успешно хората към естественото и емпирично откритие. Старият свят бил времето на водата, времето на водните песни. Огънят пуснал червените си езици, подобно на коренчета, дълбоко в изворите на човешкото съзнание. Безжалостното завладяване на всеки символ, въображение и тема унищожило стария воден свят и неговия опит.
Огънят унищожил стария свят, разкъсал, присвоил и реасоциирал всички водни песни и митове. Когато бил открит, огънят приковал вниманието на хората изцяло върху себе си. Цялото съзнание с неговите символични изблици и дялове се съсредоточило върху огъня. И било изгорено в него. Резултатът бил лишено от образи опустошено съзнание, в което самият огън играел обединяваща роля. Огънят, образ на самия себе си. Фалшива автономия. Измамно само упование. Фатална грижа за себе си.
Тази споена с огън амалгама не допускала океанското съзнание, на което някога се радвали хората. Сега съзнанието било съсредоточено върху ограниченото единство, което изключвало всеки, който изпитвал появата му. Огънят не можел да предложи нищо на душата. Нищо, което да запълни сърцето. Никакви чувства, никакви картини, никакви песни. Огънят блокирал и запечатал всички стари хранилища на образи.
След като се промъкнал между образите и символите, напористият огън си прогорил път през съкровищата на ума, изтръгвайки пласта съзнание навсякъде, където стигал. Притежаващите огъня общества създали нови и неестествени митологии. Огнени митове. Външната взаимовръзка между ума и природата, многобройните виещи се пътища на съзнанието били жестоко увредени. Разбити на парчета отвътре и свързани отново с огнени потоци. Целият естествено получен опит, всяка мисъл, въображение и мит се стопявала в пламъците. Нашествието имало нови и неочаквани последствия, всички компоненти на съзнанието били „изхвърлени навън“ в огнения фокус. Първото проклятие на огъня било нахлуването му в съзнанието и поробването на съзнателния процес — топене, което владее всеки ум и в наши дни.
Какво е сторил огънят на нашите умове? Той ни пречи да разберем с вътрешните си пориви единството на природата и изобилието от енергии за оцеляване. Огънят извел човечеството от пещерата на ума, от сигурното убежище, от което произтичат всички символи, образи и импулси за оцеляване. Това опасно и уязвимо състояние, засилвало зависимостта ни от огъня и същевременно ни отделило и отчуждило от земята. Хората изгубили връзката с истинската си същност.
Омайник
Всички умове били привлечени към огъня — не само заради омайната му сила, но и заради мощта, която давал. Водните митове представлявали цялото битие, а не били единствено цикъл от фантазии. В древните водни песни и митове се намирали самите извори на съзнанието, онова състояние на ума, при което всички неща от природата се съчетават с всички плодове на въображението.
Тези митове, песни не предвещават смъртта на светлината. Водните митове виждат прераждащото се всеки ден слънце, което не изисква нищо от хората. След дъжда, след росата и нощта идва водата. Слънцето изгрява, всичко тече заедно и се слива в едно. Мечтите и сънищата идват нощем, след като слънцето се скрие. Всичко тече завинаги във водата. Мечтите, сънищата, познанието, миналото, бъдещето. Всичко тече като вода. На сутринта мечтите кристализират. В горите се откриват мечти като блестящи скъпоценни камъни. Във водните песни светлината е вечна. Безкрайна светлина. Огънят сложил край на тези стари мечти, на техните символи, на течащите им образи и на живите единения, с които вътрешният символ води външния ни опит. С пресъхването на вътрешните водни образи настъпило времето на пламъците. Сега фокусът бил отвън. Старите истории за света и сътворението му нямало да прозвучат никога повече.
Огънят разделил ума на обществото, отвличайки вниманието от истинския излъчващ източник на съзнанието. Навън от пещерата на ума. Огънят разфокусирал съзнанието и неговите чудни образи, като го насочил към пламъците си. Той било груб и настоятелен. Какво било първото гориво, което изискал и получил огънят? Целият стар свят и неговите песни, митове, изтръгнати и изгорени в умовете на онези, които се обричали на пламъците.
