продължаваше да го навява в дупката, в която лежах, така че трябваше непрекъснато да го утъпквам с ръце около мен, за да не ме покрие изцяло.
След като поотпочинах от усилието да откопчея затяжките, аз се опитах да се изправя на крака. Но това беше напълно невъзможно. В момента, в който с ръка или крак потърсех опора в мекия сняг, те потъваха. Все едно че се намирах в тресавище. Спасяваше ме единствено това да лежа с цяло тяло. По едно време успях да се изправя в седнало положение и да достигна едната от ските. Стъпих върху нея, но веднага потънах до кръста в снега.
Вече бях изморен до крайност. Няма нищо по-изтощително от това да се опитваш да се изправиш в мек сняг, а аз освен това бях вече изморен от дългото спускане.
Легнах отново по гръб. Задъхвах се. Чувствувах мускулите си омекнали и отпуснати като мокри въжета. Те вече нямаха никаква еластичност. Реших да изчакам завръщането на Мейн. Той ще се върне обратно по своите следи. Ами ако са затрупани? Но той ще съумее да си припомни пътя, по който се е спуснал. Сигурно трябва да почакам още малко. Той скоро ще разбере, че аз не го следвам. Сигурно ще трябва да се изкачва и това ще го забави. От колко време съм тук? Струваше ми се от часове.
Легнах отново и затворих очи, като се мъчех да си внуша, че това не е мокър сняг, а удобно легло. Потта засъхна и ми стана студено. От топлината на тялото снегът се топеше под мен и мокротата проникваше през дрехите ми. Нов напор на вятъра посипа лицето ми със сняг.
Мислех за дългото стръмно спускане, което бе завършило така безславно за мен в тази снежна пряспа. А след това си спомних с ужасното чувство на паника за следите от ските на Мейн, когато бяха възвили остро покрай дъното на падината и купчината насметен сняг? Там Мейн бе направил християния. А Само няколко минути преди това той беше спрял нарочно, за да разбере дали аз мога да правя християния или не.
Докато лежах на снега, истината проникваше бавно до съзнанието ми. Мейн нарочно беше направил така, че това да се случи.
Тогава осъзнах, че той няма да се върне.
Глава пета
Назад през глетчера
След като се убедих, че Мейн няма да се върне, за кратко време бях обзет от паника. Пет-шест пъти опитвах да се изправя, но снегът просто поглъщаше краката и ръцете ми. При последния опит почувствувах как изтощението ме обхваща изцяло. Изпружих ръка встрани, за да се задържа в седнало положение, така че главата ми да остане над ръба на дупката, в която лежах. Страхувах се от тази дупка. Тя приличаше на гроб. Вятърът навяваше с упорито постоянство сняг над острите й ръбове. Чувствувах се като затрупан. Ръката ми потъна в приличния на пух сняг и аз бавно се претърколих на една страна.
Останах за момент да лежа неподвижно. Мускулите ми отпочиваха. Обзе ме някакво сънливо безразличие. За какво повече да се вълнувам, за какво да се боря? Можех да си лежа тук и да заспя. Вече не ми беше студено — поне засега. Снегът се беше просмукал в дрехите и те обгръщаха тялото ми като в топъл компрес. Студено беше само на ръката ми, потънала дълбоко в снега.
Раздвижих я за да я измъкна. И тогава пръстите ми докоснаха нещо твърдо — твърдо и кръгло. С внезапно подновена енергия започнах да ровя с премръзналите си пръсти. Това беше дръжката на една от щеките. По тялото ми се разля онова неочаквано успокоение, което само надеждата може да донесе. Лежах с глава, положена върху заритата от сняг лява ръка, и плачех от радост. Една щека! Струваше ми се, че мога да направя всичко само ако намерех отново щеките си.
А с надеждата дойде и разумното преценяване на всички възможни варианти. Останах да лежа още малко на снега, като внимателно пресмятах всяко следващо движение. Трябваше да си пазя силите. Да извадя най-напред тази щека. Това беше първото. След това да потърся другата със ските.
Обърнах се по корем и започнах да копая с две ръце. Окопах навсякъде около щеката. Най на края успях да я освободя. Избърсах полепналия сняг. Гледах я, както корабокрушенец гледа приближаването на спасителна лодка. Дясната ми ръка беше безчувствена. Свалих мократа ръкавица, започнах да духам върху пръстите си и да ги разтърквам. Кръвообращението се възстанови и върховете им пламнаха.
