да е.
Керамикос кимна, след това продължи:
— Ти не ми се довери преди. Защо ми се доверяваш сега? А защо трябва да ти се доверявам и аз?
— Въпрос на необходимост — беше отговорът.
Керамикос като че ли обмисляше предложението.
— Така, както си го намислил, е добре — чиста работа — каза той. — По този начин се премахват Валдини и контесата. А после… — Той рязко спря да говори. Взираше се право във вратата, право в мен. — Мислех, че си затворил вратата. Оттам ми духа, става течение. — Той стана и се запъти към вратата. Лъчът от фенерчето го последва.
Плъзнах се бързо под сянката на колоните. Вратата отскочи рязко и под светлината на фенерчето снегът заблестя. Надникнах иззад колоните. Керамикос изследваше снега пред вратата. Коленичи и го заопипва с ръце.
— Нещо лошо ли има? — прозвуча глухо гласът на другия, долитащ от дълбочината на бетонната стаичка.
— Не — отвърна Керамикос. — Сигурно не е била затворена добре. — Той придърпа вратата. Отново стана тъмно и тишината на нощта ме обгърна още по-плътно.
След няколко минути излязоха. Чух да се превърта ключ в бравата на вратата и двете фигури, прилични на сенки, изчезнаха по пътеката, която водеше обратно за терасата.
Глава четвърта
Покрит със саван от навят сняг
Изчаках навън около половин час. Беше много студено и всичко изглеждаше като обвито от някаква зловеща мистериозност в тази бяла тишина, където единствената ми компания бяха звездите. Но бях твърдо решил да не поемам никакви рискове. Керамикос не трябваше да ме вижда, че се връщам в хижата. А имаше много неща, над които да размишлявам, докато стоя в ледената тъмнина.
На края студът ме прогони. Пристъпвах тихо, като се придържах към неосветените от луната места. Пресякох терасата в сянката на една ела. Столовата ми се стори топла и приятна след нощния студ. Отидох право на бара и си налях силен, чист коняк. Той избухна като огън в стомаха ми. Налях си още един.
— Чаках ви, мистър Блеър.
Едва не изпуснах чашата. Гласът идваше откъм засенчения ъгъл на стаята, при пианото. Обърнах се натам.
Беше Керамикос. Седеше на кръглото столче пред пианото. Едва се открояваше в тъмнината на ъгъла, но очилата му отразяваха единствената крушка, която гореше над бара. Приличаше на голяма крастава жаба.
— Защо ме чакате? — запитах аз и гласът ми трепна.
— Защото видях отпечатък на чифт обувки пред онази врата. Когато докоснах следите, снегът беше мокър. Трябваше да е или Валдини, или вие. Стаята на Валдини е до моята. Той хърка. Вашата врата беше отворена. Проявили сте невнимание. — Той стана от столчето. — Ще бъдете ли така любезен да ми налеете един коняк? Стана ми студено, докато ви чаках. Обаче без съмнение не толкова студено, колкото на вас, докато сте чакали отвън.
Налях му една чаша.
Той приближи и я пое. Ръката му бе голяма, космата и много по-спокойна от моята.
— За ваше здраве — вдигна чашата си той.
Не бях в настроение да отвърна на тоста.
— Защо сте ме чакали досега? — запитах аз. — И къде е оня австриец?
— Австриецът ли? — Той ме изгледа втренчено през очилата. — Не видяхте кой е, така ли? — После кимна с, глава, като че ли бе останал доволен от някаква своя мисъл. — Той си отиде. Не знаеше, че вие ни подслушвате. Аз ви изчаках да се приберете, защото ми се ще да ви задам няколко въпроса.
— Аз също искам да ви питам за някои неща — отвърнах.
— Без съмнение — отговори той с рязък тон. — Но ще бъде глупаво да се надявате, че ще отговаря на въпросите ви. — Той ме измери с дълъг поглед, след това си наля втора чаша. — Вие говорите немски, нали?
— Да — отговорих аз.