Огнена стена
Всички други символи и възможности били привлечени към огъня, за да служат единствено на него. Уменията, овладени от пламъците, се променили. Металургия, отбрана, медицина, изкуство, всички те са огнени умения. Огънят насочвал вниманието на всички навън. Той изисквал вниманието да е насочено единствено към него. Служенето на огъня означавало оцеляване. Огънят бил унищожителният благодетел, образът на смъртта. Огънят се превърнал в синоним на оцеляването. Човечеството вече било винаги само на крачка от дебнещите в сенките хищници. Огънят бил стената. Хищниците били извън, а хората — зад нея. Огънят бил клетка, капан. Огънят създавал състояние на ума, което накрая се проектирало навън, за да започне да се приема като естествено състояние на света.
Огънят провокирал разрива между възприятията и мисълта. Последиците от тази схизма, от тази алиенация от вътрешния свят, били катастрофални. Огънят и обществото били свързани помежду си в нездравословен и ненужен съюз, който успешно маскирал най-съкровените видения на човечеството. Сега хората били отчуждени от израза на собственото си съзнание чрез технологиите. Огънят придал фалшиво впечатление за независимост от природата. Хората започнали да се смятат за независими от нейните закони. Сега човечеството смятало, че природата е второстепенна. То се отчуждило от нейните мечти и символи. Огънят изгорил съзнанието на хората и го излъгал. Огнената свобода създала неестествено разделение. Егоизмът, породен от дивашкото използване на огнените професии, довела до схизма между хората и естествения свят, от когото те наистина зависели.
С огнените професии се появило и ново престъпление. Преднамереното „измъчване на природата“ от човека. Използващите огъня вече не се възприемали като пасивни получатели на природните богатства. Те вече си вземали насилствено онова, от което се нуждаели. Природата се отдръпнала пред високо вдигнатия факел. Растения и животни, цели гори и стада инстинктивно бягали от убийствените пламъци. Това второ проклятие на огъня успяло да отчужди хората от природата. Във войната срещу природата, която свободно давала своето течащо като река изобилие, човечеството използвало крехкия огън като твърдо острие. Поради проекцията на волята, с която тя можела да бъде „покорена“, много общества изгубили единението на проекциите на собствените си мечти и природата.
Всички аспекти на живота били скроени според огъня. Той се превърнал в социален еталон, във върховен израз на господство. В новите митове, песни дори се осмелявали да твърдят, че всъщност природата е „родена от огъня“. Огънят фокусирал човечеството върху себе си. Природата се виждала чрез огън. Търсел се нейният огън. Навсякъде, където се намирал в естествен вид, огънят бил почитан. Огънят бил силен. Водата — слаба. Огънят изпарявал водата. Огънят прогонвал водата. Цялата природа била гледана през пламъци.
Планините се възприемали като замръзнали червени и виолетови пламъци, а зелените дървета напомняли „зелени огньове“.
Роби на огъня
Абсолютната нужда от огъня за оцеляване се разкрила като коварна нова зависимост. Огънят започнал да създава закони за преданите си слуги. Научавани емпирично, тези изисквания били прости уравнения. Няма гориво — няма огън. Няма огън — няма оцеляване. Няма гориво няма оцеляване. Простата идея се настанила с решаваща и ужасяваща окончателност. Третото проклятие на огъня било заробването на човешките действия към изискванията на огъня — правила, които вече се превърнали в абсолютни императиви за оцеляване. Изчезнел ли огънят, с него си отивала и надеждата за оцеляване.
Човечеството научило и никога не забравило урока. Този страх се загнездил дълбоко в ума. Сега човечеството било дамгосано със знака му. Урокът учи за смъртта на огъня при липсата на труд. Създава светлината. Трудът създава топлината. Трудът създава доброто. Всички добри неща идват от труда. Трудът създава живота. Трудът означава оцеляване. Урокът поставя знак за равенство между оцеляване и огън, огън и труд, светлина и смърт. Забележително модерно! Тази тема периодично се възражда в изкуството.
