стрелки, обозначаващи „лавина“, са в посока към двете пътеки.
Докато се катерехме право нагоре, преодолявайки отделни стръмни места на зигзаг, аз бегло забелязах какво ни очаква напред. Отляво външните бастиони на Монте Кристало се издигаха над нас като кули — плътна стена от струпани островърхи ръбове. Отдясно, наклонено към нас, се спускаше огромно снежно поле, приличащо на колосален лист хартия, забоден за синьото небе с острата игла на един-единствен връх. Ние се катерехме по ниските склонове на този връх. Вече нямаше никаква пътека. Свистящият през прохода вятър беше помел напълно следите на скиорите от предишните дни. Бяхме сами в една бяла вселена и пред нас проходът се издигаше на търкалящи се една върху друга снежни дюни към острия скалист зъб, който бележеше върха. Всичко блестеше под лъчите на слънцето и голите канари, които стърчаха над нас, нямаха никаква топлинка в своята окраска. Изглеждаха студени и черни.
Предполагам, щях да се върна тогава, но от Мейн се излъчваше чувство на сигурност. Нито веднъж не спря, за да свери посоката. А и аз вече се чувствувах напълно спокоен върху ските. Сковаността бе изчезнала и въпреки че изкачването бе трудно и не бях трениран, аз се чувствувах напълно в състояние да се изкатеря докрай. Тревожеха ме единствено самотата и спотаената мисъл, че трябваше да вземем водач по маршрут като този.
Дори веднъж казах на глас:
— Смятате ли, че трябва да изкачваме върха на глетчера без водач?
В това време Мейн правеше със ските си обръщане чрез пристъпване. Той погледна надолу към мен явно развеселен.
— Не е и наполовина толкова опасно, колкото да кацаш с парашут на осеян с мидени черупки бряг — ухили се той. След това прибави по-сериозно: — Ако искате, ще се върнем. Но ние почти изкачихме най- трудната част. Вижте дали ще можете да се справите с това, което ни остава. На всяка цена искам да се изкача до върха и да погледна оттам надолу към глетчера. Но не ми се качва сам.
— В никакъв случай — отвърнах аз. — Съвсем спокойно ще се изкатеря. Просто смятах, че трябваше да вземем водач.
— Не се тревожете — отвърна той весело. — По тоя склон е почти невъзможно да се загубим. С изключение на една малка отсечка под самия връх ние през цялото време ще вървим в прохода.
Скоро след това започна много стръмно изкачване. Проходът се издигаше като стена пред нас, самият той приличащ на лавинен склон. А от двете страни ни притискаха истински лавинни склонове, които прехвърляха прохода и стигаха чак до тъмните върхове. На зигзаг и повече не можеше да се върви — толкова стръмно стана. Започнахме стъпаловидно изкачване. Снегът беше твърд като лед и при всяко пристъпване трябваше да забиваме силно кантовете, за да имаме опора. И въпреки това само външният кант на ските захапваше снега. Изкачването бе трудно и изморително. Но в него нямаше нищо опасно, трябваше само добре да се закантва и да се стъпва с успоредни ски.
По време на изкачването, което ми се стори цяла вечност, аз не успях да видя нищо от заобикалящите ни гледки. Дори не вдигах поглед да видя накъде се изкачваме. Просто слепешката вървях в следата, оставена от Мейн. Очите ми бяха изцяло приковани в ритмично пристъпващите ски, вниманието ми погълнато от това да закантвам правилно. Колкото по-високо се изкачвахме, толкова по-опасно ставаше, ако ските, дори и съвсем леко, се отпуснат надолу по склона и започнат да се плъзгат. Затова продължавахме нагоре в пълно мълчание, нарушавано единствено от тупкането на ските и хрипкавия звук, който издаваха, когато се забиваха в снега.
— Тук снегът е отвян — долетя високо над мен гласът на Мейн. — Ще се наложи да свалим ските.
Няколко стъпки по-нагоре видях първия оголен камък. Той се подаваше съвсем малко изпод снега, гладък и заоблен от леда. След това спрях до Мейн. Наклонът вече не беше толкова голям. Спрях и се огледах наоколо, като премигвах с очи на силното слънце. Стояхме на ръба на голям бял басейн. Снегът просто пропадаше изпод краката ни. Склонът, който бяхме изкачили, губеше своите очертания, сливайки се с останалите лавинни склонове, които се спускаха от всички страни. Почти не можех да повярвам, че стъпаловидните резки по снега, които се изкачваха от дъното на този басейн, са нашите следи. Те изпъкваха отчетливо като малка железопътна линия, нарисувана на лист бяла хартия.
