света, без да могат обаче така лесно да въведат светлите си съвети в действителността… Все пак — Гюнтер пусна вратата, свали си очилата и ги избърса, късогледите му очи признаха и умората, и колебанията си, — все пак аз виждам нещо повече от клиничния случай. Павел, вие сте много млад, а във вас се е натрупала такава духовна сила… И вие сте я носил като бомба със закъсннтел… Патологията е предизвикала у вас не предполагаемата деградация, а възвисяване. Макар всичко, което ни разправяте, за мен да е по-скоро приказка, фантазии агломерации, те говорят за волята ви, съобразителността, чувството ви за дълг.
— Докторе, моля ви спрете. Това вече става обидно… Вие го представяте като добродетелен маниак — Курт пак се надигна от стола си, но понеже този път го направи особено енергично, блъсна се точно отзад под колената, приседна, сякаш невидима сила го бе обуздала и принудила да седне.
Докторът и без очилата с удоволствие забеляза станалото и довърши, без да бърза:
— …Долавяте ли разликата?… В моето поколение би имало хора, биха могли да се открият — способни на подобно огромно чувство за дълг, но те непременно биха го направили с много патос, биха желали публика, биха се отдавали на бетховеновски екстаз. С една дума — с целия шум на първата линия. А вие правите неща от мащабите и отговорността на първата линия с непринудеността на втората линия… Макар че виждам това за първи път у вас, отделен човек, чужденец…
— Но свързан с немската култура! — вметна злорадо, вече съвсем на място Курт.
— …и се замислям за света, за условията, които са създали тия реакции у вас, вкоренили са ги, възхищавам се. И до болка съжалявам, че поради напредналата ми възраст, не ми остава много да живея в този изменящ се свят, този най-нормален и най-човечен свят…
— Момент, момент — обади се Павел. Макар че досега разговорът вървеше крайно любезно, с отношението си към Курт лекарят бе заслужил и наказание: — Два пъти повторихте „най“, а тази частица е сигурен път към екстаза.
Гюнтер реагира — сложи скафандъра си, тоест очилата, ала Павел затвори клопката, остави му само една пътека — на отстъплението, водеща вън от тресавището на ината:
— Ако бяхте оставили поне веднъж на Курт възможността да се изкаже, сигурно щяхте да избегнете грешката в степенуването. Като историк той щеше да ви обясни, че нашето време е по-човечно, по- нормално от миналото, обаче превъзходните степени са по-скоро в бъдещето… Впрочем…
— …Впрочем — поде лекарят — мене ме чака по-тежко болният от вас и ще ви оставя. — Той отвори най-после вратата и излезе, а Курт извика:
— Чака ви първата линия, докторе!
Настъпи пауза. Павел замижа, реши да си отдъхне минута-две, може би поради възбудата на спора болките в главата бяха отслабнали, очите почти не сълзяха, но се чувствуваше изтощен. Историкът стана, този път без да се препъва, и отиде на пръсти до прозореца. Изведнъж в стаята се изляха сини припламвания. Курт започна да затваря прозореца и разтревожен погледна към болния.
— Оксижен? — попита Павел, без да отваря очи.
— Оксижен. По-точно заверяват релсите със специална машина. Дразни ли те много? Затварям.
— Ами не чак толкова. Дори си спомних една естрадна песен, която разказваше за цветята на оксижените. Недей затваря, заварката трае колкото една песен. Отвореният прозорец ме съживява някак… — Павел замълча, съзнавайки с какво докторът му се оказа полезен. Чрез него проумя защо изпитваше резерви към немската класическа култура. Тя славеше героите, величаеше ги като защитници и благодетели на масата. Но сега фаустовската и прометеевската формула се оказваха предвземка — хората участвуват в определянето на съдбите си все повече, решават си сами проблемите.
— Гюнтер събужда у мен уважение — обади се Павел, — той долавя какви пакости могат да се направят с екстаза… Сигурно ненапразно спомена възрастта си — преживял е нацизма…
Историкът мълчеше.
— Защо не ми отговаряш, Курт?
— Понеже лежиш със затворени очи. Мислих, че си приказваш в полусън — свободен поток на съзнанието, преди заспиване. Гюнтер не прилича на човек, съпротивявал се срещу нацизма. Не искам да кажа нищо остро — моят баща е загинал под Сталинград.
