изкуство й спорт. На едно изложение той успял да прокара апарата си около и под Айфеловата кула. Фотографиите, запечатали събитието, са наистина поразителни. Странният дребен летящ човек владеел до съвършенство изкуството на управление на дирижабъл и всички мечтатели трябва да му бъдат благодарни. Да живее Сантос Дюмон!
Огромната армия въздухоплаватели, опитващи се донякъде да подражават на Дюмон, разбудили мистерията на въздушните кораби за повечето озадачени наблюдатели с грандиозните си представления. Забравени били приличащите на привидения неясни форми, носещи се в небето като миражи. Независимо че ерата на балоните е отминала, развитието на дирижаблите е свързано с една от най-мистериозните и обсебващи тайни.
Историята е за един възрастен немски господин на име Делшау. Той е един от първите и забравени изследователи на въздушните феномени, запазил сведения за всички наблюдавани въздушни кораби от 1850 г. насетне. Човекът не се разделял с дневниците си чак докато не се споминал на преклонната възраст от деветдесет и две години. По-късно записките му били открити от един изследовател (Наваро) по време на едно авиационно изложение. В бележниците имало рисунки и изрезки с изображения на дирижабли от средата на XIX век. На многобройните и редки изрезки се виждали какви ли не странни модели. Прекалено огромни, за да бъдат използвани наистина, те като че ли представлявали опит за сублимиране на привиденията.
Имало данни, че Делшау бил член на тайно общество, което (както показали по-нататъшните изследвания върху странния диалект, който използвал в дневниците си) във всяко едно отношение приличало на описаните в романите на Жул Берн. Според изследователя ядрото на този вероятно първи в историята аероклуб образували шестдесет учени и изобретатели. Преводът на дневниците показва, че създадените модели били изпробвани в Германия в средата на века, а по-късно въздушните кораби се появили и в Калифорния.
Това странно съобщение би могло да обясни всички наблюдения на въздушни обекти в Германия и Америка, ако нямаше някои важни подробности. При внимателно проучване на текста се забелязват значителни несъответствия между описанията и самите модели. Моделите приличали повече на ракети и балоните им били прекалено малки, за да могат да издигнат посочените в текста тежести. Някои смятат, че описаният от Делшау НТ газ (неутрализиращ тежестта газ) е с все още непознат състав и може би е бил получен чрез дестилация на редки минерали или чрез някакъв електрически процес. Тези странни обяснения са приемливи за мнозината, които са запознати с подобни открития от миналото.
Въпреки всичко, има и едно друго, макар и обвито в по-зловещ чар обяснение, което изглежда още по- близко до реалността на наблюдаваните въздушни кораби, както и на самия Делшау. Самотният фантазьор пише като мистик, притежаващ огромна и могъща тайна. По-необичайните обяснения на европейските и американските наблюдения вероятно могат да се открият в това, че наблюденията „следвали“ Делшау навсякъде, където отивал. Никога не трябва да се казва, че мечтите и виденията, овладели достатъчно надарените хора, не могат да се материализират.
Ракетата
Наблюденията на „загадъчните въздушни кораби“ си остават като истински материализации на мечти и реалност, мит и инженерни постижения, архетип и дизайн. Изстреляните в пространството частици от мечти притежават любопитната способност да се движат през осъществените от самите тях стимулиращи революции. С появата на истинските дирижабли всички мисли за кораби привидения били пратени обратно в света на мечтите и мечтателите.
Дизайнерите и строителите се нагърбили със задачата да осъществят тези по-материални цели и да построят най-грамадните и най-легендарни дирижабли. Те били последното чудо във века на чудесата. Но онези, които гледали небето в очакване да зърнат дирижабли от дърво, плат, стъкло, метал и газ, внезапно останали слисани. Защото там горе, над облаците и дирижаблите започнали да се появяват нови неща.
Те изглеждали смътни и неясни при първите наблюдения и виделите ги почти се страхували да говорят за тях заради неминуемите подигравки, които ги очаквали. По-късно хиляди започнали да виждат така наречените „ракети призраци“. Приличали на облаци, с цилиндрично тяло и заострени краища. Оставяли зад себе си огромни количества дим и се издигали право нагоре с фантастична скорост. Подобно на първите дирижабли, тези ракети призраци били имали много смътни очертания и били напълно безмълвни.
