който караше шейната и той влезе при нас. Имаше възглупав вид.
След него влезе капитанът и затвори вратата. По лицето му пробягваха нервни тикове и аз забелязах, че по куртката му и на лявата му ръка има кръв. Помислих, че е паднал и сее наранил. Изглеждаше много възбуден и нервно подръпваше ремъка на автомата, който висеше на рамото му.
— Едно от сандъчетата в камиона е било разбито и от него липсва злато — каза той. — Ще претърся всеки поотделно. Кръ-гом!
Машинално изпълнихме заповедта и по този начин се озовахме с лице към стената.
По някаква непонятна и за мен причина аз обърнах глава и погледнах през рамо. Видях, че той е насочил автомата към нас. В момента, в който се обърнах, той започна да стреля. Скочих към голата електрическа крушка, завинтена на стената точно над главата ми. Ударих я с длан. Но при отскока се спънах в някаква част от машината и паднах върху барабана на стоманеното въже. Настана абсолютна тишина. Стаята беше пълна с дим и изстрелите кънтяха отчетливо в затвореното пространство. Чувствувах се полузашеметен, защото си бях ударил главата.
Светна електрическо фенерче. Лежах неподвижно. Виждах капитана през спиците на едно голямо колело, до което лежах. Той се покатери по машината към стената и започна да оглежда труповете един по един. В една ръка държеше фенерчето, а в другата пистолета си. Вратата бе съвсем близо до мен. Аз запълзях тихо по пода зад барабана на въжето и успях да стигна до вратата. Но той се обърна и стреля по мен, докато я отварях. Куршумът ме улучи в ръката. Аз залитнах навън и почувствувах, че падам. Претърколих се няколко пъти надолу по стръмния склон. Спрях в дълбок, мек сняг. Падал съм по пъртината на шейната.
Покатерих се към прикритието на дърветата. Скоро след това шейната тръгна надолу. Караше я капитан Щелбен, а напреко на едната седалка лежаха две тела. След няколко минути от дъното на злитовията се разнесоха изстрели. След като всичко утихна, аз отново излязох на пъртината. Някой се изкачваше нагоре, като се придръпваше по стоманеното въже. Премина съвсем близо до мен и аз видях, че това е капитанът.
След известно време поех надолу между дърветата. В дъното на склона намерих ефрейтора, който бе тръгнал с капитана да докладва на своя офицер. Той лежеше по лице. Отдолу, под сърцето му, снегът беше червен. На гърлото му се виждаше рана от войнишки щик. Малко по-нататък имаше още три трупа. Първият беше удушен; другите два бяха убити с куршуми. Единият от тях беше личният прислужник на капитана, а другият — войникът, който беше карал шейната.
Изплаших се страшно при вида на мъртвите тела и при спомена за това, което стана на върха на злитовията. Страхувах се, че няма да ми повярват, като разкажа какво се е случило. Превързах раната си (разбрах, че не е опасна) и добрата съдба ми помогна да се кача на един камион, който отиваше надолу към Италия. С него стигнах до Триест и оттам успях да се кача на една гемия, която тръгваше за Корфу57. По-късно в цивилни дрехи се качих на една шхуна за Солун, където бях служил през 41 година и познавах някои хора, които можеха да ми помогнат.
С настоящето се заклевам, че гореказаното е точно описание на случилото се. Това е първото и единствено показание, което съм давал относно описаните събития, и никога досега не съм споменавал на никого за това, нито отчасти, нито изцяло.
След като прочетохме показанието, Енглес сгъна внимателно листа и го подаде на Керамикос.
— Бях сигурен, че нещо подобно се е случило. Но не можех да го докажа. Щелбен твърдеше, че малко след като подминал хотел „Тре Крочи“, били принудени да спрат, защото на пътя имало препречен някакъв камион. Неговите войници се разбунтували и се присъединили към войниците от камиона. Той и прислужникът му, подпомогнати от караула на злитовията, се опитали да им попречат да вземат златото от камиона. Завързала се престрелка. Караулът от злитовията и прислужникът му били убити. Той самият бил вързан и отведен на върха на злитовията. Случайно успял да се освободи и в седем и половина сутринта се добрал до хотел „Тре Крочи“. Това показание било дадено пред командира на зенитното поделение в Тре Крочи. По-късно Щелбен продължил с останалите деветнадесет сандъчета злато за Инсбрук, където дал подобно показание пред Гестапо.
— Да, чух за това показание — каза Керамикос. — Един от моите хора го е виждал. Гестапо арестувало ли е Щелбен?
— Не. По това време нещата вече са били доста хаотични и него са го извикали по спешност в Италия, за да се справи със застрашителните комунистически вълнения в големите градове. Аз го разпитвах, когато го арестуваха първия път. Не успях да изтръгна друго признание от него. Слабото място в показанията му, разбира се, беше това, че разбунтувалите се войници никога не биха си правили труда да го влачат до върха на злитовията. — Енглес погледна Керамикос с озадачена гримаса на лицето. — Защо в същност ми показахте показанието на Холц? — запита той.
— А вие мислите, че от него може да се разбере къде е скрито златото?
— Според това колко време е употребил за разстрела на онези войници тук горе, за свалянето на труповете им с шейната и още едно изкачване до върха, той не може да го е направил по-рано от, да речем, четири часа. Щелбен се е явил пред командира на зенитното поделение в хотел „Тре Крочи“ в седем и половина. В такъв случай той е разполагал с не повече от четири часа, през които да закопае петте трупа и двадесет и едно сандъчета със злато. Следователно той не е имал време да премести на друго място тези сандъчета.
— Може би сте прав — каза Керамикос, като помръдна с рамене.
— Тогава защо ми показахте това показание?
— Защото, приятелю, то само посочва къде
— Те сами ли са били тук?
— Да. Алдо, жена му и Ана получили едномесечен отпуск.
— Странното е, че и двамата немци са били убити по време на онзи бунт в Реджина Коели.
Керамикос се усмихна.
— Да — рече той — много удобно… за някого. Но за кого?
В това време Карла прекъсна разговора ни:
— Вие имате тайни, за които разговаряте толкова тихо, така ли?
— Никакви тайни от теб, Карла — отвърна Енглес. — Ние просто си блъскахме главите над това, какво ли е направил твоят малък Хайнрих с телата на петимата немски войници, които е заровил тука.
— Какво искаш да кажеш?
— Не се преструвай, че не знаеш нищо за това. Къде ги е заровил — тях и златото?
— Откъде бих могла да знам? — Тя беше напрегната и пръстите й неволно въртяха едно от копчетата на аленочервения ски костюм.
— Ти не беше ли с него, когато тук е имало двама немци да му работят? — запита Енглес.
— Не. Аз бях във Венеция.
— Той ти нямаше доверие, така ли? — запита Керамикос с лукава усмивка.
Тя не му отговори.
Енглес се обърна към Валдини, който тихомълком се бе присъединил към нас:
— А ти къде беше по това време?
— И аз бях във Венеция — отвърна Валдини. Той не сваляше очи от Карла и по лицето му се четеше
