него, умира досегашната ти цялост, досегашното ти лице и ако устоиш на космическия му вихър, започваш да го изменяш, да го моделираш по свое подобие…“
Съобрази обаче, че точно сега, докато Павел бе с ограничени сили, би било нетактично да удължава своите отклонения, и се върна към мисълта на приятеля си:
— „Огледалото“ — точно си го измислил, Павел. Те са програмирали разузнавателното си устройство да приеме човешко лице или предметен образ от нашето всекидневие и така собственото ти изображение застава срещу теб, крие каква същност и неизвестност има зад него, превръща го в бариера, граница, връща те назад… Но са подценили нещо друго. Невъзможно е да се срещнеш с човек и да се измъкнеш инкогнито след това, да считаш, че щом не си го засегнал физически, не си му оказал никакво въздействие. Тук космическият разузнавач е започнал да нарушава програмата си, защото… задвижената мисъл е най- могъщ въздействен импулс върху човека. Цялата история, с всичките й паметници и материална култура е процес на навлизане на човешкото въображение в природния процес…
— Чудесно, Курт — прекъсна го тихо Павел и се надигна, но историкът го спря с жест:
— Не ставай — и добави на шега, — ако не искаш още една среща с неизвестното. Две ще ти бъдат много за един ден.
— …чудесно — повтори Павел и легна, — ти ми подаде нишката на особено важно изтълкуване… Не можех да си обясня защо домъкнах пеностироловия сфинкс пред „огледалото“… По интуиция почувствувах, че това е моят ход срещу него… А ето какво било — „огледалото“ не е могло да го фиксира. Нали бе изпълнило в общи черти програмата си, бе записало естествената история, бе успяло да ги подреди в логическите рамки на еволюцията… И аз му показах звяр, който не е създаден от естествения процес, който е продукт на човешкото въображение. Какво се получава — уж всичко документирано, а ето че се появява нов образ на живо същество, което не може да бъде поставена никъде в биологическото развитие, не съвпада нито с лъва, нито с човека, само частично се покрива с тях. И е последвало нещо като късо съединение в „огледалото“: неговото възприемащо устройство му подава данни за среща с действителен предмет — нашето филмово чудовище е от пеностирол, крехка материя, но материя, а логическото му устройство ги отхвърля като недействителни спрямо картината, която си е създало. Може би когато се е блъснало в сфинкса, „огледалото“ се е стремяло да се въплъти в неговия обем, да го копира непосредствено и вмествайки така пряко образа на нелогичния, неподлежащия на природна систематизация сфинкс в паметта си, е нарушило цялото й предишно съдържание… По-нататък — при този пълен провал или „оглупяване“, при това изпразване на паметта, в чуждия робот е заработил аварийният му „инстинкт“. Последвала е команда за саморазрушаване или за паническо изтегляне в космоса… Ала извършвайки пред мен тези трескави преобразования, „огледалото“ престана да бъде „огледало“, подсказа ми механизма на превъплъщението си.
Замълчаха. Нощта настъпваше и Курт се обади по-трезво:
— Много теоретизирахме, Павел. А не се ли боиш, че утре или други ден, в Берлин специалистите, след като внимателно изчоплят всички подробности на случката — дори да е и игра на отприщеното подсъзнание, както ни убеждава доктор Гюнтер, тя пак ще бъде твърде интересна като клиничен епизод — ще посрещнат тълкуванията ни с няколко „да“, „интересно е да се помисли“, от чиято учтивост ще лъха търпение, но не и доверие?
— Бог, Бетховен и майка ми да ми простят липсата на страхопочитание, но като един претоварен простосмъртен съм свикнал да гледам истината без смущение. Колкото повече се объркаш, толкова по- безполезен си: ако събеседникът ти е умен човек — пречиш му, ако е глупав — даваш му вредна власт.
Помисли Курт, гимназиалното образование, телевизията са доста надеждна опора за контакт с основните идеи в науката. Да оставим настрана факта, че един съвестен любителски интерес често пъти може да постигне почти същото, което дава висшето образование. Любителските съчинения също си имат роля. Те са като сал, направен при корабокрушение, по принуда. Искам да кажа — за първо време, за първи изход… А специалистите — едва от тях човек научава какви неизвестности всеки ден като потоп се сипят над главите ни. Като знак на преклонение пред работата им, моля те, Курт, обясни ми — ти си историк, що за звяр е този сфинкс и защо така заседна в главата ми.
