железничари кинопродукцията си бе устроила склад. Между другите предмети на реквизита се усмихваше сфинкс от пеностирол, метър и половина висок. По хрумване на режисьора неговата „кинозвезда“ от нов тип трябваше да прегърне звяра и да пее. Така се измъквала историята от заблудите и най-обикновеният зрител се сближавал с нея, тя влизала в масовата култура. Павел се обади на служителя от склада и по каскадьорски дигна сфинкса. Постави го на перона точно срещу прозореца на купето, където беше „огледалото“. Последна мигновена, беззвучна експлозия — нещо се впи в сфинкса, главата му моментално се изпари, а тялото му — с голямата бяла рана на отнесената глава се претърколи грациозно по перона. По коловоза, на който стоеше вагонът с „огледалото“, бясно префуча влак, въздушната вълна просто отхвърли Павел, той падна назад, удари си тила, но не усети болка, само потъна в бял, свистящ облак.
Облакът го притисна меко и каза на немски:
— Не се надигайте. Можете да говорите, но не бива да се движите.
Павел усети силно парене в очите и непреодолима тежест в тила. Премигна два пъти и видя над себе си чифт златни очила. После различи воднистосините ириси и белезникавото лице, рядката бяла коса.
— Аз съм доктор Гюнтер — продължи възрастният човек. Бялата му престилка почти се сливаше със стените, а от засенчените прозорци се процеждаше рядка, сякаш стерилизирана светлина, тя разтваряше в себе си почти всички предмети от стаята. — Вие имате мозъчно сътресение, съчетано със слънчев и топлинен удар. Тук е вашият приятел Курт.
— Павел, нищо сериозно няма, Павел. До три-четири дена ще се оправиш и дори ще можеш да вземеш участие в снимките. Режисьорът ви беше преди малко тук и каза да не се тревожиш, до каскадите ще се чака още.
Историкът седеше от лявата страна. Лицето му изразяваше безпокойство и угризение.
— Аз се чувствувам виновен — поде той. — Ти си получил слънчевия удар по време на нашата разходка, а топлинния удар — в завода. Макар че си учил леярство, не трябваше да те пускаме сам… Гледал си в контролните прозорчета без очила. Болят ли те очите?
„Парят. Сякаш са оваляни в пясък“ — отговори наум студентът и усети как докторът изтри потеклите му сълзи. А Курт продължаваше разказа си как веднага след като Павел изрекъл онези неразбираеми думи и го погледнал, дошъл дежурният инженер и споделил, че гостенинът се държал неестествено… Влязъл при него, вдигнал слушалката на служебния телефон, без никой да е звънял, а след това я оставил да виси, пуснал очилата на пода. Курт разбрал, че приятелят му е зле и веднага хукнал подире му, но рейсът вече бил потеглил. После взели кола от завода, отишли на гарата. Там един железничар свестявал безуспешно Павел, а до тях лежал обезглавен някакъв голям лъв от изкуствена материя.
— Помислихме, че си се борил с него — пошегува се Курт и тримата се усмихнаха, — но от гарата нн казаха, че това е сфинкс от склада на вашата продукция. Ти си го взел, нарамил си го, това ти е попречило да виждаш добре, и си тръгнал към коловозите. В този момент е префучал експресът за Берлин, блъснал е сфинкса, откъснал му е главата, а тебе запратил на цимента. Тогава си получил мозъчното сътресение. Помниш ли всичко това?
„Проверяват дали имам амнезия… Добре си е подредило работите «огледалото», щом само аз съм останал да плащам счупените стъкла“ — съобразяваше Павел. И в същото време усети, че и двамата твърде напрегнато очакваха отговора му. „Или… или може би Курт допуска, че е имало и нещо друго?“ И като отвори очи, напълни ги с меката прецедена светлина — тя ги заля като приятна хладна вода. Премести поглед най-напред върху доктора, задържа го — докато възрастният човек повярва в непоразения интелект на пациента си, после се загледа отново в тавана, за да не обръща глава ту наляво, ту надясно, и заразказва. Умората убиваше отсенките на емоции в гласа му, разказът звучеше като репортаж, като хроника на бездарен журналист, като протокол на учрежденско събрание. Когато свърши, в стаята беше полумрак — значи бе говорил поне час.
Лекарят отвори прозореца, облегна се на никелираната стойка на леглото и отрони:
— Вие се различавате от българите, които познавам. Летувал съм във вашата страна. В сравнение с тях сте доста по-рационален и, простете, като че ли малко по-безчувствен. Може би баща ви е офицер? Или пък майка ви е немкиня? Прекрасно говорите немски. Изобщо приличате на немско момче.
