работело в лабораториите на Фарнсуорт.
След няколко години на провали и огромни разходи Американската корпорация за радио била принудена да прекопира резултатите на Фарнсуорт. В крайна сметка трябвало да използва неговата система като свой основен модел, от който да „събере“ свои собствени компоненти. За крадец използвали д-р Владимир Зворикин. Легендарната му „фотографска памет“ си свършила работата при многобройните му „визити“ в лабораториите на Фарнсуорт. Това му позволило да преправи всеки компонент на Фарнсуорт под марката на Американската корпорация за радио. Така Дейвид Сарноф успял да използва патентите на Зворикин и да не плати на д-р Фарнсуорт нито цент в знак на благодарност.
Въпреки всичко, мечтата принадлежала на д-р Фарнсуорт. Дисектори на изображения, пулсови предаватели, синхронизиращи осцилатори и специални катодни лампи — с помощта на екипа си Фарнсуорт измислил, проектирал и изработил с ръцете си всяка една част през 1926 г. Проучването на патента му показва единствено нов модел тръби, която нямала равна на себе си по онова време. Д-р Фарнсуорт разработил множество необичайни лампи, които правели неговите телевизионни осцилатори, приемници и предаватели все по-ефективни. Нито една съществуваща технология не можела да се съревновава с характеристиките на неговите осцилатори, електронни множители и студени катодни усилвателни тръби.
Особено забележителни сред останалите му разработки са студените катодни вакуумни лампи, някои от които използвали слабо радиоактивни материали за постигане на нечувани електронни постижения. Той създал фото множители, мултипактори, инфрачервени изобразителни лампи, лампи за съхраняване на образа и лампи за усилване на образа. Уредите за нощно виждане на военните са също изобретение на Фарнсуорт. Само от този негов патент днес „Ай Ти Ти“ прави милиарди.
Малки звезди
По време на Втората световна война д-р Фарнсуорт продължил да изследва новите електронни алтернативи и създавал коренно различни видове електронни лампи, които станали толкова прочути, колкото и предишните му постижения в областта на телевизията. Изобретяването на „мултипакторната лампа“ била едно такова откъсване от общоприетото. В тези странни „студени“ лампи фото електрическият умножаващ процес насища вакуума с електрони. Простото прилагане на слаб прав ток създава толкова ефективна лавина от електронни заряди, че лампата достига до „пълна“ ефективност. Това означава, че входящата енергия е равна на изходящата, нещо непознато за технологията на вакуумните лампи.
В мултипакторните лампи се използват два поставени един срещу друг конкавни електрода, които играят ролята на вдлъбнати електростатични огледала. Те фокусират йонизирания газ в малки плътни точки, точно както вдлъбнатите огледала фокусират светлината. Тези елементи позволили преоткриването на електронната оптика — феномен, забелязан първоначално от сър Уилям Крукс през 1890 г., който впоследствие бил „пропуснат“.
Д-р Фарнсуорт разработил най-различни мултипакторни лампи. Колекцията му от патенти е внушителна. В някои от моделите Фарнсуорт забелязал много странни феномени. Сред тях били резки изблици на енергия, която сякаш се появявала „отникъде“. Напълно е възможно да е открил нов вид енергиен източник, който няма нищо общо с термоядрения синтез. Има предположение, че тези изблици са с космически произход.
През 1935 г., докато тествал първите си мощни високочестотни мултипакторни лампи, Фарнсуорт се натъкнал на странен феномен, който привлякъл вниманието му. В центъра на лампата се виждала малка, ослепително ярка и приличаща на звезда синя точка. Тя ставала още по-ярка при увеличаване на подаваното напрежение. Тези точки никога не докосвали стените на контейнера и си оставали точно там, където се появявали. Фарнсуорт видял в това явление контролна характеристика, която би могла по някакъв начин да се използва в бъдеще.
Мултипакторните му лампи могат да бъдат достатъчно малки, за да се поберат на длан. По-големите модели са с размерите и обема на термос. Използвани като високочестотни осцилатори, те произвеждат огромни количества енергия. Оптично фокусираните малки звезди се появявали мигновено и се поддавали на контрола, който по-късно отчаяно търсели всички конструктори на термоядрени реактори.