Историкът се потупа по джобовете на ризата:
— Имаш ли цигари, Павел? Не пушиш? Жалко, аз съм свършил моите. Не мога да разбера откъде в тая забранена за всички човешки слабости зона ми мирише на тютюнев дим.
Стана, тръгна към ключа на лампата, но се досети, че светлината е вредна, дразнеща за приятеля му, и се разходи бавно покрай стената — очите му бяха свикнали с мрака. После се изкашля два-три пъти в търсене на известен научен стил:
— Виж какво, Павел, трябва да ти призная, че за сфинкса ме хвана малко натясно. Не съм чел нещо по-специално за него. В този случай твоите общокултурни и моите професионални познания като че ли се покриват. Но ще се опитам да го изтълкувам чрез метода, който професионално е усвоил всеки историк.
Всъщност Курт малко изхитрува, поскромничи умишлено. Разговорът се обръщаше особено благоприятно за него, изискваше неговата професионална подготвеност, само през нея можеше да се мине по-напред в разнищването на днешната небивалица. Ощастливен от възможността за свой принос, за свое ярко участие в цялата история, замижа за миг, задържа дъха си, за да хване верен тон. Мернаха му се образи от симпозиум, проведен преди година от техния факултет — там един английски професор акцентираше научния си екстаз с преднамерено аристократично заекване. За Курт обаче съблазънта да си поиграе с подобни ефекти беше несъвместима с лозунга на съществуването му — „Гражданската война в Испания продължава!“ Честта на немския пролетариат, на немския народ бе запазена, увековечена от воюващите под Мадрид немски антифашисти и горд с подвига им, открил в него основанието и призванието на собствения си живот, Курт като в поредна клетва за вярност отхвърли формулите на академичния снобизъм, предпочете да се види като интербригадист, разискващ с другарите си устройството на пленена франкистка картечница. Това беше нужният му тон, с него и продължи:
— Така… По моему сфинксът е за древните символ на прехода им от родовия строй към цивилизацията, а именно към първата й степен — робовладелческия строй. В родовия строй човекът не вижда голямо разстояние между себе си и природата, все още не й се противопоставя категорично в собствените си представи. Той се е виждал например като звяр над зверовете, припомни си в колко народни приказки се среща тази формулировка, а те са един от складовете на зооморфните представи на примитивните хора. Дали нашият праотец от онова време се е виждал силен като лъв, могъщ като синовете на мечката и прочие върхове на йерархията в животинския свят, е зависело от определената географска зона. Едва при по- сложната обществена организация на полиса човек преминава от зооморфизма към антропоморфизма, тоест започва да се осъзнава като нещо отделно от околната среда, като ново уникално същество, започва да се досеща, че чрез действията си отпечатва своя начин на живот в природата, налага й своята проекция. Тогава заменя лъвската глава с човешка. Вече е нещо много повече от най-силния звяр, вече е човек.
Охо, тук отново се срещаме с принципа на „огледалото“… Спомняш ли си гатанката на сфинкса към Едип — кой е този звяр, който сутрин се събужда на четири крака, на обяд ходи на два, а вечер на три. Нали разбираш — древният човек се е изобразявал като хибрид между животно и човек и тази представа е била толкова укрепнала, толкова здрава, че когато е преминавал към новата обществена форма, е застанала едва ли не като живо същество пред него — в мита за сфинкса. Той е трябвало да се пребори с миналото, с образите и самоотраженията, които сам е създал, да реши категорично какво е — човек или животно. Неслучайно според легендата, когато получава отговор, — „Това е човекът“, сфинксът се хвърля от скалата — разбито е остарялото огледало, отхвърлена е и последната част от животинското самоотразяване, човекът прекрачва през миналия си образ…
Курт се разпали от плодотворността на хрумването си и направи двадесетминутен завой към тотемите на различните примитивни народи (най-после една картечница винаги може да бъде сравнена и с други модели!), за да разкрие по-подробно и по-тънко механизма на образуването на зооморфния символ, без да чака вече подканващите „да“, с които Павел отговаряше на неговите „нали“, „ясен съм, нали“? Накрая попита тържествуващо:
— Какво ще кажеш, Павел. Сал ли съм, или кораб?
Павел сигурно би му отвърнал „крайцер“, но бе заспал. С вътрешните припламвания на цялостно, ликуващо съгласие бе следвал как Курт пори анатомията на сфинкса, ала тотемите все пак бяха лекция вън от вцепеняващия филм на изминалия ден. „Ще те оставя сам на кинопрегледа и приложенията, Курт“ —
