— Момчета — продължи той, — ето един случай да опитате сърцата си… Ще починем тук до полунощ, па ще потеглим към селото.
После даде нужните разпореждания и пак бодна коня си нататък.
Конниците се развълнуваха и оживиха. Гороломов ходеше бледен и не знаеше какво става около му. Известието за една близка битка силно смути душата му. Той подири началника и го достигна.
— Що има, Гороломов? — попита го фамилиарно офицерът, човек енергичен, но благоволящ към Гороломова.
— Господин Радинов, сериозно ли сте решили да атакувате?
— Не чу ли, гълъбче? Разпореди ли се?
— Но има явна опасност за отряда.
Капитанът го погледна безпокойно…
— Господин Радинов, отрядът се състои повече от гимназисти, и то доброволци… Аз мисля, че не трябва да ги излагаме.
— Какво ми пееш, Гороломов?
— Те не са обикновени солдати.
— А простите солдати с две души ли са?
— Но това е интелигенцията на България!
— Толкоз по-добре. Интелигенцията ще се бие с повече ентусиазъм. Аз мисля, че и затова сме дошле тук.
— Но интелигенцията… — подзе Гороломов по-упорито.
— Поручик Гороломов! Тук се не разсъждава, а се слуша… — пресече го офицеринът… — Интелигенция, интелигенция!… Па то е въпрос още дали сте вие интелигенцията на България. В редовете на войската има хиляди още интелигентни, като включим и стотина офицери с високо образование. Те отиват в огъня и не се оплакват. Срамота!
— Радинов, мисли каква тежка отговорност земаш!… — каза Гороломов със заплашителен тон.
Началникът съвсем изгуби търпение.
— Поручик Гороломов! Заповядвам ти да изпълниш длъжността си или ще заповядам да те разстрелят, ако деморализираш момчетата! — извика офицеринът и отмина.
Гороломов остана като треснат.
След полунощ отрядът потегли тихо в тъмнината. Той измина дола, зави на запад около бърдото и излезе на едно равнище, пресечено със сухи долове и изринато от порои… На изток побеля малко небето, но мрачината на земята беше още гъста. Конниците приличаха на призраци, никой глас се не издаваше. Само конското туптене, умъртвено от размекналата земя, нарушаваше тишината. Селото, което нападаха, не бе далеко. Ставаше дрезгаво. Сърцето на Гороломова премираше. Подир не дълго време той може би щеше да се гътне от коня, устрелен от неприятелски куршум… Всяка стъпка, която правеше напреж, решаваше съдбата му. Той се усещаше, че трябва да има мъртвешко-бледно лице сега и подир половин час не ще може ни страха си да скрие, ни живота си да запази от опасност; бягането беше немислимо почти. Всяка минута беше скъпа сега и невъзвратна. Отрядът навали пак в един дол, зад който трябваше да се устрои за нападение. Мракът беше тука доста гъст още. Гороломов повече не мисли: той поизостана надире, чака да се изгубят конниците по другия бряг и бързо потегли из дола надолу. Той дезертираше.
