— Кой го знае. Като че ли измерва нещо. Придава движение на кадъра. В същност аз затова излязох да снимам. Исках да хвана някой да се движи наоколо, за да придаде повече живот на кадрите…
— Той знаеше ли, че снимаш?
— Боже господи, не! Щеше да развали кадъра. Нямаше да се движи естествено.
— Съвсем правилно. — Енглес ми подаде филма. — Ето един хубав кадър, Нийл. Може да ти подскаже нещо за сценария. Трябва да включиш някоя лунна сцена. Много ефектно се получава във филмите.
Поех развитата лента от ръцете му. Той ми посочи с пръст началото на един кадър. Видях някаква навеждаща се фигура. Вдигнах лентата към светлината. Виждаше се цялата предна част на хижата с високия островръх покрив, покрит от сняг, дебелите борови клони и в центъра — бетонната постройка на злитовията, над която бе издигната хижата. Прозорците отразяваха бялата лунна светлина и на този фон изпъкваше един мъжки силует. Не беше трудно да се разпознае дребната слабовата фигура на Валдини.
Разтеглих бързо целулоидната лента. Валдини с разперени ръце правеше движенията на човек, който измерва повърхността на бетонната постройка. Можеше да се види дори, че държи в ръце нещо като ролетка. След това се изправяше и тръгваше покрай стената. Външната страна на вратата изведнъж се появяваше на филмовата лента и Валдини изчезваше.
— Не е лошо, нали? — каза Енглес. — Ако искаш, прегледай я докрай. Има един-два хубави кадъра със скиори. — Той гледаше третата лента. Разбрах намека и изгледах цялата ролка. След това я върнах на Джо.
— Имаш някои много сполучливи кадри. Свърши ли с другите, Енглес?
Той ги побутна към мен. Начина, по който го направи, привлече вниманието ми. Личеше, че е много развълнуван. Но го замаскира, като се обърна към Джо и подхвана дълъг разговор, изпълнен с технически термини за преимуществата на определен вид осветление и ъгли на снимане. А аз бях оставен да се чудя защо един кадър, на който Валдини измерва някаква бетонна стена, е предизвикал неговия интерес.
Глава осма
Ние копаем собствения си гроб
Това беше един странен, напрегнат обяд. Мейн седеше отделно — на отсрещния край на масата. Беше претърсил нашите стаи, включително и тази на Джо. Знаеше, че никой от нас няма пистолет, но не искаше да поема излишни рискове. Докато се хранехме, едва ли се казаха повече от две-три думи. Мейн беше нервен, въпреки че се опитваше да го прикрие. Останалите бяха заети с мислите си — всички с изключение на Джо. Захвана отново да говори за няколкото скиорски кадъра, които бе заснел. Но и той млъкна, след като почувствува, че Енглес не го слуша с интерес.
— Какво по дяволите става с вас? — изломоти Джо. — И защо Мейн седи сам, като че ли страда от заразна болест?
— Спокойно, Джо — промърмори Енглес. — Посдърпахме се малко, това е всичко.
— О-о! Валдини и контесата също ли са замесени?
— Да. Те се хранят горе.
Джо изглежда остана доволен от отговора и продължи да яде мълчешком. Трудно беше да се повярва, че той дори не предполага, че се е случило нещо ужасно. Мейн ставаше все по-неспокоен. Не сваляше очи от нас, докато се хранеше. Смятам, че той се боеше от нас, въпреки че бяхме невъоръжени. Спомних си как Щелбен е застрелял войниците. Сега тук седеше още един убиец. Щом като вземе златото, Мейн няма да се подвоуми да ни избие. Джо можеше да е в безопасност, докато успеехме да го държим в неизвестност за положението. Но що се отнася до Енглес и мен, той най-вероятно щеше да ни унищожи. Нямахме никакви надежди за спасение. Все едно че обядвахме с палача си в деня на нашето екзекутиране. Започна да ми прилошава. По челото ми изби студена пот, сякаш в яденето имаше много лютиво. Отблъснах чинията.
— Не си ли гладен, Блеър? — запита Мейн.
— Ти щеше ли да си гладен, ако беше на мое място? — отвърнах аз мрачно.