Погледнах напред. Там нямаше нищо друго освен заоблени камъни и назъбени остри върхове.
— Това е Помена — каза Мейн, като посочи един самотен връх, който се издигаше остро нагоре почти право пред нас. — Трябва да минем точно под него, от лявата му страна.
Слънцето не топлеше, а въздухът просто можеше да се види — приличаше на бяла пара. Беше студен и разреден и аз чувствувах как сърцето ми бие учестено.
Малко по-нагоре свалихме ските. Тук имаше само навят между камъните сняг и със ските на рамо започнахме да напредваме по-бързо, като стъпвахме по камъните и се пазехме от заветите със сняг дупки между тях.
Най-после застанахме на върха на прохода.
Планинските върхове още стърчаха над нас, но сега вече на не повече от няколкостотин фута. Около нас се простираше един свят на безредно нахвърляни скали, приличащи на черни зъби, набодени в белия венец на снега. Беше студено и тихо. Тук нищо не живееше. Никога нищо не е живяло. Все едно че се бяхме озовали на един от полюсите или в някаква забравена страна от ледниковата епоха. Това беше територия на олимпийските богове. Тъмните върхове се блъскаха един в друг, борейки се кой пръв да прободе небесата, и всеки един разстилаше надолу снежни поли, които се спускаха към живия свят, този прекрасен комфортен свят, където живееха човешките същества.
— Уесън би трябвало да дойде тук със своята камера — казах аз почти на себе си.
— Това ще го погуби — засмя се Мейн. — Той ще получи разрив на сърцето още преди да е изкачил и половината път дотук.
Стана ни студено веднага щом спряхме да се движим. Духаше силен вятър и проникваше през анораците. Той навяваше като прах снега между камъните, на които бяхме стъпили. Можех да пресявам през пръстите на ръкавиците си този замръзнал прахообразен сняг като брашно. Ту тук, ту там покрай ръбовете на скалите вятърът вдигаше висока снежна завеса и я захвърляше върху лицата на скалите като пяна. Нямаше и помен от синьото небе, което изглеждаше толкова светло и весело откъм „Кол да Варда“. Въздухът беше бял от светлина.
Мейн посочи огромния масив на Монте Кристало. Небето там беше притъмняло. И върхът на планината беше постепенно изчезнал, като че ли обвит с воал. Слънцето се виждаше само като размазан светъл диск.
— Скоро ще завали — каза той. — По-добре да тръгваме. Искам да минем глетчера, преди снегът да се е усилил. После няма значение — ние ще сме в прохода. Ако времето се развали следобед, по-добре ще бъде да се върнем през езерото Мизурина.
Той беше толкова сигурен в себе си, а аз толкова се страхувах да погледна стръмното спускане обратно, че не възразих. Скоро стигнахме глетчера и отново сложихме ските. Глетчерът не се различаваше много от скалистите склонове, които го заобикаляха, защото беше покрит с пелена от сняг. Само тук-там прозираше част от леда, който представляваше основата на натрупания сняг. Сега се движехме много по-лесно. Наклонът беше слаб и ските се плъзгаха леко. Само от време на време трябваше да се оттласкваме с щеките. Постепенно притъмня и небето тежко надвисна. Никак не ми харесваше. Високо в планината човек се чувствува дребен и незначителен, а това чувство съвсем не е приятно. Струва ти се, че само един рев на бурята е достатъчен, за да могат природните стихии да те пометат от лицето на земята. Един по един върховете, които заобикалят глетчера като назъбена ограда, започнаха да изчезват от погледа.
Едва успяхме да прекосим и половината от глетчера, когато започна да вали сняг. Отначало това бяха няколко снежинки, които се въртяха във вятъра пред нас. Но скоро снегът се усили. Започна да вали на пристъпи, така че в един момент едва различавахме очертанията на глетчера, а в следващия той изпъкваше ясно пред нас и ние можехме да видим заобикалящите ни планински хребети, които се издигаха нагоре, за да заровят върховете си в сивото небе.
Мейн беше увеличил скоростта. Започнах по-осезателно да чувствувам биенето на сърцето. Дали от продължителното натоварване или от нервно напрежение, не мога да кажа. Може би и от двете. В целия заобикалящ ни свят от сиво и бяло единственото приятелско нещо беше гърбът на Мейн и тънките следи от неговите ски, които ни свързваха като с въже през снега.
Най-после прекосяхме глетчера. Вече валеше стабилен сняг — полегат, носен от вятъра снежен
