приемникът му се разглежда като проводник, в който космическите лъчи задвижват потоците електрони. Специалният материал е чувствителен към лъчите и именно в него се извършва процесът на преобразуването.
Ако използваме наличната потенциална енергия на един-единствен космически лъч ще открием, че тя може да произведе електричество с мощност едва една десетохилядна от вата. Ако космическите лъчи се пресрещали от материала и предизвиквали верижна фото ядрена реакция, тогава защо изобщо е нужно заземяването? Според изчислените стойности, детектор с размерите на използвания от Мъри никога не би могъл да улови достатъчно космически лъчи, за да се получи такова голямо количество енергия като демонстрираното. Самото зрънце шведски камък няма достатъчно площ, за да играе ролята на производителен център на устройството. Очевидно камъкът е само част от много по-голяма „организирана активност“, в която участва и заземяването.
Съществува алтернативен модел, който насочва вниманието към необходимостта устройството да бъде заземено. Антената може да се елиминира, но нещата със заземяването не стоят по същия начин. Освен това, за да работи успешно, апаратът трябвало да бъде „настроен“. Какво представлявало това „настройване“? Наред със заземяването, то било задължителен елемент при получаването на огромните количества енергия от приемника COSRAY.
Земята е в състояние да улови огромно количество космически лъчи. Те са в състояние да стимулират активирането на огромни количества свободно електричество. Всеки участък земя би могъл да се разглежда като огромен „приемник“. Свободните заряди биха могли да „изтекат“ във всяко заземено радио и да образуват голяма „статична“ мощност, стига апаратът да бъде настроен на определени честоти. „Настройването“ на земния „приемник“ би довело до изпускането на неимоверно големи количества енергия във всеки детектор и да предизвика получаването на приличащи на мълнии разряди.
Този модел изглежда приемлив, но в случая каква е ролята на шведския камък? Защо подобни честоти да не могат да се улавят, от който и да е радиоприемник? Рядкото наблюдаване на „пробивите“ говори също в полза на това възражение. Възможно ли е те да са редки слънчеви емисии, които могат да се уловят по радиото и при които електрическият импулс е с по-ниска честота? Според Лер импулсите, които Мъри успявал да улавя непрекъснато, може би се намират в микровълновия обхват.
Този модел може и да ни отведе в правилна посока, ако насочим вниманието си към един алтернативен вид енергиен спектър. Ако проникващите в земята космически лъчи предизвикват някакви особени и характерни субатомни „вибрации“, които не могат да се уловят с обикновени радиоприемници, тогава слабо радиоактивният шведски камък би могъл да играе ролята на специален приемник, който едновременно се настройва и улавя земните „радиоактивни импулси“.
В заземен детектор подобни „радиоактивни вълни“ биха се появили като „бял шум“. При специални настройки би могло енергията да се освободи в приемника. Можем да оприличим процеса на дъждовните капки, падащи върху повърхността на езеро. Той като дъждът пада на порции, по повърхността на езерото се образуват вълнички и то сякаш започва да „кипи“. Настройването към тази енергия може да бъде еквивалент на използването на сламка, за да се получи кохерентен поток. Получаването на струя вода от такава не кохерентна вибрация е почти невъзможно. Използването на по-широка „тръба“ не би допринесло за извличането на повече енергия. Мъри не разчитал на заземяване с по-голяма площ. Това би било нужно, ако искаме да използваме радиоактивния бял шум. Ако подобна енергия постъпваше през свързаните към материала проводници, всички връзки щяха да бъдат разрушени много преди да се извлече каквато и да било енергия.
Когато разглеждаме „вторичната земна радиация“, трябва да имаме предвид „отражателната повърхност“, способна да поглъща космическите лъчи и да „вибрира“. Какво точно би трябвало да бъде естеството на „поглъщащата“ земна среда? Свободни електрони? А може би нещо по-екзотично от електроните — някакъв океан от субатомни частици, за които все още не знаем нищо?
Цялата идея за поглъщането на космическите лъчи изисква наличието на флуидна среда, способна да поема постъпващата енергия. Ако въпросният флуид са „свободните електрони“, тогава космическите лъчи биха го пронизали подобно на изстрелян към вода куршум. Получените трептения не биха били кохерентни — вместо това щяхме да имаме само „разпенена електростатична бъркотия“. Съществува съвсем малка вероятност в подобен бял шум да се постигне хармония, позволяваща образуването на годно за ползване електричество. Не кохерентността на „белия шум“ обаче си остава сериозно възражение срещу иначе доста добрия модел.