— Вие подслушвахте нашия разговор. Не е хубаво, мистър Блеър, да се забърквате в неща, които не ви засягат. — Гласът му беше тих, тонът — вразумителен.
Трудно можеше да се разбере, че зад думите се крие заплаха.
— Убийството засяга всекиго — отвърнах аз рязко.
— Злитовията ли? Значи, това сте чули? Какво още чухте? — Сега вече заканата в неговия глас не можеше да се скрие зад привично спокойния тон, с който зададе въпроса.
— Боже мой, това не е ли достатъчно — извиках аз.
Той се вторачи в чашата си.
— Не трябва толкова лесно да правите свободни заключения, мистър Блеър. Вие сте чули само част от разговора.
— Слушайте, Керамикос — прекъснах го аз. — Не се опитвайте да ме правите на глупак, като ми разправяте, че не съм чул целия разговор. Малкото, което дочух, е достатъчно ясно. Австриецът предлагаше хладнокръвно убийство.
— А знаете ли защо?
— Защото искате да търсите нещо — озъбих се аз, вбесен от неговия вежлив и спокоен тон. — Това, което сте решили да търсите, толкова ли е важно, че сте готови да извършите убийство, за да не ви смущава никой, като започнете?
— Това, приятелю, не е ваша работа — отвърна той тихо. — Ако смятате, че правилно сте разгадали откъса от нашия разговор, тогава аз бих ви предложил да избягвате услугите на злитовията. И запазете любопитството си само за неща, които касаят вас. Послушайте съвета ми — заемете се най-сериозно с вашия филмов сценарий.
— Как по дяволите смятате, че ще седна да пиша сценарий при тези обстоятелства? — извиках аз.
— Това си е ваша работа — изсмя се той. — Междувременно бъдете по-малко любопитен. Лека нощ, мистър Блеър. — Той кимна студено и излезе от столовата. Чух стъпките му по стълбата, след това затварянето на вратата.
Изпих колкото ми беше останало в чашата и се качих в стаята си. Вратата, както каза Керамикос, стоеше отворена. Бях сигурен, че съм я затворил, преди да изляза. В стаята всичко си беше така, както го бях оставил. По нищо не можеше да се разбере, че някой е влизал. Седнах на леглото и включих електрическата печка. Бях смутен и, да си призная, леко уплашен. Керамикос не се държа като ядосан човек, но в тихата, кротка закана на неговите думи имаше нещо много по-заплашително.
Да се опитвам да заспя беше безсмислено. Реших да добавя нощните случки към доклада за Енглес. Вдигнах пишещата машина и махнах капака. Вече се готвех да извадя листа с последния доклад, когато забелязах, че горният край на листа е прищипан между капака и валяка. Листът беше смачкан и изцапан от притискането. Аз обаче винаги много внимателно затварям машината, когато трябва да оставя листа на валяка, и никога не бих допуснал да се смачка по този начин. При мене това е станало навик и го върша автоматично. Значи, някой бе влизал в стаята ми и бе прочел написаното, като не е внимавал с листа, преди отново да сложи капака на машината. Огледах набързо стаята. Всичките ми неща си бяха на място, но за някои личеше, че са били пипани — например едно шишенце мастило в дъното на куфара беше прекатурено, няколко писма в една папка бяха оставени не по начина, по който обикновено ги подреждам, и още няколко дребни вещи не си бяха на обичайното място. Можех със сигурност да кажа, че Керамикос е претърсвал стаята ми. Но защо бе оставил вратата отворена? Да не би да е искал да ме сплаши?
Единственото важно нещо в стаята ми беше докладът до Енглес. За щастие, когато бях започнал да пиша, не го бях адресирал като писмо. Можеше да бъде сметнат като част от дневник — напълно безобидни записки на моите разговори с гърка и Карла. Но той издаваше моя интерес. Изведнъж си спомних за получената от Енглес телеграма. Но за нея не трябваше да се безпокоя — тя беше в портфейла в джоба ми.
