завръщам в къщи след дълго пътешествие. Водачът и Джо ме подкрепиха да се изкача в стаята си. Те свалиха дрехите ми и започнаха да масажират тялото ми, за да възвърнат кръвообращението. Когато кръвта започна да се връща в полузамръзналите вени, болката в краката и ръцете стана неописуема. След това ме поставиха в леглото с бутилки топла вода, които донесе Ана, и аз веднага заспах дълбоко.
Като се събудих, заварих Джо, седнал до леглото ми с поднос храна.
— Минава десет — каза той. — Повече от четири часа спиш. Сега трябва да хапнеш нещо.
Седнах в леглото. Чувствувах се доста по-добре. Тялото ми беше вдървено, но иначе нищо ми нямаше.
Джо отиде до вратата.
— Влезте — каза той. — Събудил се е.
Този, който влезе, беше Мейн.
— Боже мой, Блеър — извика той от вратата, — много се радвам, че ви виждам. — И той седна без покана в долния край на леглото. — Току-що се връщам от Карбонин. Бях се отчаял, докато ви търсехме нагоре из прохода. Не можахме да намерим и следа от вас. А като се стъмни и се върнахме, в хотела ме чакаше съобщението на Уесън, от което разбрах, чеса ви намерили от тази страна. Никога досега не съм бил толкова доволен от получаването на телефонно съобщение. Почти бях загубил надежда. Как се чувствувате? Какво стана?
Невероятно! Тази очарователна, момчешка усмивка! Тя беше толкова естествена. Но в нея не участвуваха очите. Те нищо не говореха. Неговите сиви очи бяха безизразни. Или само си въобразявах? Той изглеждаше толкова радостен, че ме вижда. С цялото си поведение подчертаваше колко важно е за него, че съм жив. Но аз не можех да мисля за нищо друго, освен за онази снежна стена, втурнала се срещу мен, и насметения в дъга сняг, показващ къде е направил християния, за да завие към дъното на падината.
— Вие би трябвало да знаете какво е станало. Нарочно го направихте — отвърнах аз студено.
Той продължи да говори, все едно че не е разбрал забележката ми:
— Когато стигнах края на онази долина, открих, че съм на ръба на глетчер. Това беше глетчерът Кристалино. Тогава, разбира се, разбрах, че съм се отклонил прекалено вдясно. Почаках там няколко минути. Тръгнах да се връщам по следите си. Но не съобразих, че снегът може да ги затрупа толкова бързо. Не бях изминал и петстотин ярда и вече никаква следа не се виждаше. Долината не е ясно очертана. Без следи, които да ме водят, можех да тръгна по безброй много посоки. Снегът бе толкова силен и биеше право в лицето, че не се виждаха никакви ориентири. Намирах се в някаква плетеница от долинки. Изкачвах се по всяка една, която откривах. Минавах от една в друга и виках. На края помислих, че може да сте паднали някъде по склона, следите ми са били затрупани от снега и вие сам сте слезли. Затова продължих за Карбонин и след като разбрах, че не сте пристигнали там, телефонирах тук, за да организират спасителна група от тази страна. След това се върнах отново в прохода с всички свестни скиори, които можах да събера в хотела в Карбонин. Боже мой — продължи той с извиняваща се усмивка, — никога досега не съм бил толкова изплашен. Нали разбирате, сметнах случилото се за своя грешка. Бях длъжен да взема пред вид, че следите ми ще бъдат веднага затрупани, и да се държа по-близо до вас. Какво наистина се случи? — запита той.
Бях смаян от самообладанието му.
— Искате да кажете, че нямате и най-малката представа какво се е случило с мен? — запитах аз ядосано. — Господи! Вие наистина имате железни нерви, Мейн. — Аз треперех. — Защо се спуснахте по онзи стръмен склон направо? Долу е трябвало да спрете с християния, за да не заорете в мекия сняг на отсрещния скат. А вие знаехте, че аз не мога да правя християния.
— Но аз не завих с християния — отвърна той и ме погледна съвсем хладнокръвно, право в очите. — В дъното на падината имаше напълно удобно място с обратен наклон за спиране. Аз така спрях. Знаех, че е малко бързо това спускане, но в него нямаше нищо трудно. На мен наистина не ми се наложи да правя християния.
