаше болката и страданията й в стройна, прекрасна музика; да бъде свидетел на мъките й, щеше да е непоносимо. Чувствата му винаги намираха отражение в музиката. Когато се измъчваше Констанце, страдаше и той; когато тя плачеше, плачеше и той; когато според него я гонеше по петите самият дявол, за това разказваше музиката му. И докато всеки от четирите инструмента водеше самостоятелно и уверено своята партия и изкусно се сливаше с другите в строгата форма на квартета, под ръката на композитора се раждаше нов свят от съзвучия, който предаваше родилните мъки и всички тревоги, свързани с това.
В стаята неочаквано влезе госпожа Вебер — трябваха й леген и топла вода. Миг-два тя гледа Волфганг — той седеше кротко и грижливо нанасяше на хартията фраза след фраза, — а после възкликна:
— Може ли да си такъв безсърдечен! Такъв корав човек!
Какво трябваше да прави. Искаше му се да й отговори с подобно оскърбление, но това беше чуждо на натурата му.
