Преди откриването на огъня съзнателният опит е бил погълнат изцяло от водни символи — възторжени порои, приятен дъждец, буйни потоци, ромолящи водопади, бълбукащи извори, спокойни горски езера. Древните термини за означаване на звездите в небето винаги са свързани с водата. Ако природата е решила да топи, топенето е било от синьо-белия ледник до струйките вода, донасяща живот на зелените растения през пролетта. Но „водното съзнание“ се изпарило с инвазията на пукащия червен пламък.
Външният, материалният вид на огъня нямал еквивалент. От мига, в който залутан скитник грабнал прочутия „горящ клон“ и побягнал обратно към племето си, в разума на хората проблеснало ново и постоянно осъзнаване. Онези, които спомогнали за драматичното откритие, ги очаквала единствено славата и уважението. Свидетелите на онези събития били омаяните съоткриватели. Цялото човечество било част от магическия ефект, който огънят донесъл със себе си. Огънят бил омайникът.
Откриването на огъня не било приветствано от старите, които виждали в него врага. Без да обръщат внимание на мъдростта им, по-младите водачи се влюбили в огъня. Първите стъпки на опознаването му сякаш били единствено възвисяващи ума. Огънят сграбчвал и омайвал онези, които не можели да откъснат поглед от пламъците му. Всички други дейности спирали пред огъня. Появата му сложила внезапен край на ежедневните ритуални действия. Откриването на огъня било като религиозно събитие извън всякакъв контекст, при което една природна сила сякаш събирала група „подбрани хора“ в едно. Обществата, открили и овладели огъня, се смятали за единствените в това начинание.
Всяко изпълнено с благоговение древно общество си въобразявало, че огънят е известна единствено на него тайна. Тази бърза и лесна капитулация скоро щяла да се превърне в послушание и вярност. Огънят се възприемал като свръхестествено явление. Той притежавал безброй странни и магически свойства, присъщи единствено на светлините в небето. Първото очевидно чудо на огъня било продължителното и като че ли независимо производство на светлина. Светлината на огъня била различна от светлината на слънцето или луната. Той бил особена и „независима“ светлина, която била автономна, пораждаща сама себе си същност, чието излъчване било вечно. Огънят сякаш вече бил във всичко, към което обърнели поглед хората.
Земните реалности били проектирани върху небесните. Сега всичко в небето също било направено от огън. Светкавицата била огън. Слънцето било огън. Звездите били огньове. Единствено луната била плачещ студен човек. Защо плачещ? Защото нямал огън. За омагьосаните само от лъчението пред очите им хора светлината на огъня като че ли „продължавала безкрай“. Същото се отнасяло и за топлината. Съзрелите огъня вярвали, че притежават „тялото на слънцето“. На огъня се гледало като на посредник между хората и мощта на природата. Огънят се смятал за белег, за проява на благосклонност. Когато открило свойствата на огъня, човечеството се потопило в пълната с обещания зора на чудесата.
Огънят е всичко
Първоначалното омайване от свойствата на отъня известно време не позволявало на човечеството да проумее отрицателните му аспекти. Отначало той изглеждал като чудотворен дар. Благословия, пратеник на доброто, дар от слънцето. Огънят бил магия. Той бил силата, която властвала в небето. И сега тя била тяхна!
Огънят омагьосвал и запленявал. Нищо друго не можело да се види, с изключение на пламъците и на силата, която давали те. Започнало разделяне на обществото. Имало такива, които се ползвали с привилегията да седят по-близо до огъня. Други го хранели и се грижели за крехкото му и смъртоносно тяло. Трети пък били прогонвани от него.
Всички приветствали пламъка. Децата събирали най-добрите клони от гората, за да ги принесат в жертва на огъня. Младите водачи го притежавали. Специални служители се грижели за него. Старите гледали и се учели, докато водните зелени дарове на извори и фиданки бивали отхвърляни. Отхвърлянето на зеленината от червения огън било символ, който човечеството попило дълбоко в себе си по време на първите си опити с новата придобивка. Трябвало да му се предлагат единствено сухи и мъртви клони. Мъртви клони за прозрачните и впечатляващи червени пламъци.
