—
Ние стояхме и слушахме. Каквато и да е една жена, не е приятно да я чуваш как стене от болка и да мислиш, че е била убита, без да си направил някакъв опит да я спасиш. Изведнъж се почувствувах много зле. Този писък и тялото на Валдини, което лежеше до стената като заклано прасе в собствената си кръв — това беше прекалено много за мен. По стълбите отново прокънтяха стъпки. Мейн слизаше обратно. Той влезе в столовата и се спря, като видя, че никой от нас не се е помръднал.
— Ей, хора, какво става с вас? — запита той. Беше прибрал пистолета и изглеждаше почти весел.
— Уби ли я? — запита Енглес.
— Мили боже, не! Само я вързах, нищо повече. Тя не можа да намери друг пистолет в стаята на Валдини. — Той кимна към трупа. — Енглес, изнесете моля ви с Блеър това тяло оттук! Керамикос, ти ела с мен!
Тялото на Валдини не беше тежко. Ние отворихме прозореца зад бара и го избутахме навън. Отвън беше натрупало и трупът потъна в снега като в пухено легло. Аз се надвесих над прозореца и погледнах надолу.
Трупът лежеше проснат по гръб — дрехите изглеждаха много светли на фона на снежната белота, а кръвта от устата образуваше червено петно около главата. Приличаше на парцалена кукла с някаква абсурдна и нелепа, самодоволно накривена шапка. Вятърът започна да навява отгоре сняг и тялото изчезна под него. Лицето ми моментално се вледени от ледения вихър. Отстъпих назад и затворих прозореца. Енглес се беше надвесил над Алдо. Италианецът стоеше на колене и търкаше пода с една кърпа за бърсане на чаши.
— Трябва да пийна нещо — казах аз.
— Налей и на мен, моля ти се. — Енглес дойде на бара. — Сигурно е станало време за обяд.
Погледнах часовника с кукувичката, който продължаваше да тиктака весело, сякаш нищо не се беше случило. Стрелките показваха дванадесет и половина.
— Никога не съм бил по-малко гладен — отвърнах аз.
— Хубава работа! Виждал си и по-ужасни неща! — подхвърли той, докато поемаше чашата.
— Знам. Но тогава беше война. Предполагам, че човек привиква с мисълта за смъртта още по време на обучението си във войската. Но да убиеш хладнокръвно някого — това е различно. Мислех, че ще застреля и Карла.
— Не се притеснявай, ще го направи. И нас ще застреля, ако не предприемем нещо да му попречим. — Той вдигна чашата си. — Наздраве! — Беше напълно спокоен. — Смешна работа! Имам пред вид влиянието, което златото, скъпоценностите или каквато и да е друга форма на концентрирано богатство оказват върху хората. Да вземем нашия приятел Щелбен. Той застрелял девет души толкова спокойно, колкото ти или аз бихме отрязали ненужните части от филмов сценарий. Същото е и с Мейн. Той вече е убил трима души и накарал един да извърши самоубийство. Ето ти съзнателният убиец — гангстерът, човекът, който убива без мисъл или чувство. Той наистина е доста тъп и безчувствен. Вълнуващото в него е само това, което върши.
— Защо по дяволите реши да се забъркваш в тази каша? — запитах аз.
Той ми хвърли един бърз поглед:
— Да, страхувах се, че рано или късно ще ми зададеш този въпрос. — Поколеба се за миг как да продължи. — Виж какво, и аз това се питам последните няколко минути. От гордост може би и от моето неутолимо влечение по силните усещания. Трябва да ти кажа, че аз се ползвах с добро име като офицер от разузнаването. Много рядко съм се провалял. Но със случая Щелбен и неговото злато не успях да се справя! След като прочетох за арестуването му и узнах, че той е бил за известно време собственик на „Кол да Варда“, нещо ми подсказа, че отново съм напипал следа. Почувствувах се длъжен да направя нещо. И после, когато ти ми изпрати онези снимки, разбрах, че съм прав. Разпознах Мейн. Помислих, че съм разпознал и Керамикос. Обезателно трябваше да дойда и да видя какво става тук. Но когато тази сутрин ти казах, че трябва да се подклажда огъня, аз въобще не предполагах, че нещата могат да се развият толкова бързо. — Той ме потупа по рамото. — Извинявай. Нямах намерение да те насаждам в такава бъркотия. Не искам да те заблуждавам, Нийл, ние сме наистина в критично положение.
