отведе още по-навътре в планината. А ако стигнех до прохода? Мейн беше казал, че е тесен — толкова тесен, че човек не може да се загуби в него. Ами ако той ме причакваше в прохода? Той ще чака дълго. Ще иска да е сигурен. Огледах се бързо наоколо. Точно в този момент той може би чакаше на границата на видимостта, дебнещ удобен момент да скочи върху мен, ако аз дадях вид, че мога да изляза жив от тази бяла джунгла. Спомних си какво бе казал за него Керамикос.
Докато се оглеждах, вятърът изведнъж промени посоката си. Задуха надолу по глетчера. Той бавно помете снега от оловното небе, сякаш повдигна някаква марлена завеса. Над мен започнаха да се показват черни върхове. Снежните хълмове, които ме заобикаляха отвсякъде, престанаха да бъдат неясни контури, а се откроиха ясно и отчетливо. Далеч пред мен и на около хиляда ярда надолу в долината проблесна глетчер. Това не беше глетчерът Кристало, който бяхме прекосили много по-високо, а друг, по-малък. Неговите черни морени се открояваха съвсем ясно на белия сняг. Той бе заобиколен от назъбени канари. Там нямаше и следа от проход. Както нямаше и следа от Мейн.
Това ме убеди окончателно, че той ме е подвел встрани от правилния маршрут. Съмнението се потвърди по-късно, когато имах възможност да погледна картата. Малкият глетчер, който видях, е бил този, който минава под глетчера Кристало. Мейн е извил рязко вдясно, далеч от прохода за Карбонин.
Тази малка промяна във времето предреши линията на поведението ми и като по чудо спаси живота ми. Ако не беше просветнало, аз щях да тръгна надолу по долината и щях да стигна глетчера Кристалино. А дотам съм щял да се изморя докрай и да падне нощта. И това е щяло да бъде краят ми.
Но неочакваното вдигане на снежната завеса ми показа, че мога да направя едно-единствено нещо — да се върна по следите до главния глетчер Кристало, да пресека върха на прохода под Попена и да се върна в „Кол да Варда“ по пътя, по който бяхме дошли.
Това решение бе твърде рисковано, защото означаваше повече от хиляда фута изкачване. А ако снегът завалеше отново и загубех пътя, аз знаех, че няма да имам никаква надежда. Но поне знаех, че съществува някакъв изход и дори да завалеше отново, можеше да си спомня някои ориентири, за да намеря обратния път. Да вървя напред означаваше да се сблъскам с неизвестността и вероятно да срещна Мейн. И въпреки че предпочитах да се спускам, отколкото да се изкачвам, не се осмелих да рискувам нова среща с Мейн. Той беше много добър скиор и аз не бих имал никакви шансове за спасение.
И така аз се обърнах и поех нагоре по дългия бял склон, откъдето толкова лесно и бързо бях слязъл. Според моя часовник изкачването ми отне два часа. Трябваше да вървя бавно, с много спирания, със зигзагообразно изкачване по не толкова стръмни диагонали. Минаваше два и половина, когато изкачих върха и погледнах надолу към морето от сиви облаци, из които като острови се подаваха далечни върхове. Снегът вече не валеше по планинските върхове, а лежеше като мръсно одеяло по склоновете им, изпълвайки грамадната долина от край до край.
Няма да описвам с подробности по-нататъшния си път. Имаше мигове, в които заставах с глава, подпряна на щеките, сигурен, че не мога да направя и крачка повече. В тези случаи само огромното усилие на волята попречваше на коленете да се огънат под тежестта на тялото. Единственото нещо, за което бленувах, беше да се отпусна и заспя. Веднъж само за миг отслабих вниманието си и паднах. Мускулите на ръцете и краката ми едва имаха силата да ме изправят отново на ските. И, разбира се, колкото по-високо се изкачвах, толкова по-слаб ставах поради разредения въздух на големите височини.
Глетчерът ми се струваше безкраен. На два пъти снегът се спускаше като сива завеса откъм Монте Кристало. Но и двата пъти вятърът го отвяваше надолу към долината. Тук наклонът не беше много голям. Но въпреки че ските се плъзгаха леко през прахообразния сняг, всяка стъпка напред представляваше за мен истинско усилие. Трябваше да използвам щеките, но ръцете ми бяха останали без сила. Вятърът проникваше през мокрите дрехи и те замръзнаха, така че въпреки усилията, които полагах, се превърнаха в твърда черупка, студена като самия сняг.
Най-после стигнах до мястото, където оголените камъни се показваха над снега, и свалих ските. Метнах ги на рамо, но те бяха адски тежки. Врязваха се в кожата ми и ме притискаха надолу, така че аз по-скоро се влачех, отколкото вървях.
