Снимката на Карла също беше там.
Седнах на масата и написах на ръка отчет до Енглес за събитията през тази нощ.
Когато след твърде кратък сън слязох за закуска, заварих Мейн на пианото.
— Знаете ли това, Блеър? — запита той, като ме видя. Излъчваше ведро настроение като огряната от слънцето утрин. Звуците ромоляха изпод пръстите му като сребърни капки от планински ручей.
— „Музика на водата“ от Хендел — отвърнах аз.
Той кимна. Свиреше с лекота.
— Искате ли нещо от Росини, докато закусвате? — запита той и без да дочака отговор, започна да свири увертюрата на „Севилският бръснар“. Весел, жизнерадостен хумор, преливащ от подигравка и смях, изпълни слънчевата стая. — Според мен в тази опера Италия е отразена много по-пълно, отколкото в музиката на всичките и композитори, взети заедно — каза той. — Тя е весела като нашата Ана. — Момичето току-що влизаше да подреди масата за закуска и му хвърли една блестяща усмивка, като чу името си. — Можеш ли да познаеш откъде е това, Ана? — запита Мейн на италиански, като поде първото действие. Тя се заслуша за секунда, наклонила глава на една страна. След това кимна, че е познала. — Пей тогава! — каза той.
Ана се усмихна стеснително и поклати отрицателно глава.
— Хайде, хайде! Ще започна отново. Готова ли си?
Ана започна да пее със сладко сопрано. Гласът й беше весел и пълен със смях.
— Ето я нейната италианска половина — подхвърли към мен Мейн, като продължаваше да й акомпанира. Прекъсна без предупреждение по средата и захвана сцената със свещеника. — Но австрийката в Ана, добрата католичка, няма да разбере това — извика той, без да прекъсва. — Тази сцена се подиграва с църквата. Само италианци ще се осмелят да се подиграват със своята църква. Ето сега, влиза глупавият свещеник — мошеник и измамник. — Той удари последния акорд и се завъртя на столчето. — Какво ще правите днес, Блеър? — запита той. — Вчера с онзи търг ми предложихте много приятно развлечение. Искам да се отплатя за вниманието. Предлагам да отидем на ски. Все още не е започнал истинският сезон и има още много сняг да падне. Не трябва да губим такъв хубав ден като днешния. И освен това според прогнозата за времето по-късно ще завали сняг. Какво ще кажете, да се изкачим на Монте Кристало, а?
— Много бих искал — отвърнах аз, — но днес трябва да поработя.
— Глупости — прекъсна ме той. — Може да работите цялата вечер и освен това вие обезателно трябва да видите един от истинските върхове тук. Мога да ви покажа глетчер и някои много красиви лавинни склонове. Вашият дебел приятел прави снимки само на обикновените писти. Вие трябва да хвърлите един поглед на истинската планина. Там горе има много хубави неща за снимане.
— Наистина — продължавах да се противя аз — трябва да работя.
Той повдигна рамене:
— Боже мой, вие много на сериозно приемате живота. Какво значение има един ден повече или по- малко? Трябвало е да се родите в Ирландия. Тогава животът щеше да ви изглежда по-весел. — Той се извъртя обратно към пианото и захвана една от по-сериозните пиеси на Едгар, като ме гледаше през рамо с дяволито пламъче в очите. Внезапно премина на една весела ирландска песен. — В случай че си промените решението — подвикна той, — аз тръгвам около десет часа.
Оставалите бяха започнали да изпълват столовата, привлечени от музиката и мириса на пържен бекон с яйца. Подтикнат от увеличаването на публиката, Мейн премина на Верди и започна отново да свири сериозно. Само Джо не се интересуваше от музиката. Той изглеждаше уморен и сигурно го болеше черният дроб.
— Необходимо ли е да вдига такъв отвратителен шум рано сутрин? — изръмжа той в ухото ми. — Все едно че говори по време на хранене — не мога да го понасям. — Лицето му изглеждаше сиво на силната слънчева светлина, а торбичките под очите му бяха увиснали още повече.
Пощата дойде с първата шейна след закуска. За мен имаше телеграма от Енглес: „Защо Мейн и Керамикос неспоменати преди. Спешно пълна информация. Енглес“
Няколко минути по-късно Мейн дойде при мен. Беше си обул скиорските обувки и носеше малка раничка.
— Не си ли променихте мнението, Блеър? Не е необходимо да караме цял ден. Ако се върнем, да речем, в три часа — това не ви ли устройва? Не е много весело да ходиш сам на ски.