— Ами в такъв случай да излезем от него.
— Как?
— Не може ли да се спуснем до Тре Крочи със ски?
— Да, със ски. Но Мейн не е глупав. Той сигурно се е досетил за тях и за снегоходките. Все пак хайде да проверим.
Той се оказа напълно прав. Мейн стоеше до отворената врата на стаичката за ски и трополенето, идващо оттам, ни подсказа, че е накарал Керамикос да навърже ските в един сноп.
— Изхвърлихте ли трупа? — запита, като ни видя. — Тогава елате и помогнете да свършим с това. — Държеше се на безопасно разстояние от нас, докато влизахме в малката стаичка, и внимателно ни следеше с очи. Освен нашите ски там имаше още няколко чифта. Ние ги навързахме три по три и след това той ни накара да ги изнесем отвън на терасата.
Мейн ни подкара към бетонното помещение за теглителния механизъм на злитовията. Снегът беше много дълбок — на места стигаше до колене. Той отключи вратата и ние се напъхахме вътре доволни, че се отърваваме от хапещия снежен вятър. Вътре беше леденостудено и влажно и се чувствуваше онзи дъх на плесен, който имат всички необитаеми бетонни помещения. Машината бе покрита със сив циментен прах и от това изглеждаше стара и неизползваема. Но всички оси и зъбчати връзки бяха добре смазани. Снегът висеше като бял воал зад здраво барикадираните с железни решетки прозорци. Вятърът свиреше през тънкия процеп, от който излизаше стоманеното въже. Погледнах към отсрещната стена. На нея Щелбен бе разстрелял немските войници според показанието на ефрейтор Холц. Но по нея нямаше следи от куршуми. Циментената замазка представляваше гладка, сива, безинтересна повърхност. Сигурно Енглес бе забелязал накъде гледам, защото ми прошепна:
— Изглежда, Шелбек е замазал отново стената.
Ние подредихме на купчина ските и двата чифта снегоходки в ъгъла до електрическото табло. След това отново излязохме навън в снега и Мейн заключи вратата. Започнахме да си пробиваме път през зъбите на вятъра обратно към терасата. Мейн спря пред входа на хижата.
— Започваме работа след обяда — каза той. — Дотогава ще се радвам, ако не мърдате по-далеч от бара, за да мога да ви наблюдавам.
Чак тогава влязохме вътре. Голямата стая ни се стори топла. Отърсихме снега от дрехите си и той се стопи на локвички по пода. Джо стоеше до бара.
— Къде по дяволите ходихте? — запита той. — И какво му е станало на Алдо? Той е по-глупав от обикновено. Счупи две чаши и изпусна една бутилка коняк. — Ана слагаше масата. Тя ни хвърли изплашен поглед. Цветът се беше отдръпнал от лицето й.
То вече не изглеждаше свежо и весело. Джо поръча по чашка и извади няколко филмови ролки.
— Ето ви скиорски кадри — избоботи той, като се приближихме до бара. — Дават представа за възможностите на това място като терен за снимки. — Той подаде негативите на Енглес.
— Ти къде промиваш филмите? — запита Енглес.
— Отзад там, в килера до кухнята — отвърна Джо. — Дяволски студено е, но има течаща вода.
Той явно нищо не бе чул. Енглес започна да разглежда филмите. Мейн застана встрани от нас. Беше странно да стоиш с човек, който нищо не е чул и абсолютно нищо не знае за това, че тук се е случило нещо необичайно.
Енглес изведнъж спря по средата на втората ролка.
— Какво е това, Джо?
Джо се надвеси и погледна в лентата.
— О, това го заснех вечерта, като пристигнахме. Хубав кадър на лунно осветление. Излязох да снимам откъм дърветата до ъгъла на злитовията. Дори едно таласъмче щракнах, нали виждаш?
— Да, да, наистина. — Енглес се взираше отблизо в негатива. Какво прави то? — посочи той с пръст към една от позите.
Джо погледна през рамото му:
