Джо почувствува заплашителното мълчание и се опита да го прогони, като заговори:
— Заповядай, ще оставя палтото ти на масата. Май ти е необходима една чашка, а, шефе? А, както виждам, Нийл вече се е сетил. Е, по-добре да те представя веднага щом като ще отседнеш тука. Всички сме налице. Не може да се излиза в това проклето време.
Енглес кимна късо и отсечено към групата до печката, докато Джо го представяше. След това каза:
— Ела да пийнем, Джо. Искам да чуя какви снимки си ми приготвил. И ти трябва да пийнеш нещо, Карла. Какво ще вземеш?
Тя си свали дебелото яке, обточено с кожи. Беше облякла своя ален скиорски костюм. В мрачната унила стая весело плисна вълна от цветове.
— Една стрега47, ако обичаш. — И тя го хвана подръка, като че ли той беше единственият мъж на този свят.
Енглес ми хвърли бърза, прикрита усмивка. Аз налях чашите. Джо започна да говори за своята фокусна точка. Енглес слушаше с половин ухо. Очите му не се отделяха от едно очукано огледало, което висеше на стената в другия край на бара. Отначало помислих, че тайно проверява дали външният му вид е в ред. Той най-щателно следеше тоалета си, когато наоколо имаше жени. Но след това забелязах, че Енглес не би могъл да види себе си в огледалото. В него се отразяваше само групичката около печката.
Извих леко глава и видях, че Мейн също наблюдава малкото огледало. Джо продължаваше да скача от мисъл на мисъл за значението на злитовията от гледна точка на операторската работа. Енглес дори и не се опитваше да дава вид, че разговорът го интересува. Той наблюдаваше Мейн и в тъмните му очи се четеше нещо между забавление и възбуда.
По едно време Мейн стана и дойде на бара. Движенията му бяха доста спокойни, но това беше преднамерено спокойствие. Той и Енглес, застанали един до друг, бяха почти еднакви на ръст, въпреки че Енглес изглеждаше малко по-нисък поради леко приведените си рамене. Джо млъкна за момент, за да си поеме дъх, и Мейн каза:
— Тъй като вие се присъединявате към нас в това отшелническо гнездо, мистър Енглес, надявам се, ще приемете да пийнете с мен.
— С удоволствие — отвърна Енглес.
Мейн напълни чашите, отбеляза с тебешир на дъската, че това е за негова сметка, покани Керамикос и Валдини при нас, с една дума, започна да се държи като най-очарователния и непринуден домакин, говорещ занимателно и свободно за преимуществата на пътуването със самолет през мирно време в сравнение с военните условия.
— Но война или мир — продължаваше той — аз не мога да свикна с излитането — с онази половин минута на несигурност, когато очите не могат да се фокусират върху книгата, която четеш, и ти става топло и чуваш само грохота на двигателите, докато земята препуска бясно под илюминаторите все по-бързо и по- бързо, а след това изведнъж се отдръпва назад и изчезва.
Джо, който нямаше нищо против да млъкне, за да пийне още една чашка, задълба отново в първоначалния разговор:
— Енглес, на всяка цена държа да се разберем за едно нещо, преди да продължа с пробните снимки. Ще снимаме ли или няма да снимаме…?
— Според мен — прекъсна го Мейн — известно време няма да имате голяма възможност за операторска дейност. Я вижте какво е навън. — Той сочеше с пръст към прозореца и всички се обърнаха натам.
Бе притъмняло още повече. Вятърът вдигаше снега, преди да е докоснал земята, и го въртеше на стълбчета като понесен от вихрушка. След това изведнъж милионите малки, блъскащи се снежинки като че ли се подреждаха в боен ред и се хвърляха в атака срещу дърветата от другата страна на злитовията. Цялата хижа се разтресе от първия пристъп на вятъра. Той захвана да вие и беснее по наклонените стрехи, изглежда, твърдо решен да я отскубне от Кол да Варда и да я запокити нейде из вселената. Вятърът се вкопча в боровете и започна да ги тресе така, както териер подмята плъх. Снегът се сгромолясваше на огромни бали от виещите се като камшици клони. Една снежна вълна премина по земята и се сгромоляса върху пъртината на злитовията. След това вятърът насочи силата си само в една посока и подгони снежинките почти хоризонтално.
— Изглежда, ще се наложи да прекараш нощта тук, Карла — каза Енглес.
Тя се усмихна:
— В такъв случай ще бъдеш ли така любезен да ми отстъпиш твоята стая?
— Не се безпокойте, мистър Енглес — обади се Валдини. — Тя има толкова благородна душа, че няма да настоява да спите тук долу.
Последва напрегната тишина, която Карла разчупи със своя смях:
— Не обръщай внимание на Стефан — обърна се тя към Енглес. — Той просто ревнува, нищо повече.
— Ревнува! — В очите на Валдини проблесна жестокост и той ги вторачи в Мейн. — Да, аз ревнувам. Знаете ли какво значи да ревнуваш, мистър Мейн? — Гласът му беше опасно учтив и аз още веднъж усетих, че под маската на любезността се крият опасни чувства.
Нов пристъп на бурята разтресе хижата. Вятърът се замята из върховете на боровете, като събори и последните остатъци от сняг. Дърветата останаха да стърчат голи и черни в сивия, напръскан с бели точици хаос.
— Имаме късмет, че не сме сега на глетчера, нали, Блеър? — обърна се към мен Мейн, а след това додаде към Енглес: — Знаете ли, че вчера за малко щяхте да загубите вашия автор на сценарии?
— Чух, че му се е случила някаква неприятност, когато бил на ски — отвърна Енглес. — Какво е станало?
Мейн разказа своята версия за случката. Толкова добре извърташе нещата, че аз го слушах с известно възхищение. Енглес щеше да има възможност да научи истината по-късно.
— Стават понякога такива работи — завърши Мейн. — Наистина грешката е моя. Не трябваше да се отделям от него.
— Какво стана с теб? — запита Енглес, като се обърна към мен. — Вероятно си паднал в мек сняг. Сам ли се прибра?
Разказах му как една моментна промяна на времето ми даде възможност да се върна обратно през глетчера и как групата за търсене ме е срещнала на половината път през прохода.
— Снимах го как припада, когато го наближихме — намеси се в разговора Джо. — Стана страшен кадър. В сценария трябва непременно да включиш такъв епизод. Той ще трогне всяка аудитория. Този, с когото са тръгнали заедно, телефонира от някакъв хотел, излизат групи за издирване, човекът се мъчи да излезе изпод затрупалия го сняг, тръгва обратно по своите следи и най на края припада от изтощение. Приятелката му също е тръгнала да го търси с една от групите.
За момент Енглес изглеждаше съвсем унесен в мислите си. Но след това очите му проблеснаха с неговия заразителен ентусиазъм.
— Това само ще развали епизода, Джо. Много по-драматичен може да стане. И по дяволите момичето.
Слушай, да предположим, че Мейн е искал да убие Блеър. Мейн е добър скиор — Блеър не е. Започва буря. Мейн води. Той поема надясно, след като пресичат глетчера — не по погрешка, а нарочно.
Аз почти не чух какво каза после Енглес. Наблюдавах Мейн. При споменаването на „да убие“ той се напрегна. Погледна бързо към Керамикос. Очите му гледаха озадачено и смутено и той облиза един-два пъти устните си.
— Една нощ, прекарана навън на този студ, и той обезателно ще умре от измръзване — чух Енглес да продължава. — Идеалното убийство. Не може да се докаже. Но поради някаква нищожна случайност Блеър се завръща. Прекрасна ситуация. Ние ще включим това в сценария, Нийл — допълни той, като се обърна към мен.
— Тази хипотетична идея — намеси се Керамикос, като издаде напред глава — е много интересна. Но защо Мейн ще иска да убива Блеър?
— А, точно този въпрос трябва да разработим — отвърна Енглес и след това се обърна към мен: — Хайде, Нийл. Ще напишем сцената, докато идеята е все още свежа. Къде да отидем? В твоята стая може ли? Има ли отопление там?