— Това е лъжа — извиках аз.
Той се втренчи в мен от изумление:
— Повтарям, на мен не ми се наложи да правя християния. До онова място вие карахте толкова добре, че аз помислих, че и с това спускане ще се справите лесно.
— Знаете много добре, че не бих могъл да се справя — вече се чувствувах по-спокоен. — Там обезателно трябва да се спре с християния и вие знаехте, че аз непременно ще се забия в пряспата.
— О, по дяволите! — извика Мейн. — Какво искате да кажете с това?
Изгледах го продължително. Беше ли възможно да греша? Но онази дъга от завихрен сняг в дъното на падината? Картината беше толкова жива в съзнанието ми.
— Мога ли да ви задам един въпрос? — запитах аз.
— Разбира се.
— Вие сте постъпили в армията през 1942 година. Какво стана с вас, след като дебаркирахте в Италия?
На лицето му се появи разтревожено изражение:
— Не разбирам накъде биете, Блеър? Аз постъпих в армията през 1940, а не през 1942. Заминах за фронта през 43-та — в Северна Африка. Бях батареен командир на противовъздушно поделение. Дебаркирахме в Салерно. Плениха ме, успях да избягам, след това постъпих в ЮНРРА и заминах за Гърция. Но какво общо има това с…?
— Забравете го — отвърнах аз. — Преуморен и разстроен съм, това е всичко. — И аз се отпуснах на възглавниците.
— Добре, както и да е. Радвам се, че сте добре. Направих всичко, което можах. Много съжалявам за случилото се. Това беше моя грешка. Съзнавам го. Но аз наистина смятах, че за вас спирането в дъното на падината няма да е трудно. Укорявам се за това, че не съобразих, че следите от ските ми ще бъдат толкова бързо засипани. — Той стана да си върви.
— Не се тревожете повече.
Когато той излезе от стаята, Джо отхлупи една чиния с бъркани яйца и я постави до мен.
— Какво по дяволите искаше да кажеш, Нийл? — запита той, когато аз започнах да ям. — Защо го разпитваше за службата му в армията?
— Защото един човек ми каза, че той е дезертьор — отвърнах аз с пълна уста. Приятно ми беше отново да чувствувам вкуса на храната. — Един от двамата лъже. Ще разбера кой казва истината, преди да съм свършил с яденето.
— Не разбирам защо се държиш така с него? — измърмори Джо. — Мейн е свестен човек. Повече и не е могъл да направи. Позвъни по телефона веднага, щом като е стигнал в Карбонин. Аз говорих с него. Беше страшно разтревожен. Трябва да е бил уморен като куче след толкова труден преход. Но излязъл веднага със спасителната група, която събрал в Карбонин. Върнали се чак когато съвсем се стъмнило. Не е виновен, че не е могъл да те намери.
Помръднах неопределено с рамене и продължих да ям. Той, изглежда, се обиди от мълчанието ми.
— Смятам, че си страшно несправедлив в случая — продължи Джо. — Знаеш ли какво ми каза, когато се свести и аз ти дадох да пийнеш бренди? Запитах те какво се е случило, а ти ми отговори, че Мейн е направил опит да те убие.
Вдигнах поглед към тежко изсеченото му, благодушно лице. Джо беше толкова сигурен в света, който го заобикаляше. За него той представляваше единствено обект за снимане.
— Смяташ, че съм бил разстроен от това, което е станало с мен?
— Разбира се — заговори той успокоително. — Повярвай ми, това момче е направило всичко, което е могло. Не е негова вината, че ти си паднал в някаква пряспа и че неговите следи са били затрупани от снега. Всичко става горе в планината, когато завали толкова силен сняг. Водачът, който те носи известно време на връщане, ми разказа няколко подобни случки. Лошото е, че ти се опита да направиш един голям преход, а още не беше влязъл във форма.
Не казах нищо повече. Каква полза би имало? Но Мейн беше излъгал, като настояваше, че е спрял в обратен скат.
Джо излезе и аз останах да лежа в леглото приятно отпуснат. Опитах се да прочета нещо. Но не можех да се съсредоточа. В края на краищата захвърлих книгата и продължих да лежа, като се опитвах да си
