грозна полуусмивка.
— Ти беше в Кортина. — Гласът на Карла прозвуча стреснато.
— Не — повтори той със същото зловещо хилене. — Аз бях във Венеция.
— Но аз ти казах да отидеш в Кортина. Ти ми каза, че си бил в Кортина. — Тя беше много възбудена.
— Аз бях във Венеция — повтори той. Гледаше я със студени змийски очи.
— А-а — обади се Керамикос, — на теб ти е било казано да наблюдаваш Щелбен и двамата му работници. И въпреки това ти си останал във Венеция. Чудно защо?
— Нямаше нужда да ходя в Кортина. Двамата немци бяха приятели на Мейн. Те се грижеха за нейните интереси и тези на Мейн.
Чух, че Мейн взе фалшиво един акорд, и погледнах към него. Той ни наблюдаваше и щом срещна погледа ми, престана да свири и стана от пианото. Другите не го забелязаха. Те наблюдаваха Валдини. А малкият сицилианец наблюдаваше Карла.
— Значи, ти си бил във Венеция? — запита Керамикос. — И защо във Венеция?
— Исках да следя Мейн — отговори бавно Валдини.
— Ти си шпионирал мен — просъска Карла на италиански. — Защо си ме шпионирал?
Ъглите на очите му се присвиха и дребната му фигурка се изпъчи. Той бе доволен от себе си.
— Ти смяташ, че можеш да ме правиш на глупак — отвърна Валдини на английски с вбесен глас. — Ти мислиш, че аз нямам гордост. Едно време ти с удоволствие казваше:
— Казваш, че Мейн бил във Венеция — рече Енглес. — Той какво правеше там?
— Правеше любов с Карла — отговори Валдини и устните му се отдръпнаха над пожълтелите зъби, изразявайки отвращение.
При тези думи Карла го удари. Тя го зашлеви с опакото на ръката си и големият й диамантен пръстен рязна бузата му, по която просветна струйка кръв.
Но той я сграбчи за китката и с бързо навеждане на тялото я прехвърли през рамото си. Главата й удари ръба на бара с гаден тъп звук. Валдини се нахвърли върху лежащата на пода, пъшкаща от болка жена и започна да я рита в ребрата с острите върхове на обувките си:
— Ти ме изостави заради някакъв си мръсен, жалък английски дезертьор, който не се интересува от нищо друго освен от златото — крещеше той с изтънял глас на италиански. Беше извън себе си от ярост и буквално плачеше от яд. — Защо не ми се довери? Аз щях да ти го намеря. Но сега…
Преди някой от нас да успее да направи и най-малкото движение, Мейн вече беше прекосил стаята. Той сграбчи Валдини за яката на сакото, извъртя го сам към себе си и го удари с юмрук между веждите. Сицилианецът отхвръкна към стената, удари се в нея и бавно се строполи като празен чувал. Мейн се обърна към нас. Очите му ни наблюдаваха внимателно, а дясната ръка беше в джоба на сакото.
— Внимавай сега! — прошепна ми Енглес в ухото. — Гърнето вече кипи и той държи пистолет. — Гласът му беше възбуден. Той се обърна към Мейн. — Тези двама немци — каза той — не се ли казваха… Вилхелм Мюлер и Фридрих Ман? — Той изстреля имената като прокурор, който представя последната улика по дело за убийство.
И въздействието, което те оказаха върху Мейн, бе очевидно. Лицето му изглеждаше изпито и сиво на студената светлина и той нервно оглеждаше цялата стая.
— Ти си свързал Карла с двамата немци — продължи Енглес. Говореше със студен и сух глас. — Тя ги е представила на Щелбен. И Щелбен се е зарадвал, че ще може да ги използва, защото и двамата са били гангстери и е нямало да има никакви въпроси, когато те изчезнат. Той не е знаел, че те са твои хора. Когато те са открили това, което е интересувало теб, ти си направил така, че да ги арестуват заедно с Щелбен.
— Предполагам, че освен това съм уредил да бъдат застреляни в затворническия бунт? — озъби се Мейн.
— Ти беше в Рим през това време — неочаквано се обади Карла. Тя с мъка се привдигна на лакът и го гледаше с ненавист.
— Не е било трудно да се уреди — каза Енглес, — ако си имал подходящи хора там. А аз съм сигурен, че ти си имал подходящи хора.