Фарнсуорт разбрал, че горещите йонизирани газове могат да се съберат в такива малки, подобни на звезди точки, а рядката им стабилност да се справя с всяко подадено напрежение. Малките звезди можели да поглъщат и задържат огромни количества енергия — черта, която силно впечатлила изобретателя. Първоначалната му идея била да използва принципа в по-мощни високочестотни лампи. Д-р Фарнсуорт предполагал, че процесът може да намери приложение в металургията. Звездите точки можели да се насочат, към каквато и да е повърхност. Стопяването на малки дупки в металите не би представлявало никакъв проблем за свободно носещата се малка йонна звезда. Не след дълго мислите му се насочили към ядрената енергия. Подобните на звезди „плазмоиди“ можели да бъдат натоварени с всякакви количества електрическа енергия и да се държат далеч от стените на контейнера. Те били стабилни, можели да абсорбират нови количества газ и електроенергия, теоретически без граници за достижимата температура. Идеята за използването на този принцип в създаването на ядрена пещ дълбоко го заинтригувала.
Топилката
Термоядреният синтез се използвала при водородната бомба. Научната общност говорела само за водородната енергия. Фарнсуорт също се заел с проблема за контролирана термоядрена реакция. Температурата на газа трябвало да бъде невъобразимо висока и да се задържа в стабилно състояние. Към 1953 г. той у него се родила идеята как да използва феномена на малката звезда за получаването на контролирани термоядрени реакции. Публикувал теоретична разработка върху използваемата термоядрена енергия.
През 1959 г. Х. С. Джинийн (Райтън) поканил д-р Фарнсуорт да говори през борда на директорите на „Ай Ти Ти“ за контролираната термоядрена реакция. Това било направено след изказаните от Американската електрическа компания твърдения, че подобна лекция вече е била изнесена. „Ай Ти Ти“ се обърнала официално към Фарнсуорт, след като той оповестил плановете си да започне проучвания върху термоядрените реакции. Той разработил нова и напълно оригинална лампа, която кръстил „Топилката“. В нея подобните на звезди плазмоиди от деутерий били изолирани, оформени, затворени, стегнати, уравновесени и задвижвани без абсолютно никаква нужда от магнитни прегради. Направил първите опити в домашната си лаборатория, а маркучите на бутилките с деутерий и електрическите кабели минавали през дневната и стигали до мазето. Скоро след това били направени предварителни тестове на първата „Топилка“ в една малка подземна лаборатория на „Ай Ти Ти“. Първият план на термоядрен реактор бил реализиран по-късно, през 1958 г. От „Ай Ти Ти“ наблюдавали цялото проучване и дори пратили свои инспектори в екипа на Фарнсуорт.
„Топилката“ е устройство, което произвежда контролирани термоядрени реакции и не използва магнитни заграждения. Дизайнът бил коренно различен от всички останали по онова време — най-проста оптична електронна система. Самата лампа не е по-голяма от топка за софтбол. В центъра й се намира излъчващ електрони катод, обкръжен от сферичен анод. Върху него е подредена група симетрично разположени дюзи за деутерий. Осите им се срещали в центъра на лампата и изстрелвали йони в реактивния фокус. Може би това е най-усъвършенстваната електронна лампа, създавана някога.
Частиците надеутерия се ускорявали и се събирали в центъра на лампата, като образували подобна на звезда плазмена точка. Не били нужни магнити за задържането на газа. Ядрата, уловени в звездата точка, никога не могат да се освободят от фокуса. Те се задържат на мястото си от собствената си инерция и от бомбардировката с нови ядра. Ядрата били буквално набивани до нужната плътност в центъра чрез процеса на „вътрешно задържане“ — термин, за първи път използван от Фарнсуорт. Потенциалите бегълци били спирани от пластовете околно напрежение и били принуждавани да се върнат обратно в централната точка.
Йонните сачми били държани като в менгеме от приложената енергия. Тази енергия можела да се прилага в центъра почти безкрайно, тъй като уловените ядра не могат да избягат от полето. Ядрата, които „падат“ в центъра на виртуалния електрод, натрупват огромно количество енергия и се държат в достатъчна