— Те са били успокояващи се хора — добави Курт, — нацизмът е дошъл с цяла шепа удобни запетайчици за задържане на парливите проблеми след Първата световна война. И те, повечето от тяхното поколение, за да не си създават големи напрежения, са ги приели, без да разбират, че са се съгласили с много страшни запетайки. Може би сега ти става ясна моята критичност към съглашателството, към бързото възприемане, към лесното определение, към доверяването на всеки готов регламент… Това са пороци все на втората линия… Хм… Хм… за моя изненада трябва да си призная, че тук откривам допирна точка с доктора — решението е в срещата на двете линии… Но съзнавам, че това би било дълго и обременително, най-после — едно доста немско отклонение, за да занимавам с него болния си приятел!
Българинът се възпротиви, дори поклати енергично глава, забрави за предупреждението да не се движи.
— Ако става дума за нарушаване — докторът първи го наруши, занимавайки ни със своята версия. Явно, щом го прави, той е лекар, знае, не е толкова вредно. Сега е наш ред да започнем по друг вариант. Слушай, откакто дойдох на себе си, едно нещо все се въртеше в ударената ми глава и вече се избистри. Досещам се как „гостенинът“ придобиваше човешки образ и защо подсъзнанието ми натрапва да го наричам така — „огледалото“. „Те“ са постигнали възможност за пълна реконструкция на материалния свят. Разбираш ли, способни са по даден модел да възпроизведат абсолютно точно негово копие.
— Не е много ясно — въздъхна Курт и се върна на стола си.
— Чакай, не съм специалист в тази материя, но, струва ми се, главното разбирам. Фотографията възпроизвежда оптически, в плоскост даден предмет. После се появи холографията, обемното изображение, а онези умеят да възпроизвеждат даден предмет не само със светлината, а и със самата материя. Това вече е не само пространствена фотография, това е моментално скулптуриране на всеки образец… Изглежда, затова съм го кръстил „огледалото“ — устройството е отразявало всеки срещнат предмет, снемало е образ, който после е било способно да възпроизведе непосредствено, материално… То самото, за да запззи тайната на присъствието си, се е реконструирало в човешко тяло, като момиче. И такава способност му осигурява страхотен район на действие — ако се преобразува във въздух, става невидимо, ако се реконструира във фотони и светлинна енергия, може да пътува свободно в космоса, без да се грижи за ракетен двигател…
Курт слушаше сдържано. Внезапното устремяваме на Павел към твърде сложната, непозната, а в същото време болезнено натрапваща се материя смущаваше научната му съвест. Все пак нейното осмисляне трябваше да стане от позициите на някаква осведоменост, чиито граници му предстоеше да открие. От друга страна, се боеше мълчанието му да не се изтълкува като малка завист пред мощта на чуждото хрумване.
И историкът не се заседя на стола, стана, премести го към долния край на второто легло, разстла завивката, за да запази чист поне чаршафа, изпъна се отгоре, сложи крак върху стола и се обърна към Павел, който на свой ред, изненадан от нарушението на болничния ред. прекъсна мисълта си, загледа го с любопитство.
— Не е толкова нередно — обясни Курт. — Аз също се чувствувам съсипан от днешното напрежение. Трябва да се разтоваря малко… Не лягам за първи път на такова легло, Преди две години ме оперираха — счупено ребро. Лека работа и аз поисках да стана веднага щом се пробудих… Но упойката си има свои последици и в същия миг усетих как зад гърба ми се разтвори черна бездна. Казвам черна, но това е неточно — то беше гигантско пространство без цвят — увисна на плещите ми и ме потегли назад. Инстинктивно разбрах, че ако се поддам, свършвам, изчезвам от този свят…
Тогава за първи път проумях, че можем да срещнем неща, които досега сетивата не са възприемали, които са толкова чужди, че нямат образ… Как изплува тая история в паметта ми? Може би болничната обстановка — ничията земя между живота и смъртта ме връща към спомена. Струва ми се, да използувам репертоара на доктора, че тя само го е задействувала.
Курт се отпусна съвсем по гръб, за да го обвие по-плътно споменът. Искаше му се да повтори, да продължи:
„Павел, неизвестното идва винаги като изтезание, разкъсва сетивата ни и въпреки това непременно трябва да устоим, защото само така можем да прекрачим в него. То е като смъртта — когато встъпваш в