Той приличаше на човек, който ходи на съня си без път и без съзнание. Той доста вървя тъй, без да знае къде. Небето се изясняваше, върховете на храсталаците и на шубраките по бреговете се очъртаваха по-явно. Гороломов усещаше, че отива в някоя бездна. Той се разделяше от другари и не знаеше какво ще срещне напреде си. Развидели се. Една гора се зачерня отпреде му. Той се упъти към нея. Когато се потули в гъстака, той си малко отдъхна. Слезна от коня, върза го и седна да размишлява какво да прави. Как той жалеше за „Марково коляно“. Но то е далеко, далеко… Той разбра, че сглупи, дето рискува живота си… Отдалечени пушечни гърмежи разцепиха въздуха… Отрядът навярно нападаше. Завръзваше се битката. Гороломов стоя без дихание. Престрелката, ту по-силна, ту по-слаба, трая около половина час, па престана. Гороломов се разпусна. Той усети сладко удовлетворение, че бе далеко от примеждията. Никакво друго чувство го не движеше. Виделината бързо се възцаряваше и под клоните на гората. Той се озърташе безпокойно. Нищо още не беше нарушило глухотата наоколо. Той пропълзя напред, погледна през дънерите на обезлистените дървета и позна, че от гората нататък е равнище, дето се мерджелееше село. Дълги часове мисли какво да прави: да остане да пренощува тука в гората, безсмислено беше; той пак трябваше да я остави утре; после, гладът немилостиво дращеше желъдъка му с ноктете си. Да се метне на коня и да върви на изток, към българската граница, беше крайно примеждливо. Добре, ако сполучеше да мине в България: там бе уверен в своята безнаказаност. Но ако паднеше в ръцете на сърбите, което бе най- вероятно, щяха тозчас да го застрелят като злосторник: те отказваха на нашите доброволци качеството на военни люде. Тогава му дойде едно вдъхновение: той реши да се предаде доброволно на каквото сръбско началство намереше в селото. Като пленник животът му, па даже и честта му, бяха спасени. Той знаеше с каква басня да обясни после изчезването си от отряда, при самото начало на битката. Той одра прочее от дрехите си знаковете, които можеха да го издадат като конник-доброволец, зафърли всичкото си оръжие, прекръсти се (той сега вярваше в бога) и излезе из гората. Равнището беше безлюдно. Той се напъти смело към селото из дола, който го пресичаше, с бяла кърпа в ръка.
Войната се прекрати с пиротското примирие.
Нашите победоносни войски се завръщаха в окичената столица с китки и благословии.
Но най-тържествуващ беше капитан Гороломов. Когато той мина на парада пред двореца, яхнал на вран кон, с униформа лъснала от ордени и златни еполети, с лице надменно, с горда усмивка на венчан победоносец, всички погледи се устремиха към него. Князът му клюмна благоволително с глава.
Какво се беше случило с бежанеца?
Ето какво:
Кога влезе в сръбското село Живановац с високо дигната бяла кърпа, той намери силно смущение там: слухът за близостта на някакво българско военно тяло беше внесъл паника в селото: под нейното влияние трима солдати излязоха от една кръчма и се предадоха Гороломову с пушките си, мислейки, че неприятелят е вече в селото. Гороломов падаше от небето. Но за час той догади каква е работата… След половина час той с коня си изтупуркваше при своя отряд с известие, че превзел сам селото със солдатите и с оръжието! След малко доброволците завземаха Живановац. Гороломов беше обсипан с поздравления и с пофали от другарите си. Той им разказа покъртен как се заблудил в дола, как дирил напразно отряда, как в отчаянието си, че ще помислят, че е дезертирал, той решил да умре геройски и с гол нож се фърлил въз сърбите в селото; как по-явяването му причинило панически страх и прочее. И ето ти награди, повишения, слава… Тоя път сляпото щастие се наръгна на него и подпомогнато от ловкостта му, превръщаше позорното му бягство на победоносен триумф.
В това време на могилите около Сливница още пресни се чернееха гробовете на други герои, които бяха отивали към неприятеля не с бели кърпи, а с щикове и ура.
Но чест тям, те и не бяха се борили за слава, а за да изпълнят една длъжност към отечеството. Тоя висок морал е едничката светла и благородна луча във войните, които инък са отвратителни и гнусни, като плод на честолюбивия бяс на ония, които ги правят необходими или експлоатират.
……………………………………………
Непрестанни ура цепеха ликуващия въздух.
А в тоя същия час, на други места в столицата, бяха въздишки и охкания. Болниците отговаряха на улиците. Това приличаше на един протест.
Спасов лежеше в болницата, устроена в Народното събрание. Около му пъшкаха петдесетина легла с ранени войници. Въздухът беше наситен с йод и други миризми от лекарства; често остри стонове, изпущани от нетърпими страдания, цепеха странната тишина. Върволици доктори, фелдшери и сестри-милосердни мълчаливо забикаляха страдалците и привързваха раните им. Нямаше нищо триумфално в тая сграда, дето се пренасяха болки с геройско търпение, дето душите се каляваха тайно в горнилото на страданията и дето капеше кървавият пот от челото на България, което на улиците лаврите не оставяха да се види.
Спасов беше ранен от куршум в лявата ръка в едно успешно сблъскване с неприятеля, дето показа