Забих щеката. Прекрасно беше да чувствувам отново как уплетеното й колелце утъпква снега и издържа тежестта ми. Изправих се до седнало положение и започнах да се примъквам към ските. Те бяха замръзнали в снега. Успях все пак да освободя едната и след като изтъргах леда и снега, започнах със задния й край да дупча снега около мен.
Мислех, че никога няма да мога да намеря другата щека. В отчаянието си задълбах по-надълбоко. Най на края я напипах — съвсем близо до повърхността и съвсем близо до мястото, където все още стоеше другата ска, заровена в снега. Сигурно се е изхлузила от ръката ми, когато съм падал.
Легнах отново. Нямах повече сили. Цялото ми тяло се беше вкочанило. Обаче кръвта пламтеше във вените ми с треската на изтощението. Вече не бях безпомощен. Имах и двете си щеки. Скоро отново щях да се кача на ските. Скоро… когато се почувствувам достатъчно силен. Докато лежах така, снегът изсмука докрай топлината на тялото ми. Стана ми студено и ми се приспа. Започнах да мисля за ските. Трябваше отново да ги затегна за обувките. А това щеше да е толкова изморително! Мислите ми се ограничаваха само до това единствено действие. Светът се бе смалил до един чифт ски.
Сигурно съм щял да лежа там отпуснат, докато снегът не ме затрупа целия, ако не лежах върху другата ска. Бях легнал с цялата си тежест върху задната част на затяжките и острите стоманени ръбове се впиваха болезнено в ребрата ми.
Най-после с изключително усилие на волята се вдигнах от ската. Щом седнах, от гърба ми се свлече купчина навалял сняг. Вятърът с нова сила ме удари в лицето още щом надникнах над ръба на дупката. Но като че ли беше поутихнало. И снегът като че ли беше понамалял. Погледнах към подаващата се изпод снега половина на другата ска. Тя стърчеше право нагоре като огладена летва, забита тук, за да бележи гроба на човек, който е умрял на това място.
Като се опирах с едната ръка на освободената ска, а с другата на щеката, аз запълзях към втората ска. Снегът я беше сковал. Трябваше доста да се потрудя, докато я освободя. Най-после я измъкнах. Седнах в снега, почистих двете ски от леда и ги намазах с вакса.
Сега вече не спирах. Чувствувах, че ако спра да почина, никога повече няма да имам силите или волята да стана отново. Претърколих се така, че ските да останат в по-ниската част на дупката. Утъпках с тях снега, за да получа здрава основа, и почистих налепения по обувките сняг. Но да се затегнат кандахарите не беше толкова лесно. Пръстите ми се бяха вдървили от студа и нямаха никаква сила. Когато най-после успях да поставя кандахарите на фортовете на обувките, силните пружинни обтегачи, отпред като че ли бяха изгубила еластичността си. Последните капчици сила, които ми бяха останали, отидоха за натягането на обтегачите.
Но най-накрая и това беше направено. Докато лежах задъхан на снега, усещах приятната тежест на ските. Странно наистина — когато човек сложи ските след дълго прекъсване, той се чувствува много тромаво на тях. Но повярвайте ми, ако се опитате да стоите в нов сняг без ски, ще изпитате чувството, че гребете, без да имате лодка. Наистина чудесно е да чувствуваш, че отново си стъпил здраво на ските.
След няколко минути хванах щеките и с голямо усилие се привдигнах, докато застанах на колене върху ските.
Тогава най-после успях да се изправя на крака и застанал прав, огледах утъпканата дупка, която бях изровил с тялото си в мекия сняг на падината.
Едва се държах от умора и от спазматичните болки в измръзналите крайници. Но самото усещане, че отново стоя прав и вече не сам в смъртна схватка със снега, а го тъпча твърдо под краката си и съм в състояние да се движа по него, беше прекрасно. Чувствувах се като човек, изкачил висок връх, надвил стихиите и завладял света.
Започнах бавно да потупвам с крака, за да възстановя кръвообращението, и същевременно обмислях какво да предприема. Къде ли бе Мейн? За мен най-лесно щеше да бъде да се спусна към Карбонин. Ако продължех по същия склон, щях да стигна прохода. Но трябваше ли, да вървя в тази посока? Навсякъде около мен се простираха само безредно струпани снежни хълмове. Следите на Мейн бяха окончателно затрупани. Снегът се носеше като бял пясъчен ураган — развихрен облак от леден прах, бръснещ ниско над земята. Мейн сигурно ме бе подвел встрани от маршрута. Ако се спуснех по долината, тя можеше само да ме
