Епоха — кърмачка на велики хора (Портрет)

тщеславие.

Той не можа да се стърпи и й каза:

— Ах, Зинаида Матвеевна, каква охота да бягаш тука от Швейцария посред зима? Това е лудост.

— Обязаност человеческа, Панаша, вижд тия проклети войни какви жертви, какви страдания…

— Защо проклети войни? — пресече я Гороломов… — Войните са закон природен.

— Ну, над природния закон има по-висок закон на съвестта: той ни заповяда да облекчаваме поне злините, които не могат да се избягнат.

— Ох, тия сантименталности…

— Как? Панайот Петрович? Да не подаваме ръка за помощ на страждущето человечество! Пак чудак! — каза поудивена курсистката.

— Оставете се от тия человечества, от тия гръмки думи… Аз се убедих вече от опита на живота, че нашите принципи и идеали не са друго освен празни мехури… Животът е хазартна игра, Зинаида Матвеевна. Който има силно чело, той разбива стената. Щастливият — щастлив, а нещастният — зарежи го; нищо няма да го спаси: той трябва да загине.

Зинаида го изгледа поразена.

— Панайот Петрович, какъв е тоя език у тебе? Пак крайности, пак чудачества! — После прибави добродушно: — Любопитно е сега щеш ли да се върнеш да продължаваш в Цюрих, като вкуси от тия работици — и тя бараше сребърния и емайловия кръстове на гърдите му.

— Невъзможно, Зинаида Матвеевна.

Зинаида го изгледа въпросително.

— Отечеството… Зинаида Матвеевна… Момент велик сега… Трябват сили…

— Значи, прегръщаш военната кариера?

— О не, да беше траяла войната — друго: кариера велика… Но тоя проклет мир, който насила ни навръзват… Не, господарствена кариера и блестяща.

— Що, министър може би?

Гороломов само климна и се усмихна.

Девойката се позамисли на миг.

— А нашите високи мечти? А Ураган? Значи, напущаш! — каза тя удивена.

— Ураган? Ах, Зинаида Матвеевна, защо не кажеш: „Нашите детински глупости?“ Аз изтрезнях вече от пиянството на смешния хуманизъм и на разни урагани. Светът е такъв, какъвто си е. Никой не може да го управи… най-умното е да се ползуваш от обстоятелствата. Смях е да гониш дивото, когато си уловил питомното.

— Странно впрочем… Отдавна ли беше, когато ти се възмущаваше от народни паразити и вярваше в доброто и в прогреса? Какъв прелом, Панайот Петрович, стидно! — каза девойката живо…

— Да, отдавна, отдавна, много отдавна беше! — когато господ ходеше по бели гащи, Зинаида Матвеевна!… Но аз изтрезнях! Днес познавам само един бог, само един прогрес: личното щастие и баста!

Гороломов произнесе това цинично признание с раздразнен глас, защото той чувствуваше, че разговорът непобедимо водеше към неприятна тема… Ставаше му неловко. Зинаида Матвеевна помнеше, навярно, по-добре словото му, отколкото сам той, и му го наумяваше с присъствието си. Тя му се навръзваше на врата сега, когато той имаше желание да бъде свободен. Но той трябваше по-скоро и веднаж завинаги да се разчисти с нея. Той имаше един куп способи, или жестоки, или низки — той избра последните: те по̀ отговаряха на природата му. Той си направи печално лице и въздъхна дълбоко.

— Защо въздишаш, Панайот Петрович? Напразно, ти трябва да се радваш, ако не за друго, поне задето виждаш твоята Зинаида — и тя го гледаше нежно.

— Ах, именно за това скърбя, драга Зинаидо.

Девойката изгуби цвета си. Тя го погледна неспокойно и попита бързо:

— Що има, Панайот Петрович?

— Зинаида Матвеевна, аз съм голям престъпник пред вас. Аз съм жертва на съдбата си и най-нещастния човек — каза той с трагически вид.

— Що е, за бога?

Той наведе глава и я фана за ръцете.

— Слушай моята изповед като честен човек, па презирай ме или прости ме.

Гороломов с убито лице, с разтроган глас й разказа либенето си преди три години с Марийка, клетвата, която й бе дал, нещастията, които донесе тая любовна връзка на момата и които, по своята непростителна ветреност, не предотврати тогава, макар че би можал; товарът, който тежеше на съвестта му за тая жестокост към една любяща девойка; после, новото си увлечение в Швейцария в Зинаида, от която бе опленен и тогава, и сега, заблуждението, в което я бе държал против волята си, като й скри свещеното си задължение към Мария; после — срещането с Мария — жертвата си, раздирателната сцена, която последва, страшната борба между дългът от една страна и сърцето от друга — борба, която потресе цялото му същество и в която той просеше помощта я съветите на Зинаида, за да излезе честно из нея.

Лицето на курсистката беше помрачено. Тая горка изповед, която нанасяше смъртен удар на надеждите й, я прободе и покърти.

— Панайот Петрович — продума тя, — ти постъпваш като благороден человек… Аз се отказвам доброволно от щастието си; направи щастлива девицата, която има повече право на твоята привязаност.

Гороломов й зе ръката и я цалуна от благодарност… Той едвам скриваше радостта си.

Но след тия думи страданията внезапно победиха твърдостта на младата рускиня. Сълзи бликнаха по очите й… Тя бързо облече дрехата си и преди да иде към вратата, обърна се към Гороломова:

— Бъдете уверени, мосье Гороломов, че ви се не сърдя. — Но гласът на бедната девойка отслабна задавен.

В това време вратата се отвориха възло и влезе Спасов. Той беше в граждански дрехи и твърде прибледнял. Лявата му ръка висеше на подвезка.

— Здравствуй, Спасов! — каза неволно Гороломов.

— Курудимов! Ти си един безчестен человек! — повтори натъртено Спасов. — Не ти стигна, дето опозори и уби нравствено Мария; не ти стигна, че уби зверски баща й в тъмницата, а сега си си позволил да се гавриш пак с жертвата си, безсъвестнико!

— Не те разбирам!

— Не ме разбираш? — изрева вън от себе си Спасов. — Вчера си ходил при Марийка, та си й нанесъл гнусни оскърбления и й си предлагал мерзости, за каквито само ти си способен… У тебе няма капка човещина!

— То е моя работа… Тебе каква ти е Мария, та се грижиш?…

— Годеница ми е, лъжливи герою!

И с едно силно дръпане Спасов отпра еполета му и махна да то перне с него по лицето.

Гороломов се отдръпна в ужас, като викаше към рускинята:

— Сумасшедший! Сумасшедший!

Спасов го погледа разтреперан, па излезе полека.

Курсистката присъствува немешката на тази сцена. Но тя разбра почти всичко. Нейната женска догадливост позна, че тука беше въпроса за същата Мария, за която одеве й говори Гороломов тъй трогателно. По неговото страшно смущение тя позна, че са истински калните дела, в които го изобличаваше гостът, и че одеве е слушала лъжи, а по позорното и безответно приемане оскръблението, и още с еполета, тя видя пред себе си подлец.

Тя го изгори с презрителния си поглед и изскокна.

Гороломов дълго оста като слисан. От прехласнатост той даже не можеше да прочете визитните картички на двама кореспонденти, които чакаха на вратата му.

……………………………………………

Мирът се сключи, но господ не даде мир на България. Трусове продължаваха да я разклащат от основи.