служители. Не трябва да забравяте, че това е станало почти преди края на войната. И Щелбен е убил много хора, преди да застреля деветимата войници. Златото е било в банка във Венеция. Било е собственост на една от римските банкерски къщи и е било закарано във Венеция за по-голяма сигурност, след като вашите войски дебаркирали в Анцио54. След като ние се отдръпнахме зад линията на реката По, Хайнрих Щелбен получил заповед да превози златото до Райхсбанк в Мюнхен. Трябвало да го закара по шосе, защото вие бомбардирахте със самолети железопътните линии и избраният маршрут минавал през Кортина и Болцано за Инсбрук. Представете си този малък конвой. Камионът със златото — с покрита каросерия и запечатан — и два фолксвагена. Охраната се е състояла от седем честни немски
Глава седма
Историята на златото
Керамикос замълча и се огледа бързо наоколо. Сега Мейн свиреше „Данс Макабр“55. Контесата и Валдини все още разговаряха. А снегът продължаваше да се носи на вихри покрай прозореца и се натрупваше на големи преспи по терасата. Тогава Керамикос извади стар кожен портфейл от джоба си и измъкна от него сгънат лист хартия. Оглади го на бара и го подаде на Енглес.
— Това е показанието на ефрейтор Холц от Гренадирски танков полк — каза той. — Може да го прочетете.
Енглес постави листа на бара така, че да мога да чета през рамото му. Беше написано на пишеща машина на немски език. Носеше датата 9 октомври 1954 г. Предавам го тук дословно, защото случайно ми е подръка сега, когато пиша, и защото това е много важно показание. Холц разказва случилото се с прямота и простота в начина на изразяване, обичайни за показанията на войниците. А всичко това, придружено от свиренето на Мейн и шума на вятъра, караше описваната сцена да оживее пред мен, докато я четях там горе, в столовата на хижата, точно над мястото, където тя наистина се бе разиграла. Тя, както каза Керамикос, не беше приятна история и придаваше на отминалите събития една необикновена отсенка на реалност, която според мен притежаваха всички неща, вдъхнали алчност и причинили смъртта на много хора.
(Превод от немския оригинал, взет от тялото на Керамикос, гърка)
На 15 март 1945 ми беше заповядано да се явя с охрана от трима души пред капитан Хайнрих Щелбен в Алберто Даниеле, Венеция. Капитан Щелбен ми заповяда да продължа за Банка Комерчале дел Пополо и да поема охраната на четиридесет дървени сандъчета, съдържащи злато. Веднага щом се стъмни, ние натоварихме сандъчетата на военна моторница и тръгнахме за Пиацале Рома56. Там прехвърлихме сандъчетата в затворен камион, който след това беше запечатан от капитан Щелбен и един служител на банката в мое присъствие. След това капитанът ми даде маршрута, който беше Местре—Конелияно—Кортина—Болцано—Инсбрук—Мюнхен. Освен запечатания камион в тях с шофьор беше даден на мен и ми беше заповядано да застана начело на колоната. След нас следваше камионът със златото с шофьор и един от моите войници за охрана. Колоната завършваше с капитан Щелбен в другия фолксваген с шофьор и останалите двама от моите войници. И тримата шофьори бяха немци. Не им знам имената. Имената на моите войници са редниците Флик, Вернер и Райнбаум.
В Понте неле Алпи спряхме, за да поставим вериги. Пътищата нагоре в планината бяха дебело покрити със сняг. Беше много студено и хлъзгаво. Малко след Кортина капитан Щелбен заповяда да спрем, като изсвири с клаксона на своята кола. Беше малко след два часа сутринта. Намирахме се в най-високата точка на някакъв проход. Разгледах картата и разбрах, че това е проходът Тре Крочи, а големият квадрат от постройки, които току-що бяхме отминали — хотел „Тре Крочи“.
Капитанът изравни колата си с моята и ми каза, че е получил заповед в запечатан плик, който трябвало да се отвори на това място. Той извади един плик и го отвори. След това ми каза, че му се заповядвало да остави златото под охрана в някакво бетонно здание на върха на влекова шейна някъде наблизо. След това той поведе колоната и ние се отбихме от шосето по един черен път. След няколкостотин метра стигнахме до едно железобетонно здание и часовият отпред поиска паролата.
Капитанът обясни какви заповеди е получил и часовоят извика началник-караула. Когато началник- караулът — ефрейтор — дойде, капитан Щелбен му подаде писмената заповед. Ефрейторът не знаеше какво да прави и каза, че трябвало по-напред да пита своя командир, който бил разквартируван в хотела. Капитанът отвърна, че такова забавяне е недопустимо, и му каза да изпълнява заповедите, които недвусмислено изискваха златото да бъде незабавно пренесено и складирането му да завърши преди зазоряване. Той каза, че веднага щом го пренесат, той ще отиде заедно с началник-караула до хотела, за да говорят с неговия командир.
Ефрейторът се съгласи. След това ние разчупихме печатите на камиона и започнахме да разтоварваме сандъчетата със злато и да ги товарим на влековата шейна. Помагаше ни целият караул, т.е. двамата часови и ефрейторът. Докато вършехме тази работа, ефрейторът се приближи до мен и сподели своето безпокойство от това, че не му било разрешено да докладва на своя командир в хотела. Той беше баварец и се числеше към зенитно поделение, поело службата от алпийските войски, които били на обучение там. Те строяха тежки противовъздушни позиции на върха на злитовията. Той изтъкна пред мен, че му изглеждало странно, че не е бил предупреден за пристигането на такъв важен конвой. След краткия разговор аз също се обезпокоих, още повече че моите войници започнаха открито да роптаят, защо то бяха подведени, че ще пътуват за Германия.
На края капитан Щелбен се съгласи да отиде с ефрейтора до неговия командир. Той ми заповяда да се кача на върха с първия товар. Аз трябваше да оставя един от моите войници с тези от караула да охраняват камиона. След това той тръгна с ефрейтора.
Аз оставих моя войник да охранява камиона и се качих с останалите в шейната. На върха на злитовията имаше някаква постройка, приличаща на железобетонен постамент за оръдие, в която се намираше теглителният механизъм. До нея имаше малка хижа и точно над тях се виждаха землени изкопи, където бяха инсталирани противовъздушните оръдия. Едва бяхме привършили с разтоварването, когато иззвъня телефонът в бетонната постройка. Отидох да вдигна слушалката. Обаждаше се капитанът. Той ми нареди да преместя сандъчетата в края на най-дълбокия изкоп за бетонните основи на противосамолетните оръдия. Докато моите войници вършели това, аз трябвало да изпратя шейната обратно за него. Изпълних заповедта и наредих на войниците да преместят сандъчетата в изкопите. До тях водеше проправена в снега пъртина, но тя беше много плъзгава. Склонът беше стръмен и сандъчетата трудно се носеха. Моите войници страшно роптаеха.
Още не бяхме привършили тази работа, когато пристигна капитанът. Той ни се скара, че работим бавно. Непрекъснато поглеждаше часовника си. Беше много нервен. Хората ми роптаеха дори в негово присъствие и той ме обвини, че съм отслабил дисциплината.
Когато приключихме с пренасянето и сандъчетата бяха подредени до стената на изкопа, той заповяда:
