— Вие трябва да сте луд! — извика Мейн с побелели устни. — Най-напред измисляте, че съм искал да убия Блеър, а сега Карла… и Валдини. — След това добави с по-спокоен глас: — Не мога да повярвам, че говорите сериозно.
— Напълно сериозно говоря — отговори бавно Енглес. След това внезапно се наведе напред — все едно че скочи върху Мейн. — Вчерашната история е точно толкова преднамерено убийство, колкото, да речем, с изваден нож да се опитате да прережете гърлото на Блеър.
Мейн се изсмя. Но смехът му беше с една нотка по-висок от обикновено:
— Опитайте се да го докажете. Боже мой, Енглес, ако бяхме в Англия, щях да ви дам под съд за клевета.
— Ако бяхме в Англия, моето момче — отговори Енглес, — ти щеше да лежиш в килията за осъдени на смърт и да чакаш изпълнението на присъдата.
Мейн само повдигна рамене:
— Вие наистина сте луд — каза той и си наля още една чаша.
Сцената сигурно би приключила с тази реплика, защото според мен Енглес трябваше да разбере, че за момента подклаждането на огъня е достатъчно. Но в този момент Карла неочаквано пристъпи напред:
— Гилбърт — рече тя и гласът й беше копринено мек като козината на пантера, промъкваща се към жертвата си, — защо си искал да ме убиеш?
Мейн гаврътна чашата си на един дъх:
— Откъде да знам? Питай Енглес. Това е негова измислица. Може би той ще ти каже.
— А може би няма нужда да питам него. — Гласът на Карла мъркаше, но аз долових, че мърка с ненавист. — Може би знам защо. — С тези думи нежната струна в гърлото й окончателно се скъса.
Мейн застана нащрек — бледите му, леко присвити очи гледаха студено.
— И защо съм искал да те убивам? — запита той с равен глас.
— Защото повече не ти трябвам и защото знам прекалено много. — Сега тя говореше с по-висок глас. В него имаше яд и горчивина. — Ти най-напред се опита да изнудиш Хайнрих. И след като той не ти каза къде го е скрил, ти направи така, че да го арестуват. Ти, мръсен жалък
— Твоят беден Хайнрих! Ти го мразеше. А той те презираше.
— Това не е вярно — избухна Карла. — Той ме обичаше, винаги ме бе обичал.
Мейн се изсмя:
— Обичал те! Той те презираше. Търпеше те само защото ти му беше необходима. Той беше бежанец в чужда страна и ти знаеше как да го криеш. А ти живееше с него, защото твоята алчна душица беше влюбена в злато, струващо милиони.
— Алчна душица? Ти ли ще ми говориш за алчност, ти, който…
Мейн продължи да си пие, оставяйки потока от италиански хули да мине покрай ушите му. Държеше се със заучена наглост и безочие. Карла неочаквано спря. Очите й диво блестяха.
— Мразя те — изкрещя тя бясно. — Чуваш ли? Аз те мразя.
— Така ли, Карла? — изсмя се Мейн. — А не много отдавна ти ми казваше, че ме обичаш. Не ме ли обичаш вече? — Неговият презрителен, надменен и подигравателен тон, изглежда, я нарани дълбоко.
— Защо ме изостави, Гилбърт? — проплака тя с неочаквано за нея тихо отчаяние в гласа. — Ние можехме да бъдем много щастливи. Защо ме изостави?
— Защото, както ти съвсем правилно предположи, вече не си ми нужна — отвърна той студено. — Ти дори не знаеш къде е златото, нали, Карла? Твоят беден Хайнрих, който толкова много те обичал, не ти е казал къде е златото. Той уби доста хора, за да вземе това злато. Той ги застреля и ги зарови някъде тук. След като си е направил труда да свърши тази работа, той не е смятал да разкрива тайната си пред някаква малка проститутка, която е набарал в някакъв милански танцувален салон.
— Ти… — с бързо движение на китката Карла прасна в медната обковка на бара високата чаша, от която пиеше, и замахна към него с острия счупен ръб.
Всичко стана светкавично. Но все пак Мейн беше по-бързият. Миг преди Карла да го наръга в лицето, той я сграбчи за китката и така я изви, че тя се завъртя на пети около себе си. Прикова я на място. Тялото и се изви на дъга от ужасната болка, а пръстите на лявата й ръка, присвити като нокти на граблива птица, не успяха за милиметър да забият в лицето му кървавочервения лакиран маникюр.
Точно в този момент Керамикос и Валдини се показаха на вратата. Не успях да видя кога Валдини извади този пистолет. Направи го с опитно, много бързо движение. С крайчеца на окото си го видях, че влиза. Вървеше зад Керамикос. Той, както и гъркът, се спряха като втрещени от странната сцена пред бара. Карла му извика нещо на италиански или може би на сицилиански, защото аз не го разбрах. И в същата секунда малкият автоматичен пистолет се озова в ръката на Валдини.
— Господа, моля никой да не мърда! — каза той и в неговия безпристрастен глас прозвуча повелителна, метална нотка, която много подхождаше на пистолета. — Аз съм много точен стрелец. Никой да не мърда, моля. Пуснете контесата, мистър Мейн!
Мейн пусна китката на Карла и тя се строполи на пода. Секунда след това с едно-единствено бързо движение скочи на крака и грабна счупената чаша. Докато пръстите на ръката й се свиваха отново около столчето на чашата, тя не сваляше очи от Мейн. Лицето й бе обезобразено от гняв — зъбите стърчаха навън буквално оголени, от очите й излизаха искри. Ни най-малко не се съмнявахме какво възнамерява да направи със счупения ръб на чашата. Тя пристъпи бавно към Мейн — движенията й бяха предпазливи, обмислени и гъвкави като на змия. Долната челюст на Мейн, там, където личеше белегът, потръпваше нервно и той на два пъти преглътна. Никой от нас не можеше да направи каквото и да е. Нещо в поведението на Валдини ни беше убедило, че той няма да се поколебае да стреля.
И точно в този момент тихо влезе Джо. Той разглеждаше някакви негативи. Първото нещо, на което се спря погледът му, беше пистолетът в ръката на Валдини.
— Боже мили! — извика Джо. — Не трябва да се насочва така пистолет към хората! Може да гръмне. Я да видя дали е зареден. — И той протегна грамадната си лапа и го взе от Валдини.
Ние не мръднахме — толкова силно бяхме учудени. Но най-учуден ще да е бил самият Валдини. Знам, че това ще ви прозвучи невероятно, но уверявам ви — стана точно така. Джо Уесън влезе и взе пистолета от ръката на Валдини. И Валдини не се възпротиви. Единственото обяснение би могло да бъде, че Джо не е изпитвал никакъв страх. На него и през ум не му е минавало, че Валдини е бил готов да стреля. И защото не го е било страх, Валдини е загубил самоувереността си.
Джо извади пълнителя и след това изгледа съвсем ядосано Валдини:
— Ти знаеш ли, че това желязо е заредено? — Поклати глава, измърмори под нос нещо като „глупави работи правиш“ и му подаде пистолета и пълнителя поотделно.
Пълното неведение на Джо, че зад пистолета в ръката на Валдини се крие нещо сериозно, подействува като студен душ. Напрежението спадна. Мейн отново взе чашата си. Карла се успокои. Ние всички започнахме отново да се движим и разговаряме нормално. Все едно че група кукли бяха неочаквано оживели. Като че ли самата стая въздъхна с облекчение.
— Точно навреме, Джо — провикна се Енглес. — Валдини тъкмо ни показваше как сицилиански гангстер изважда пищов. Какво ще пиеш? — допълни той, без да обръща внимание на мрачния поглед, който му хвърли Валдини.
— Ще пийна един коняк — изломоти Джо. На лицето му се беше изписало озадачено изражение. — Защо въобще сте позволили на това дребно копеле да си играе с пистолета? — прошепна той, като се намъкваше между мен и Енглес. — Предполагам, че в тази проклета страна всеки носи пистолет със себе си. Но би трябвало да знаят, че не е безопасно да ги подмятат наляво-надясно. — Той подаде две филмчета на Енглес. — Една-две снимки на злитовията и няколко вътрешни снимки на столовата. Разгледай ги. Не са лоши. — На мен подаде трета ролка: — Искаш ли да се видиш как припадаш от изтощение? Трябваше ми още малко светлина, иначе това е хубав, динамичен кадър. Хваща окото, въпреки че ти малко преиграваш. — Изпи си коняка и като остави чашата на бара, добави: — Е, по-добре ще е да отида да проявя още няколко филма. Нищо друго не мога да правя в това отвратително време. Ех, ако имах камера с мен, като влизах преди малко! Нямаше да е лошо да заснема Валдини с пистолет в ръка. Всичко изглеждаше толкова истинско! Е, шефе, ще чакам да чуя мнението ти за снимките.
— Обезателно — отвърна Енглес и Джо се измъкна от столовата.
