водопад, който жилеше лицето и се набиваше в очите. Наклонът стана по-стръмен. Спускахме се вече по- бързо, като правехме зигзаги между безредно натрупаните преспи от мек, пресен сняг. Стана още по- стръмно и скоростта се увеличи.
Карах точно в каналите от ските на Мейн. Понякога снегът го скриваше от погледа ми. Но следите от ските му оставаха неизменно пред мен и аз се водех по тях. Единствените звуци бяха съсъкът на навявания сняг и приятелското похлопване на върховете на ските ми, когато преминавах през някоя бабунка. Следвах Мейн слепешката. Нямах и най-малката представа накъде се спускаме. Но така или иначе беше надолу и това единствено ме интересуваше. Не знам как Мейн успяваше да се ориентира в мрачината.
Изведнъж го видях, че е спрял, да ме чака. Лицето му, покрито със сняг, едва се виждаше. Приличаше на снежен човек.
— Снегът се усилва — извика той, като се изравних с него. — Трябва да увеличим скоростта. Ще можете ли?
— Ще мога — отвърнах аз. Бях готов на всичко само и само по-скоро да се смъкнем надолу. Вятърът отвяваше парата от дъха ни.
— Карайте точно в моите следи. Не се отклонявайте, иначе ще се загубите.
— Няма да се отделям от следата — уверих го аз.
— Сега вече може да се кара и по-бързо — добави той. — Скоро ще се измъкнем от най-лошата част. — Той стъпи обратно в следите си, където те неочаквано свършваха, и се отблъсна с щеките.
При новото спускане започнах малко да се тревожа, защото не знаех колко по-добър скиор от мен е Мейн. А карането през нов сняг не е като пързалянето по някоя от обикновените писти. Снегът по тях е утъпкан и винаги може да намалите скоростта със снежно рало — натискате с петите ските навън, така че задните части да се разтворят, а върховете остават събрани, ските образуват ъгъл — снежно рало, което оре в снега. Може да се спира и със завой към склона, но в нов сняг това е невъзможно. Скоростта се регулира според стръмнината на склона. Ако е много стръмен, трябва да се спуска на диагонали. Бързо и право надолу може да се кара само по утъпкана писта, ако можеш да правиш завой с успоредни ски — християнин, а завоят християнин е най-трудният от всички — подскок, за да се отлепят ските от снега, и завъртане под прав ъгъл във въздуха43.
Споменавам тези подробности, защото точно те ме тревожеха по това време. Аз никога не бях стигал до научаването на завоя християнин и ако Мейн можеше да го прави, аз се питах дали той ще разбере, че аз не мога. Съжалявах, че не му го казах, когато той предложи да увеличим темпото.
Но скоро цялото ми внимание се съсредоточи единствено в това — да не се отклонявам от следите на неговите ски. Спускахме се по една стръмна писта, минаваща по рамото на дълъг хълм. Мейн беше поел един стръмен диагонал и ние се движехме с около тридесет мили в час през дебел навят сняг. Не ми се ще втори път да изживявам подобно нещо. По някоя по-малко стръмна писта аз бих могъл да следвам линията на неговите ски, като слизам на зигзаг. Но това щеше да ме забави, а аз не смеех да изоставам прекалено много в това лошо време. Дори и при това разстояние между двама ни снегът бързо затрупваше следите от неговите ски. На места те просто за секунди изчезваха.
Снегът ме шибаше по лицето и ме заслепяваше. Целият се бях вкочанил от студа и скоростта. Често снегът ставаше много мек и ските на Мейн оставяха дълбока следа. Това още повече ме затрудняваше и на тези места трудно успявах да се задържа прав.
В края на това продължително диагонално спускане Мейн беше спрял да ме изчака — самотна фигура сред сиво-бялата самота. Следите на ските му водеха право до него като малка железопътна линия. Успях да изляза от неговите канали малко преди да го настигна и спрях със завой към склона. Погледнах назад и видях, че е спрял с християния. Широка дъга от свлечен сняг показваше къде е направил завоя.
— Исках само да разбера дали можете да спирате с християния — извика той към мен.
Поклатих отрицателно глава:
— За съжаление не мога.
— Няма нищо. Само исках да знам. Скоро ще навлезем в прохода. Там ще е по-тихо. Ще карам бавно и на диагонали.
Той се обърна и пое отново. Стъпих в следите му и го последвах. Стигнахме до една по-стръмна отсечка, направихме два диагонала по нея с обръщания с пристъпване в края на всеки един. Следваше дълга чиста писта, минаваща през полегато снежно поле.