— А защо мислиш така? — Сега Мейн наблюдаваше единствено Енглес. Не беше сигурен в себе си. Искаше ми се Енглес да престане да подклажда огъня. Положението ставаше опасно.
— Защото — отвърна Енглес бавно — ти не си Гилбърт Мейн.
— А кой съм аз тогава? — запита Мейн със свита в юмрук ръка.
— Ти си убиец и гангстер. Ние за малко не те заловихме в Неапол през 1944. Ти беше дезертирал през време на дебаркирането в Салерно и ръководеше една банда около доковете на Неапол. Властите те търсеха за убийства и грабежи. Търсеха те и за това, че прекарваше тайно немски пленници през фронтовата линия. Ето защо аз започнах да се занимавам с твоето дело. Ние те заловихме в Рим три месеца след падането на града. Ти и твоята приятелка бяхте сгащени в една
— Това е нелепо и абсурдно! — извика Мейн. Той с усилие на волята се мъчеше да си възвърне обичайното непринудено държание. — Ти се припознаваш. В моята военна кариера няма неизяснени. Попаднах в плен и след като постъпих в ЮНРРА. Може да провериш в архива на Военното министерство.
— Точно това направих, преди да тръгна насам — отвърна Енглес тихо. — Капитан Гилбърт Мейн се води „изчезнал“ през януари 1944 година. Смятало се, че е убит по време на бой близо до Касино59. След два месеца е отбелязано, че е успял да избяга от немски военнопленнически лагер. Когато си се явил на служба под името Гилбърт Мейн, ти си излъгал, че се завръщаш след прекаран удар, и са ти позволили да преминеш към ЮНРРА. Ти си подал рапорт да бъдеш изпратен в Гърция, където е било малко вероятно да те срещне някой от офицерите от зенитния батальон на истинския Гилбърт Мейн. Предполагам дори, че истинският Гилбърт Мейн е бил нарочно убит по време на боя. Твоето име е Стюарт Рос, а Мюлер и Мас са членове на твоята неаполска банда.
Мейн се изсмя. Това беше див смях. Беше целият побледнял и напрегнат.
— Ти най-напред ме обвини, че съм се опитал да убия Блеър и съм замислял да убия Карла, сега…
— Вярно е — прекъсна го Карла с дрезгав глас. — Всичко, което Енглес каза, е вярно. Аз знам, че е вярно. — Тя беше успяла да се изправи на крака. Лицето й сивееше под грима и тя едва се сдържаше да не заплаче със сълзи. — Ти си смятал да ме убиеш. Ти каза, че ще откриеш къде е златото. Говореше ми, че ме обичаш. Ти казваше, че ще откриеш къде е златото и след това ще се оженим и ще го поделим. Но ти си ме лъгал. — Гласът й потрепера на граници на истерията. — Ти през цялото време си ме лъгал. Ти си този, който закупи „Кол да Варда“ на търга. Вчера го разбрах. И… ти си този, който знае къде е златото. Ти, ти… — крещеше Карла. — Дано то ти донесе толкова добро, колкото донесе и на останалите.
Мейн пристъпи към нея. Нямаше никакво съмнение какво ще направи. Беше почервенял от гняв. Посегна да я удари, но докато изваждаше ръката си от джоба, Валдини, който бе дошъл в съзнание, бръкна за пистолета си. Той висеше в кобур под мишницата му и тъй като сицилианецът беше все още замаян, не можа веднага да дръпне закопчалката. Мейн беше по-бързият. Той стреля преди още Валдини да е извадил пистолета. Улучи го в гърдите. Малка черна точка се появи внезапно върху блестящо синьото сако на Валдини, той нададе сподавен вик и се претърколи.
За секунда никой не мръдна. Димът от пистолета на Мейн се издигна нагоре на сини колелца. Трясъкът от изстрела на Мейн като че ли ни смрази на място. Валдини започна да стене и да храчи кръв.
Карла беше първата, която се раздвижи. Тя изплака и коленичи до Валдини. Видяхме я, че вдигна главата му и избърсва кръвта от устните с жълтата копринена кърпичка от горното джобче на сакото му. Той отвори очи и погледна нагоре към нея: „Карла… кара миа.“ Направи опит да й се усмихне, но в този момент главата му увисна безжизнено назад.
