Самотният скиор

— Стефан! — проплака Карла. — Стефан, не ме оставяй.

Но той беше мъртъв.

Тя вдигна глава, като все още обгръщаше тялото му с ръце. Плачеше. Според мен това беше най- покъртителното от всичко — че Карла може да плаче, защото Стефан Валдини е мъртъв.

— Защо трябваше да го убиваш? — Гласът й прозвуча уморено. — Той ме обичаше. Моят беден Стефан. Той беше всичко, което аз в същност имах. Което въобще съм имала. Той си беше мой. Той беше единственият, който истински ме обичаше. Беше привързан като кученце. Защо трябваше да го убиваш?

След малко тя, изглежда, се овладя. Положи отново тялото на Валдини на пода. След това тръгна бавно към Мейн. Той не я изпускаше от поглед, като в същото време се стараеше да наблюдава и нас, все още с пистолет в ръка. Като стигна до него, тя спря. Широко разтворените й очи гледаха диво.

— Глупак! Ние можехме да убием тихичко Хайнрих и да поделим всичкото злато между нас двамата. Можехме да бъдем много щастливи цял живот. Защо трябваше да ги караш да арестуват Хайнрих? И твоите двама приятели? Всичко се разчу.

— Блясъкът на това злато беше прекалено силен за моите двама приятели — отвърна Мейн грубо.

— Целия си живот прекарах с мъже, които мамеха и убиваха. Но теб сметнах за честен. Мислех, че ти наистина ме обичаш. Във Венеция… аз бях толкова щастлива с мисълта, че ще бъдем богати и ще можем да живеем добре и без опасности. Но после ти замина, а Хайнрих и твоите двама приятели бяха арестувани. Тогава започнах да те подозирам. Накарах Стефан да те проследи. След това разбрах, че всичко е свършено, че ти не обичаш мен, а златото. Ти наддаваше срещу мен на търга. Ти си замислял да убиеш мен и Стефан. Ти си един мръсен, жалък мошеник. — Всичко това тя изговори без вълнение. Но гласът й стана по-висок, когато продължи: — Сега вече уби и Стефан. Защо не убиеш и мен? Имаш пистолет. Не трябва да се страхуваш, щом имаш пистолет в ръка. Хайде, убий ме, защо не стреляш? — Изсмя се. — Глупак си ти, Гилбърт. Сега трябва да ме убиеш… и всички останали. Помисли колко много злато има тук и след това си спомни, че ти си единственият човек, който знае къде е то. — Тя се усмихна горчиво. — То няма да ти донесе нищо добро. Ариведерчи, Гилбърт.

Тя се обърна и излезе бавно от стаята.

Изпроводихме я с поглед до вратата. За другите не знам как е било, но моите нокти се бяха впили дълбоко в дланта ми, докато чаках с напрежение Мейн да стреля. Лицето му беше побеляло и помрачняло и аз като че ли чувствувах натиска на пръста му върху спусъка на бавно повдигания пистолет. Но Мейн неочаквано се овладя и отпусна ръката с пистолета. Скиорските обувки на Карла отекнаха ясно по голите дъски на коридора отвън и се заизкачваха бавно по стълбата.

Той се обърна към нас усмихнат. Целеше да постигне една свободна и уверена усмивка, но се получи някаква мъртвешка гримаса. Лицето му беше изопнато и пусто. Кожата бе придобила сив оттенък, което не се дължеше единствено на мъжделивата, побеляла от снега светлина, която се процеждаше през прозорците откъм притъмнелия външен свят. И аз внезапно осъзнах, че той се страхува.

Мейн, изглежда, се поколеба за миг какво да прави. Мисля, че се двоумеше дали да не ни застреля веднага на място. Усетих неприятно гадене в стомаха.

— Ако вдигне пистолета — прошепна Енглес, — скачай зад масата. — Неговият глас също беше напрегнат. Погледнах към голямата чамова маса. Тя предлагаше твърде недостатъчно прикритие. Почувствувах се безпомощен и мисля, че бях уплашен. Устата ми бе пресъхнала и всяко движение, всеки звук в тази стая се възприемаше от сетивата като през увеличително стъкло, така че тази сцена е все още абсолютно жива в съзнанието ми.

