Георги Вълчев Василев
Павел и огледалото
Немската филология бе за Павел естествен избор, защото майка му беше преподавателка по същия език в една от хасковските гимназии. Тя го владееше до съвършенство. С мъжа си, инженер от цигарената фабрика, бе живяла две години в ГДР, а когато той почина от перитонит, се завърна в Хасково, затвори се в къщи и се посвети на детето. „Посвещението“ се развиваше в класически вариант — отличен успех в училище, цигулка, дълги разговори на немски у дома. Към тези занимания Павел успя да прибави и баскетбола. Майка му се съгласи, — днес спортистите излизат бързо в чужбина, а аргументът бе изтъкнат от Теньо Фенера, треньор на юношеския отбор.
Момчето растеше потопено в книгите, музиката, театъра и киното, но не си затваряше очите пред провинциалното ежедневие. Докато майка му все повече потъваше в преклонението си пред великата немска литература, забравяйки или по-точно с лекота пренебрегвайки датата на плащането на електричеството и прочие проблеми от месечния бюджет, Павел се видя принуден деликатно да участвува в ръководството на скромното семейно стопанство, да разпределя майчината си заплата за храна, за дрехи, за текущи разноски. Погълнат и понесен от грижата, той се откъсна от децата, но се запозна с продавачките, инкасаторите. Съзнаваше също, че при тях трябва да отива „пратен от майка си“, изпълнявайки „нейни поръчения“, за да не получава съжалителни погледи.
Защищаваше семейния престиж от неделикатния клюкарски коментар на провинциалистите и в същото време търсеше начин да държи майка си в течение на най-важните неща през деня. Той изгуби чара на детската свобода, научи се на притворство. Да балансира отношенията между майка си и останалите хора, да хвърля мост между нейните високи културни преклонения и прашния бит на квартала им, да прегражда пътя й към тихата лудост, да закрепи у самата нея защитни рефлекси — момчето бе възприело така човешкото си призвание. Затова и най-дебелите „паметници на културата“, както обичаше да се изразява майка му, подавайки му съответния „монумент“ за прочит, не предизвикваха у него екстаз и благоговение. С авторите им общуваше без дистанция — те потвърждаваха неговото платено с цената на прескоченото детство убеждение, че смисълът на съществуването ни е да успееш да изправиш гръб под онази форма на обвързаност към хората до теб, в която те е повлякла участта ти. Без да питаш дали това е навреме, дали е по плещите ти, дали е справедливо — съхраняването на един човек е мярка и за време, и за възраст, и за истина.
В казармата цигулката го постави в привилегированото положение на музикантите, за които има и отпуски, и излизания на концерти или забави. Впрочем униформата му донесе голямо облекчение: той вече беше съвсем като другите, освободен от мисли за храна, облекло, месечни плащания, недоразбрани разговори. Достатъчно бе да знае устава, да изпълни заповедта и ежедневието се разгъваше само, просто и определено.
На приемните изпити за университета се класира ма второ място: дипломата му бе отлична, писмената работа по немски безгрешна. Маниите на майка му бяха започнали да съзряват със свои реални резултати. Когато трябваше да реши откъде да вземе стипендията — дали за отличен успех, или от спорта, Павел предпочете спорта — тоест непосредствеността, психологическата закътаност на втората линия, на по- задния план. Спортистите бяха, общо взето, будни момчета, пътуваха, носеха се елегантно, създаваха компании, в които идваха хубави момичета. Разбира се, той не се хвърли в студентските опиянения и крайности, а просто се отпусна в потока на академичните дни, все още дълбоко затворен в себе си.
Една позната от спортния стол — гимнастичката Лили веднъж го заведе на гости у дома си и го започна със своя брат, млад кинорежисьор. За разлика от топлия, уравновесен нрав на сестра си режисьорът бе самонадеян, егоистичен и непостоянен. Предстоеше му да снима забавен филм, това му беше и дебют, но напук на леката тема, той бе решил да осъществи голяма част от революционните си концепции за киноизкуството. Засипа гостите с тях и леко раздразнен, че момичето, което трябваше най-много да бъде покорено от личността му, два-три пъти погледна към стройния Павел (що се отнася до физиката режисьорът беше „хърба“), той заяви, че смята да вземе за централната роля не някой от известните артисти, а съвсем обикновен човек — например Павел. Така ще докаже схващането си, че в наше време масовата култура и средното образователно ниво са достатъчна основа за създаването на една звезда, че основният потенциал и на най-известния актьор се равнява на средния културен ръст на всеки индивид от обществото. Разликата е само в това, казваше той, че любимите ни изпълнители са имали шанса да бъдат погледнати от магическото око на камерата.