Движехме се по нещо като плато, приличащо на наклонена бяла маса. Когато стигнах до ръба на този широк плот, изведнъж разбрах, че той ще се спусне рязко надолу. Спомням си, че забелязах как следите от ските на Мейн прорязваха ръба на сивата бездна, с която завършваше гладкото плато. Но в това време аз вече бях на самия ръб и полетях стремглаво надолу, следвайки каналите на ските, които се спускаха като обречени по стръмния, дълъг снежен склон.
Трябвало е да падна, за да спра, преди скоростта ми да се е увеличила прекалено много. Но аз вярвах в правилно избраната от Мейн посока и скорост. Сигурен бях, че стръмното спускане ще завърши в седловина с обратен скат. Иначе Мейн не би се спуснал така направо. Вятърът притисна лицето ми като с ледено одеяло. Спусках се вече с главоломна скорост. Валеше силен сняг и аз не виждах на повече от петдесет ярда. Приклекнах със сгънати и издадени напред колене и полетях надолу. Изпитвах радостно-страховитото усещане, което ме обзема, когато се спускам с количка по естакадите на увеселителните паркове.
В това време снегът леко затихна. Следите на Мейн водеха към дъното на малка падина, оградена от стръмни снежни брегове. Отсрещният скат на тази падина се издигаше почти отвесно. Той приличаше на снежна стена и аз връхлитах право в нея. А в дъното на падината успях да забележа разбъркания като от вихрушка сняг, където Мейн е бил принуден да направи християния. Следите от неговите ски излизаха надясно от мястото на завоя и продължаваха по дъното на падината.
Сърцето ми заседна в гърлото. Не можех да направя нищо друго, освен да се надявам, че моите ски ще преодолеят отсрещния скат и няма да се забият с върховете си в меката снежна пряспа. Вече не смеех да падна, за да спра — прекалено бързо се спусках, за да използвам такъв начин на спиране.
Снежният скат на отсрещния склон се издигна срещу мен с невероятна бързина. Стори ми се, че скочи върху мен. Сгънах още повече колене, за да посрещна повдигането на ските от насрещния склон. Върховете на ските ми подскочиха нагоре, щом докоснаха дъното на падината. Веднага след това снежната пряспа на склона отсреща връхлетя отгоре ми. Потънах в някакъв студен и мокър свят, който ме обгърна отвсякъде като леден облак.
Изведнъж осъзнах, че стоя неподвижно. В дробовете ми нямаше и глътка въздух, не можех да дишам. Устата и ноздрите ми бяха затъкнати от студен сняг. Усещах краката си усукани и натрошени. Не можех да ги движа. С хълцане и на пресекулки се мъчех да поема въздух.
Опитах се да освободя лицето си от снега. Успях да достигна устата си с ръка и застъргах снега. Но все още не можех да си поема добре дъх. Паникьосах се и започнах да махам безредно с ръце. Отвсякъде бях обгърнат от пухкав сняг, който се степваше от моите ръкомахания и се напластяваше около мен. И тогава осъзнах, че съм погребан под снега. Уплаших се. Започнах да греба бясно нагоре, обхванат от пристъп на ужас. След малко през една малка дупка в снега се показа сивата светлина на небето и аз започнах да поемам въздух на големи пресекливи глътки.
Веднага, щом успях да си възвърна нормалното дишане, започнах да опитвам да си освободя краката, зарити в снега. Но върховете на ските ми се бяха забили дълбоко под снежната пряспа и не можех да ги мръдна. Опитах се да напипам кандахарите44, за да ги откопчея и по този начин да си освободя краката. Но не можех да ги достигна, защото при всеки опит да се изправя, ръката ми потъваше до рамото в пухкавия сняг.
Опитах се да намеря щеките. Исках да използвам опората на колелцата им. Но не можах да ги намеря в снега. Докато се бях борил за въздух, каишките се изхлузили и щеките бяха пропаднали дълбоко в снега под мен. Изгребвах една ивица наоколо и както лежах, се извъртях настрани. Можех да движа тялото си само от кръста нагоре. Започнах да се клатя напред-назад. Това усилие отне и последните ми сили и предизвика силни болки в краката. Най-после достигнах пружинния обтегач на левия кандахар. Успях да го откопчея и веднага щом обувката се освободи от затяжката, почувствувах облекчение. Размърдах крака си. Изглеждаше не беше пострадал. След това направих същото и с другия крак. И на него като че ли нищо му нямаше.
Отпуснах се по гръб изтощен. Отгоре снегът валеше на парцали и ме затрупваше бързо. Вятърът