Спомням си, че над воя на вятъра можех да чуя тиктакането на часовника с кукувичката. Смятам, че се е чувало дори шумоленето на падащия сняг отвън — тих приглушен съсък, приличащ на въздишка. Разнесе се някакво странно тракане, което видях, че идва от зъбите на Алдо. Кръвта течеше на тъмна струйка изпод устата на Валдини, а тя зееше отпуснато върху изжулените чамови дъски на пода. Някой от нас беше разсипал чаша коняк на бара. Малката локвичка се бе проточила до ръба и тупкаше на равномерни капки.

Стори ми се, че стоим така цяла вечност — съвсем неподвижни — ние тримата, скупчени на бара: Алдо отзад с кърпа в едната ръка, с чаша в другата, с тракащи зъби и блеснала плешива глава, и Мейн застанал в средата на стаята, отпуснал ръката с пистолета. Но предполагам, че всичко това не е траяло повече от секунда. Някъде се затвори врата и над нас затрополяха стъпките на Карла. Тя беше в стаята на Валдини.

Мейн погледна нагоре. Слушаше напрегнато тези стъпки и според мен сега съжаляваше, че не е застрелял Карла преди малко. Но след това се стегна. И като се стараеше да наподоби своето обичайно държане, се обърна към нас и каза:

— Господа, страхувам се, че ще трябва да ви помоля да ми предадете оръжието си, ако имате такова. Ти първи, Керамикос! Ела при тази маса, където мога да те виждам добре! — И той посочи с цевта на пистолета накъде да се придвижи Керамикос. — Няма от какво да се страхуваш — добави той, тъй като гъркът се поколеба дали да тръгне. — Няма да те застрелям. Твоята помощ ще ми е необходима, за да изкопая златото.

Предполагам, че Керамикос се двоумеше. С едно бързо движение той би могъл да се озове зад Енглес. Но Енглес се беше обърнал и го наблюдаваше внимателно.

— По-добре му предай пистолета си, преди да се е уплашил отново — промърмори Енглес.

Керамикос изведнъж се усмихна.

— Да, може би така ще е по-добре — каза той и се отправи към масата. Изгледа въпросително Мейн.

— Извади пистолета за цевта и го остави на масата — заповяда Мейн.

Керамикос изпълни нареждането.

— Сега се обърни!

Аз почти се бях приготвил да чуя изстрела. Но Мейн се приближи към него и го обискира с бързи и опитни ръце.

Следващият поред беше Енглес. Той също носеше пистолет.

— Сега ти, Блеър.

— Аз нямам пистолет — казах аз, като вървях към масата.

Той се изсмя.

— Нещо като овца сред вълци, а? — Но въпреки това ме претърси. Заповяда дори на Алдо да излезе иззад бара и претърси и него. Италианецът беше загубил ума и дума от страх и докато излизаше иззад бара, очите му щяха да изскочат от кухините. Приличаше на някаква гротескова кукла от руски балет.

— Хайде сега изхвърли това тяло оттук! — заповяда Мейн на италиански. — Зарови го в снега и измий дъските!

— Но, но, синьоре. Мамма миа. Нон е посибиле60.

Не ми беше ясно от кое повече се страхува Алдо — от пистолета на Мейн или от сгърченото до стената тяло, проснато в локвата кръв. Той нареждаше нещо съвсем несвързано и безсмислено.

Мейн се обърна към нас:

— Няма смисъл да се занимавам с това животно. Може би вие ще бъдете така добри да изхвърлите това нещо оттук и да го заровите някъде, за да не се вижда. И… накарайте, моля, този кретино да измие пода. — Той вече напълно се владееше. Разпореждаше се с тялото на Валдини, все едно че то беше натрошена стъклария, която трябва да се изхвърли на боклука. — Не се качвайте по стаите си все още — добави той. — Искам да ги претърся преди това. — Погледна нагоре. — А сега трябва да се кача и да се погрижа за Карла. — Но преди това отиде до телефона и изтръгна кабела от стената.

— Какво смяташ да правиш с нея? — запита Енглес, когато Мейн се отправи към вратата.

Той се обърна на прага и се усмихна:

— Любов ще правя. — Тежките му обувки заскърцаха по дъските отвън и след това по стълбите. Чу се трясъкът на отворена с ритник врата и след това мигновено заглушен писък. Той се превърна в мучене, който постепенно се удави от воя на вятъра.