Тези устройства, ако били наистина дирижабли, изглеждали абсолютно нови за наблюдателите. Лишени от криле, без кормила и напълно тихи, те не се поддавали на никакво обяснение. Ракетите призраци били наблюдавани по цял свят. Постепенното „натрупване на подробности“ е ясно документирано. Илюминатори, перки, криле, хора — отделните детайли следвали един след друг. По същия начин, както и при загадъчните въздушни кораби, човешкото въображение определяло онова, което хората виждали. Океанът от мечти изпълвал световния ум и го подготвял за следващото търсене.
Нямало нищо чудно в това идеята за пътешествия в космоса да завладее въображението на онези, чиито родители навремето са виждали безмълвните армади от загадъчни дирижабли. Едгар Райе Бъроус живял по времето, когато въздушните кораби предприемали необяснимите си пътешествия в нощното небе и в умовете на хората. Като истински фантазьор, той очаровал читателите си с поредицата си „Марсиански приключения“.
Главният герой Джон Картър е човек от Земята, който бил „преместен“ по необясним начин на Марс, докато вървял през някаква „забравена пещера“ в пустините на Аризона. Междупланетният портал, реликва от древна магия, бил най-съвършеният начин за пътуване между различните светове. Красотата на тази мечта описва самите архетипове — символичният лексикон на предания и легенди е пълен с магически проходи към други светове.
Марсианската поредица запознава младите читатели с възможностите за междупланетно пътуване и контактите с други цивилизации. Сюблимните мечти, описани и представени от Едгар Райе Бъроус, се нуждаели от цели три десетилетия, за да бъдат осъществени. Легендарните експерименти в областта на междупланетните пътешествия продължили да преследват американската научна общност през целия XX век и най-вече натурфилософите и частните предприемачи. Твърди се, че някои от тях успели да се приближат и дори да осъществят тези чудеса. Неспособни да разберат символа „портал“ в материалната му форма, хората се насочили към друга митична тема, способна да строи мостове през пропастите. Мистериозните пещери на Джон Картър и техните технологии били забравени. Променената мечта, образът и целта на ранния XX век станала ракетната техника.
Космосът бил открит — необятен портал, през който се изливали потоци от мечти. Огромната надпревара за нови и нови постижения насочила вниманието на всички към ракетите и техния потенциал. Ракети в космоса! Дори героичните приказки се променили, за да отговарят на новото време. Появили се Бък Роджърс и Флаш Гор — дън и понесоха младите читатели към нови мечти, чиято сила се дължи на по- достъпни със средствата на механиката извори.
Ракетите не се създавали от учени. Прекалено много физически закони обяснявали, че те са „непрактични и безполезни“. Американските учени трудно приели идеята за ракетата като възможно средство за придвижване. Но всички тези „закони и ограничения“ не спрели младите ентусиасти, твърдо решили да напишат своята част в историята на човечеството. Най-различни ракетни клубове в Европа изработвали и тествали моделите си. Опитът показал, че ракетите — независимо дали били закрепени към шейни, влакове, коли, лодки, самолети или хора — са прекалено нестабилни и опасни, за да се приемат насериозно. Всъщност ракетите били непредвидими.
Филмите от зората на ракетната ера често показват ужасни сценарии на експлозии, летящи колела, въртящи се бясно шейни и горящи комбинезони. Ракетите с твърдо гориво били неконтролируеми. Веднъж запалени, връщане назад нямало. Един влак със закачена за него ракета се оказал прекалено тежък, за да отлети, но пътниците му изпаднали в безсъзнание през десетте секунди на пътуването. Трябвало да се намери някакъв начин тягата на ракетата да се овладее.
Учените в Америка били заети да клеймят моделите на някой си Робер Годар — гимназиален учител по физика, който разработвал ракетни двигатели с течно гориво, притежаващо огромна мощност и производителност. Ракетите на Годар притежавали нещо особено важно, което липсвало на ракетите с твърдо гориво — те били управляеми. Това се постигало чрез клапани, които при нужда можели да се