Теорията за „заземяващата плоча“ също би могла да свърши работа. Щом отделните космически лъчи могат да предизвикат единствено бял шум в океана от електрони или в екзотичните субатомни частици, то внезапните пориви биха „деформирали“ голяма площ от поглъщащата среда. Получената регионална деформация и възстановяването й би представлявало кохерентен енергиен импулс с огромна мощност. Дадено устройство може да се настрои към подобни пориви и неочакваните импулси да се усилят чрез подходящите вериги. Точно това описва и д-р Мъри.
Внезапните пориви могат да създадат мощен електростатичен потенциал, който се проявява над обичайния фон на белия шум като „океански вълни“. Нещо повече — ако внезапният изблик на енергия е електростатичен по природа (улавя се в земен електрически „резервоар“), той със сигурност ще се получи като един импулс с много бързо разпадане сред прогресивно все по-ниски хармонии. В този случай, импулсът от порива ще влезе в океана от бял шум и ще се изгуби.
Освен това ние знаем, че при измерване на по-голяма земна площ се оказва, че обикновените космически лъчи от далечните звезди пристигат на земята на внезапни порои. Но тези порои не съвпадат с периодичността, необходима за ефекта на Мъри. Слънчевата активност може да обясни далеч по-мощния енергиен поток и наблюдаваните от д-р Мъри „изблици“ и „импулсни вълни“. Трябва също да си припомним, че Тесла и Льо Бон разглеждат естествената радиоактивност като признак на „истинските космически лъчи“. Онова, което конвенционалните учени измерват и наричат космически лъчи, не обяснява постоянството на радиоактивността.
Щом пороите слънчеви космически лъчи не са постоянно наблюдавано събитие, тогава „космическите лъчи“ на Мъри не са конвенционални. В такъв случай трябва да определим характера както на лъчите, така и на поглъщащата ги среда. Ако земният „енергиен абсорбер“ се окаже друг енергиен пласт като етера в ранната викторианска физика, тогава трябва да решим как подобна на флуид енергия може да преминава през металните проводници на устройството на Мъри.
Ами ако енергийният приемник на Мъри изобщо не реагира на „конвенционалните“ космически лъчи? Какво е имал предвид изобретателят, говорейки за „космически“ и „радиоактивни вълни“? Някои изследователи смятат, че „космическите“ или „гама-лъчите“ на Мъри са напълно различни от онова, което разбират академичните учени под същото име. Д-р Мъри смятал, че причината за електростатичните емисии от минерала е в „неутронното бомбардиране“. Тогава можем да приемем, че Мъри разбира под космически лъчи същото, което е разбирал и Тесла.
За да бъдем по-точни, дефиницията на Тесла за космически лъчи няма нищо общо с описваното от конвенционалната астрофизика лъчение. Според Тесла тези лъчи се улавят много трудно. Ако за целта е нужно да се използват радиоактивни материали, тогава най-големите постижения в тази насока са дело на Даниел Уинтър, разработил специални схеми за улавяне на радиовълни, в които се използва гален.
Според теориите на Тесла и Льо Бон, радиоактивните материали представляват плътни цели за външни енергийни потоци. Тези потоци според Мъри пристигат на внезапни „порции“. Уинтър доказал този принцип. Когато към галена се свържат тънки проводници с накрайници от карнотит, на мястото на контакта се появяват електростатични „шипове“, чиято сила е почти невъзможно да се измери. Устройството получавало ненормално огромни количества енергия на внезапни порции.
При използването на два такива детектора на разстояние няколко крачки можело да се получи фазовохетеродинен сигнал, съществуващ като напрежение между двата приемника. С други думи, закъснялата реакция между двата детектора показва, че през пространството между тях минават „радиоактивни“ вълни. Нещо повече — импулсите им са кратки, щом като са хетеродинни на такова малко разстояние. Именно тези вълни „причиняват“ радиоактивността на карнотита. Появата им е съпроводена с изблици на енергия. Фактът, че вълните преминават през пространството, се доказва от фазовото изоставане между приемниците.
Подобно фазово изоставане в радиоактивните материали лесно може да се наблюдава при внимателно