Подвоумих се. Наистина исках да седна и да напиша нещо. Но, от друга страна, не можех да понеса мисълта, че ще стоя цял ден затворен в хижата. А освен това Енглес искаше информация за Мейн. Предоставяше ми се отлична възможност да открия що за човек е той и какво прави в „Кол да Варда“.
— Добре — съгласих се аз. — След десет минути съм готов.
— Хубаво. Ще кажа на Алдо да ви приготви ските. За храна не се притеснявайте. Можем да обядваме в хотела в Карбонин. — Въодушевлението му беше заразително. Не можех да си представя някой друг, който по-малко от него да прилича на дезертьор, ръководил разбойническа банда. И неочаквано започнах да не вярвам и дума от това, което ми беше казал за него Керамикос. То беше просто фантастична измислица. Гъркът в същност бе искал да отклони вниманието ми от себе си.
Докато слизах по стълбите със скиорски обувки и екип, Джо вдигна въпросително вежди. Нищо не каза, но заби упорито нос в камерата, която зареждаше с филм.
— Би ли ми услужил с това апаратче, Джо? — запитах аз, като посочих малкия фотоапарат, поставен на масата.
— Не — отвърна Джо. — Не поверявам този фотоапарат на никого. Защо го искаш? Смяташ, че ще можеш да направиш снимки, които аз няма да мога? Накъде си тръгнал?
— Монте Кристало — отвърнах аз. — Мейн казва, че ще ми покаже глетчер и някои красиви лавинни склонове. Предполагам, че може да послужат за филма. Те ще са много по-внушителна гледка, отколкото туй, което снимаш тук.
— Това само показва колко малко знаеш за операторската работа — изсмя се Джо. — Всичко е въпрос на ракурси и светлина. Аз на повече от хиляда ярда от тази хижа не съм ходил, но имам всичко, което ми трябва. За мен не е нужно да се мъкна през целите Доломити, за да намеря обект за снимки.
— Завиждам ти за безподобното самочувствие — заядох се аз. Предполагам, че в гласа ми се е прокраднала нотка на раздразнение, защото Джо вдигна учуден поглед и ме потупа по ръката.
— Ще ти потръгне, не се безпокой. Един-два успеха и вече никой няма да ти натяква със съвети — ще си научил всичко, но дотогава ще остарееш и няма да си им потребен. Аз сега съм на върха. Никой на нищо не може да ме учи по операторската работа. Но това няма да е вечно. След няколко години ще се появят млади момчета с нови идеи, които аз няма да съм в състояние да разбера, и тогава ще настъпи краят. Така е в нашия занаят. Енглес ще ти каже същото.
Оставих го да си мърмори и излязох на терасата. Мейн ме чакаше там. Само един-два успеха! Много му е лесно да говори така! А аз дори не бях започнал първия си сценарий. Ските ми бяха почти топли, като ги взех от стената, на която бяха подпрени — слънцето ги беше нагряло. Но въпреки че грееше топло, то не оказваше никакво влияние върху снега, който си оставаше твърд и замръзнал.
Започнахме да се катерим направо през девствен, непокътнат сняг, докато стигнем пътеката за Пасо дел Кристало. То не беше пътека в истинския смисъл на думата, а по-скоро няколко следи от ски, леко поръсени през нощта от новия снежен прах. Не личеше да е много използван маршрут.
— Предполагам, че познавате пътя — казах аз.
Мейн се спря и обърна глава:
— Да. Тази година още не съм минавал по него, но преди често съм ходил по този маршрут. Не се тревожете, че не взехме водач. Посоката е право нагоре, докато стигнем почти до върха на прохода. След това има едно отвратително изкачване — и сме на самия връх — точно на десет хиляди стъпки височина. Може да се наложи да се катерим последната част без ски. След това тръгваме по глетчера — около километър. На него трябва да има много сняг. След тази отсечка започва най-обикновена писта надолу към Карбонин. — Той се обърна отново напред и продължи да бие пъртина пред мен, като се отблъскваше силно с щеките.
Ако бях малко по-разумен да погледна маршрута на картата, преди да тръгнем, никога не бих се решил. Пистата, за която говореше Мейн, не е писта за начинаещи и дори на картата изглежда доста страшна. Има най-малко километър изкачване към глетчера, което е отбелязано с пунктир, означаващо „труден маршрут“, а след това започва самият глетчер. И от двете страни — откъм „Кол да Варда“, и откъм Карбонин червените