Павел се изненада, когато след месец режисьорът наистина го потърси. Естествено, не за главната роля — снимките бяха започнали, сега заминаваха за ГДР. Викаха го за каскадьор. Пресметна дните на отсъствие от университета, съобрази, че ще успее да ги извини чрез отбора, а за хонорар не попита — от приятел боксьор бе чул, че каскадите се плащат добре. „Работодателят“, удивен от едносричния отговор „да“, го прати при директора на продукцията за уреждането на подробностите — след два дни тръгваха.
В град Фрехтбург стана ясно, че каскадите ще почакат около седмица — операторът искаше да използува хубавото слънце за масови сцени. Павел започна да обикаля града. Видя местния музей и се запозна с Курт, млад историк от Берлин с нетипично за немец тъмно лице и тънки испански мустаци (после Курт сподели, че гражданската война в Испания е поле на мечтите му). Курт пишеше статия върху спартакисткото движение в този район и трябваше да отиде до разположения в непосредствена близост до града голям металургичен комбинат. Той покани „своя нов български приятел“ да отидат заедно, а Павел му обеща да го заведе на киноснимките.
В автобуса за завода Павел поиска нещо за четене от Курт, който преглеждаше последния брой на „Вокруг света“. Немецът бръкна в чантата си и извади сборник с научна фантастика. Павел го разтвори напосоки и попадна на разказ, озаглавен „Огледалото“.
Действието се развиваше на един от островите Източни Самоа, където авторът — някакъв англичанин, праща двама етнографи, баща и син, да разнищят тайната на едно древно племе. Помага им млад туземец, завладян от благородната амбиция да даде приноса си в разкриването на високата цивилизация на далечните си деди. Една сутрин туземецът събужда по-рано белите и ги предупреждава този ден да не си казват нищо лошо дори на шега, защото от морето излизат сенките на хората от погиналото племе. Те се стремели да изпълнят всяко чуто човешко желание; така се „хващали“ за живите хора, така оживявали един ден в годината. Докато бащата внимателно изслушва предупреждението, синът изписва на лицето си пренебрежение към представителя на примитивните народи. Няколко часа по-късно белият младеж се препъва, счупва часовника си и, ядосан, изругава на глас. Туземецът, ужасен, го моли да млъкне, но онзи продължава; „Що не отидеш да се обесиш!“
Уви, цветният човек се оттегля и наистина изпълнява дадената препоръка… Самоубиецът е открит от бащата. Потресен, той го показва на сина си. Младежът пита как е възможна подобна нелепост. Тук вече авторът на разказа чрез устата на бащата обяснява, че точно в този ден на годината — деня на пролетното равноденствие — от морското дъно се откъсвали водорасли, стигали до повърхността на морето и отделяли особени изпарения. В тях се съдържали опияняващи вещества, които заставяли човека да губи представа за разликата между реалност и въображение, да приема всяка дума, отправена към него, като заповед на самата съдба и т.н. След като поставя фабулата на „научна основа“, авторът между другото лансира и интересна, неочаквана мисъл. Бащата обяснява, че станалото с тях по един или друг начин сполетява всички хора. Просто за всеки от нас се създава ситуация, в която спотаяваното в душата ни зло избухва и поразява околните. И страшната картина на нанесената открита, физическа рана или подлудяващата мисъл за причинената скрита, духовна язва се изправят отсега нататък като грамадно криво огледало пред нас, закриващо всичко останало. Затова и разказът се казваше „Огледалото“. Следващият разказ носеше заглавието „Пришелецът от Космоса“. Павел прочете само десетина реда от него. Автобусът пристигна в завода.
Курт намери старите металурзи, с които имаше среща, и ги помоли да повикат някой млад работник да разведе българския му приятел из завода. Павел, застанал в това време на три-четири метра встрани, видя как точно зад пропуска към заводския двор въздухът се стопи в огнен мехур, избледня за части от секундата и на негово място се появи момиче — типична немска девойка, руса и синеока. Делеше ги значително разстояние и все пак той съвършено отчетливо чу как тя му каза: „Пратеник съм на друга цивилизация. Трябва да те изследвам. Подчини се и ела на гарата след половин час.“ В следващия миг тя изчезна. Павел погледна към другите: Курт все още се договаряше със своите хора. „Привижда ми се. Страшна горещина“ —