С правенето на големи огньове дошли и новите открития. Растенията се гърчели в гърнетата за готвене и пускали зелената си кръв. Горите започнали да хранят хората и да лекуват болните. Тайните на растенията били изтръгвани с мъчения чрез огън. Камъните, използвани за оформяне на огнището, изпускали течности под въздействието на магическите пламъци. На сутринта били открити плоски блестящи парчета, откъснали се от камъните. След време те били оформени и овладявани. Тънките остриета били остри като бръснач. Огънят бил непобедим! Огненото съзнание дало на човечеството фалшивото чувство за превъзходство. Със своя нов съюзник хората започнали да се възприемат като господари на природата.
Факли — децата на огъня — били отнасяни в дълбоките пещери. Уплашените някога владетели сега храбро влизали в пастта на планината, носейки пред себе си огъня в пещерите, където някога господари били мечките. Там кръвта на растенията се проливала върху ръцете и краката, за да маркира безбройните тайни местенца, които жадува да открие всеки археолог. Дълбоко в пещерите се появили песните и митове. Пред трептящите червени пламъци, които карали сенките на „разказвачите“ да танцуват по стените, децата научавали историята на света.
Промяната настъпила. Младите водачи били доволни. Някои си спомняли изпълнените със страх времена преди огъня. Разказвали, че светът бил огромно тъмно място, обитавано от ужасяващи създания. Преди идването на огъня в тъмното се спотайвали чудовища. Никой вече не си спомнял песента за водата. Малко от старите знаели тайната, която можела да възстанови света, да върне водните песни на буйния зелен и цъфтящ живот. Но младите племенни водачи щели да ги убият, ако кажат, че водата може да унищожи огъня. Знаели го, но пазели тайната. Огънят бил „непобедим“.
Огнен фокус
Огънят напълно завладявал всеки млад ум, всяко тяло и всяко племе, което го откривало. Първата и най-фундаментална промяна, предизвикана от него, настъпила в ума на хората. Издигащият се като нов и могъщ стимулатор на сетивата, огънят обръщал вниманието към външното. Огънят примамил съзнанието да се извърне от своя истински и най-важен вътрешен център на съсредоточаване. С образа на огъня се появило и сравняването между външно и вътрешно. Направеното от огъня било твърдо. Храна, калай, мед, върхове на стрели, остриета, гърнета. Направеното от мечтите изчезвало. Песни. Картини. Реч. Следователно, огънят бил „истински и реален“, докато съзнанието — самият извор на съществуването — било обявено за „лъжа“.
Някога непрекъснатият поток на въображение между природата и хората бил прекъснат и заменен от прозрачните езици на огъня, лишени от образ и съдържание. Огънят бил пусто омайване. В пламъците няма образи, чувства, спомени и послания. Огънят бил единственото нещо в природата, което нямало душа и не можело да роди живот. Огънят отнемал живота. Огънят бил антитеза на живота и човечеството го пожелало заради онова, което обещавал. Оцеляване. Защита от свирепите зверове, светлина в тъмнината и топлина срещу страховития студ през зимата. Заради това човечеството най-невинно продало вътрешното си богатство.
Поради липса на предишни асоциации или образи, огънят запленявал и изпълвал умовете на онези, които виждали яркия му танц. Хората, които някога били в пълно единение със светлината на своя вътрешен духовен живот, сега се оказали пленници на танцуващото представление на светлините. Вниманието се насочило изцяло навън към централния огън, предизвикващ вечните потоци съзнание. Това бил периодът на запознаване с огъня, през който настъпила едно странно и пакостна преобразование.
Нападащият огън
Древната съкровищница от мечти, символи, образи, асоциации и теми сега били нападнати от бога огън. В миналото асоциациите на съзнанието се споделяли свободно, образи и значения течали като река между хората и всеки аспект на природата около тях. Водни митове. Това образувало съзнателното единение на хората и техния свят. Природата изпълвала съзнанието на личността със собствената си анимистична свръх жизненост — състояние на ума, което се вижда в най-недокоснат вид у новородените.
До появата на огъня свободно изразяваните мисли, символите мечти и образите мечти насочвали