Павел изпитваше органично недоверие към хора от типа на доктора. Тяхна страст бе поучението, онова поучение, което, веднага се съгласява „да вземе предвид“ изказаното възражение и кротко преустройва аргументите си, за да изтръгне от теб най-после признанието, че си се заблуждавал, за да те убеди сам да станеш палач на убеждението си. Павел отвърна почти неутрално:
— Много неща познахте, докторе. Майка ми е гимназиална учителка по немски. В определен смисъл сме свързани кръвно с вашата страна: баща ми почина от перитонит в Магдебург, когато бях съвсем малък.
Гюнтер долови премерената ирония, но продължи:
— Не се сърдете, че навлизам в личния ви живот. Много спорихме с Курт. С вашия разказ само повторихте по-подредено това, което чухме от бълнуваннята ви. Все повече и повече ми се струва, че при вас се е получила експлозия на дълго потисканото ви въображение, на някаква изцяло пренебрегната спонтанност. Преживяното от вас, неговата невероятност са според мене само отприщване на природата ви, на южния ви темперамент. Слънчевият и топлинният удар са били само детонатор на вашия процес… Да…
— Сираците имат трудно детство — мина в необходимата по-деликатна гама Гюнтер, — в него надделяват задълженията над радостите. Затова дори в експлозията на фантазията ви, която по принцип би трябвало да помете всички ежедневни норми, все още са останали някакви контролиращи схеми, възпроизвела се е особено драматична ситуация, дошла е пак като несвобода, не като произвол, а като особено мащабен проблем, грижа. Ето и такъв довод — приключи докторът в професионално-авторитетен подем — ако не бяхте се ровил в сборника с фантастика, ако бяхте прочел например медицинска литература, сигурно щяхте да бълнувате, че присаждате сърце, може би мозък.
Курт, зачервен, вече бе скочил от другата страна на леглото:
— Но това са фройдистки теории… Това е наивно…
„Като Христос между двамата разбойници, като Соломон пред двете майки — спорят, но от мен чакат отговор… или като тримата мускетари в мисия на френската кралица, — защото и тримата галопираме след стремящата се да се изплъзне истина… Ама какви луксозни сравнения си избирам… Ето къде е по-добър старецът — веднага напипа достоверния факт.“ — И Павел се обади на глас, прекъсна историка:
— Почакай, Курт. Казаното от доктор Гюнтер е правдоподобно. В нашия курс имаше тридесет и седем годишен офицер, уволнил се от армията и записан със специално постановление в университета. Не знаеш на какви неща се оказа способен бившият капитан. Изведнъж са вдетини — непременно присъствуваше на комсомолските събрания — страшно живо се изказваше, увличаше се по всички студентски мероприятия — от купона до научния кръжок. Най-вълнуващ бе в часовете по физкултура… Отначало ни беше смешно, необичайно, но после свикнахме — човекът не бе имал детство, юношество, сега оживяваше младостта му… Може би и мен ме е сполетяло нещо подобно. Но, докторе (Павел отново се вгледа в лицето на Гюнтер — от малък се бе научил да гледа възрастните без притеснение), именно методичен човек като вас би трябвало да не забравя, че докато не са изречени аргументирано останалите вероятности, вашата остава само съблазнителна хипотеза… Разбирам, че всичко е… хм, неприлично сложно. Но ако се съглася да поставя най-удобната точка, съществува рискът да стана предател от притеснение. И то предател на интересите на земното население… Звучи претенциозно, но е страшно. Досега съм бил все по-назад — във втората линия на живота. Там проблемите са по-еснафски, възможностите за привилегии — съвсем скромни, и все пак именно там се чувствувах някак си по-нормално, удобно даже. Не зная кой и за какво ме изкара на първата линия. Но докато не си свърша работата по съвест, няма да си отида. Ако искате, може да тълкувате такова упорство като инерция от обремененото детство, докторе…
В това време влезе медицинска сестра и пошепна нещо на Гюнтер. Той кимна и като хвана дръжката на вратата, обясни на младежите:
— Съжалявам, но трябва да ви оставя. Едно момче със стеснен хранопровод бе оперирано вчера и днес малко трудно се съвзема… Така… само да довърша — избрах най-непосредственото обяснение, защото такава ми е професията — лекувам отклонения от нормалното състояние. Между нас възникна противоречие — лекарят кимна към Курт, — не мога да разбера дали това е „конфликт между поколенията“, или някакво поредно сблъскване между хуманитарната медицина, която се е затворила в човешкото тяло, но върши работата си относително добре там, и хуманитарните науки, които обясняват културата, хората,