Но най на края застанах на самия връх на прохода. Въздухът беше бял — полупрозрачен от светлината, — така, както го заварихме, когато пресичахме това място преди около пет часа. Върхът Попена се възправяше високо, студен и черен, а навсякъде около мен стърчаха само намръщени зъбери. Вятърът нахлу откъм „Кол да Варда“ с такава ярост, че помете снега изпод краката ми. Всичко си беше, както преди, с изключение на това, че Мейн вече не беше с мен.
Запрепъвах се от камък на камък, докато стигна ръба на онзи бял басейн, от който се бяхме изкачили дотук. Забучих ските с върховете нагоре в една пряспа и се втренчих отчаяно в страховития склон. Нашите следи още личаха — като пунктирана линия, надигнала се да ме посрещне изпод сивата снежна мрачина, която изпълваше по-ниските части на прохода. Следите от ските бяха изтънели и посипани със снежен прах, но все още личаха. Приличаха на приятелски пътепоказател, сочещ пътя назад към топлината и безопасния сън.
Сложих отново ските и много бавно започнах да се спускам със стъпаловидно пристъпване. Не вдигах очи от ските. Само един-единствен път сглупих да погледна надолу по полузаличената следа. Тя като че ли пропадаше в някаква бездна точно изпод краката ми и аз усетих слабост в коленете. Краката ми се разтрепериха и не посмях да направя следващата стъпка надолу от страх, че горната ска няма да заканти. Повече от десет минути стоях неподвижно, докато се реша да продължа. След този случай повече не откъсвах поглед от ските. Толкова много бях изтощен, че за мен представляваше трудност дори и това — да стъпвам със ските точно в старите следи. На няколко пъти ту едната, ту другата ска се приплъзваше под мен.
Най-сетне успях да се смъкна. Голямо облекчение е да видиш как върховете на ските разбиват и отблъскват встрани пухкавия сняг, тъй както корабният нос разпенва морската вода. Тогава вече се почувствувах в безопасност, въпреки че оловносивата мъгла ме обгърна отвсякъде и снегът започна да бие в лицето.
Сигурно съм изминал половината път надолу в прохода, когато някакви фигури изскочиха неочаквано изсред падащия сняг. Доста хора бяха, точно колко — не помня, но сред тях се открояваше тежката, масивна фигура на Джо. Извиках и размахах едната щека. Те се спряха. Тръгнах към тях. Струваше ми се, че приближават страшно бързо, изскачайки от снежната мъгла. Спомням си, че видях Джо да се навежда, насочвайки обектива на своята малка камера към мен. След това мъглата се превърна в пелена, която ме обви отвсякъде. Очевидно съм изгубил съзнание и съм паднал там, където съм стоял.
Когато се свестих, някакви груби длани разтриваха ръцете и краката ми. Аз лежах на снега, а над мен се беше надвесил Джо. Студената шийка на метална манерка докосна устните ми и аз едва не се задавих от огъня на брендито, който избухна в гърлото ми. Някой ми беше свалил ските и ме бе покрил с одеяло.
— Какво стана? — запита Джо.
— Мейн — заговорих аз на пресекулки — се… опитала… ме… убие — и затворих очи. Бях безкрайно уморен.
Като отнякъде много далеч чух гласа на Джо:
— Бълнува.
Някакъв италианец заговори. Не го чух какво каза. Бях в полусъзнание. Исках само да си отидат и да ме оставят да спя. След това усетих, че ме вдигат на нечий гръб и вятърът отново задуха в лицето ми. От неговия студ и болката в опънатите ръце дойдох напълно в съзнание. Бузата ми докосваше тъмна, гъста коса, подаваща се изпод островърха шапка. С ъгъла на окото си можех да видя тъмни косъмчета, подаващи се от мъжко ухо. Пред мен виждах само върхове на ски, които разбиваха бързо сухия сняг. Човекът караше без щеки, обхванал ме с ръце под колената, а дланите му стискаха моите ръце, провесени през врата. Доста страшен ми се стори този начин на пътуване, но по-късно научих, че ме е носил един от планинските водачи в Тре Крочи и той често свалял от планината пострадали туристи по този начин.
— Мисля, че вече се оправих, пуснете ме — обадих се аз.
— Ще припаднете — отвърна той, — още сте много слаб.
Но аз настоях и той спря да ме свали. Затегнаха ми ските и аз продължих сам. Водачът караше до мен. Той се оказа напълно прав. Наистина ми прилоша и аз се чувствувах ужасно слаб. Но тъй като бях казал вече, че ще мога сам, трябваше да стисна зъби и да продължа.
Бях страшно доволен, когато зърнах покрития със сняг покрив на „Кол да Варда“. Струваше ми се, че се