— Сигурно не.
Джо погледна през масата към мен:
— Какво има? Болен ли си, Нийл?
— Нищо ми няма — отвърнах аз, но той явно не ми повярва, защото отиде до бара и донесе чаша коняк.
— По-добре и всички да пийнем по нещо — каза той. — Може би това ще разведри малко атмосферата.
Но и то не помогна. Питието ми се струваше студено и безвкусно и устата ми оставаше неприятно суха.
Щом се наяде, Джо стана и каза:
— Страхувам се, че ще трябва да напусна тази весела компания. — И след като никой не прояви желание да го задържи, той излезе отново да си промива филмите.
След него стана Мейн и се качи горе. Чухме ключът да се превърта в ключалката на стаята на Валдини и стъпките му прокънтяха по посока на прозореца. След това вратата отново се затвори и ключът пак бе превъртян. Като се върна при нас, той каза:
— Сега вече можем да започваме. Енглес, ела моля те с мен.
Керамикос и аз останахме сами. Гледахме се един друг мълчаливо.
— Не можем ли да направим нещо? — запитах аз.
Керамикос мръдна неопределено с рамене:
— Няма да е лесно — когато имаш работа с човек, който е въоръжен и който няма да се поколебае да стреля. Ако искаш вземи един стол и се опитай да му разбиеш главата, като влезе. Или хвърли бутилка, ако смяташ, че ще го улучиш и зашеметиш. Или пък най-сетне може да излезеш през тази врата на снега и се опиташ да стигнеш долния край на злитовията. Аз лично предпочитам да изчакам. Мейн не е единственият, който има пистолет. Аз преди известно време предвидих такава ситуация и се подготвих за нея. Попадал съм в много трудни ситуации през моя живот. И съм разбрал, че за всяко нещо си има време. Ще видим какво ще стане.
Беше много блед и устните на малката му уста бяха здраво стиснати, така че имаха същия цвят като кожата.
— Аз по-скоро бих поел риска, отколкото да се оставя да ме застрелят, както Щелбен е застрелял онези войници.
Той отново повдигна рамене. Него това не го интересуваше. Погледнах в коридорчето към кухнята. Мейн не се виждаше никакъв. Хвърлих бърз поглед към прозореца, който гледаше към злитовията. Керамикос имал пистолет, мислех аз, но щеше ли да ги използва, за да помогне на нас? Нямах му доверие. Реших се изведнъж. Изтичах до прозореца и го отворих. На дървената тераса под мен беше навалял дебел сняг. А зад терасата, просеката на влековата шейна, затрупана от навятия сняг, пропадаше надолу в непрозрачната пелена на снежния вихър.
— Моля те, затвори след мен прозореца, Керамикос.
— Не ставай глупак, Блеър — измърмори той, докато аз прекрачвах прозоречната рамка. — Той ще види следите ти. Нищо няма да излезе от твоя опит.
Но аз не се вслушах в съвета му. Предпочитах всичко друго, освен да седя и чакам края. Изправих се в касата на прозореца и скочих. Паднах в мек сняг, но политнах напред и заорах с лице в снега. Вдигнах глава да си изтрия очите от снега. Той беше леденостуден. Точно пред мен беше просеката. Побързах да се изправя и се втурнах надолу. На известно разстояние снегът беше много дълбок и се сриваше заедно с мен като малка лавина. Все едно че се спусках по сипей, както правех в Лейк Дистрикт62. Но след това достигнах до една отсечка, където вятърът бе издухал снега. Подхлъзнах се и полетях надолу по гръб. Плъзгал съм се по този начин около тридесет или повече фута, преди да се озова в купчина сняг. Измъкнах се с труд от нея и отново се изправих на крака.
Зад мен проехтя вик. Обърнах глава и с учудване забелязах, че съм все още съвсем близо до хижата. Широка, изорана в девствения сняг бразда сочеше ясно къде съм минал. Тресна пистолетен изстрел и куршумът просъска в снега на една педя от мен. Гласът извика отново по мен. От воя на бурята не можех да различа думите. Обърнах се и се втурнах надолу по просеката.
Никой повече не стреля. А когато погледнах след малко назад, хижата вече се виждаше само като
