— Това може би ще те заинтересува — обърна се той към Мейн. — Това е парче от немска бойна униформа.
— Продължавайте да копаете — беше всичкото, което каза Мейн, но очите му заблестяха.
След това работата стана отвратителна. Труповете бяха наполовина разложени. Само костите се бяха запазили. Започнахме да ги вадим с ръце. Повдигаше ми се, като гледах тези човешки останки. Скоро щяхме да бъдем в не по-добро състояние от тяхното. Ние копаехме собствения си гроб.
В ямата имаше ръждясали щикове, пушки с проядени приклади и разкапани от ръждата цеви — всичко превърнато на паяжина, която се разпадаше, щом я докоснем. По някои от труповете бе останало толкова малко плът, че те не бяха нищо повече от скелети, обвити с изгнило покривало, което представляваше отчасти плът, отчасти облекло и отчасти пръст. Наброихме пет трупа, което потвърждаваше показанието на ефрейтор Холц. След това нашите лопати откриха ръба на дървено сандъче.
Керамикос, който точно тогава копаеше в дупката, погледна нагоре към нас.
— Извади го! — каза Енглес.
Керамикос се наведе и разрови пръстта с ръце. Погледнах крадешком към Мейн. Той вече едва се сдържаше. Това личеше по очите и напрегнатото му тяло. Но не се помръдна от мястото си.
Най-после се показа цялото сандъче. Беше около два фута дълго, един широко и шест инча високо. Дъските бяха потъмнели, проядени и зацапани с пръст. Керамикос пъхна ръце под него и го подаде нагоре на Енглес. Сандъчето бе доста тежко. Енглес го постави до извадените трупове и погледна към Мейн.
— Извадете и останалите! — заповяда Мейн.
— Няма ли да е по-добре да го отворим? — предложи Енглес.
Мейн се подвоуми какво да прави. В очите му блестеше непреодолимото желание най-после да види златото.
— Добре, откърти капака с кирката да видим какво има.
Енглес побутна сандъчето по циментовия под към Мейн:
— По-добре ти да го направиш, това злато е твое.
Мейн се изсмя:
— Аз не съм глупак, Енглес. Хайде, разчупвай го!
Енглес помръдна равнодушно с рамене, взе една от кирките и като стъпи с крак върху сандъчето, за да има опора, мушна острия край на кирката под капака му.
Острието хлътна съвсем леко и след като Енглес натисна, прогнилото сандъче се разпадна.
То беше пълно с пръст.
Мейн нададе кратък вик и се наведе напред, но веднага отскочи назад. Пистолетът трепереше в ръката му.
— Какви са тези номера? — изкрещя той. — Какво си направил със златото, Енглес? Това не е злато. Това е пръст. Какво си направил със златото? — Беше окончателно изгубил контрол над себе си. Лицето му бе изкривено от ярост. — Какво си направил с него? — повтори Мейн. — Кажи ми какво си направил с него, или… или… — Той вече бе загубил дар слово. За секунда помислих, че ще го застреля.
— Не ставай глупак — каза Енглес. Говореше с отсечен глас и в него се долавяше властната метална нотка на човек, свикнал да командува. — Тези сандъчета са лежали в земята, откакто са били поставени тук. Твоите приятели Мюлер и Ман вероятно са знаели къде е златото. Но ти ги уби.
— А ти защо предложи да отворим сандъчето? — попита Мейн. Той отново се бе овладял. — Защо поиска да видя какво има вътре? Ти си знаел, че златото не е тук.
— Аз само подозирах, че твоите приятели са те измамили с двойна игра — отговори му Енглес.
— Те не биха могли да направят това. Те ми казаха всичко. Това беше цената на тяхното освобождаване от Реджина Коели. Те са изкопали тази дупка по заповед на Щелбен и са поставили сандъчетата и телата около тях. Той след това се заключил тук и закрил прозореца, за да не го видят какво прави. По-късно, когато са успели да надникнат вътре, дупката е била запълнена, подът зациментиран отново и печката преместена на обичайното й място. Те не са могли да влязат, защото вратата е била заключена.
— Това е тяхната версия — прекъсна го Енглес.
Мейн се огледа с див поглед из помещението.
— То е някъде тук — изръмжа той. — Непременно.
— Сигурен ли си, че Мюлер и Ман наистина са донесли златото тук? — запита тихичко Енглес.
— Разбира се, че са го донесли. А той не е могъл да го пренесе на друго място извън това помещение, без те да разберат.
— Ти знаеш само това, което са ти казали те — напомни му Енглес. — В края на краищата ти ги измами с двойна игра, защо и те да не са те измамили с двойна игра?!
— Изкарайте и останалите сандъчета! — заповяда Мейн.
— Щом едно от сандъчетата е пълно с пръст и останалите ще са като него — обади се Керамикос.
— Изкарайте ги! — озъби се Мейн.
Сега заработихме много по-бързо. Извадихме двадесет и едно сандъчета. Разбивахме всяко едно, щом го изваждахме от дупката. И във всички имаше само пръст.
— Сега какво ще пожелаеш да правим? — запита Керамикос, след като и последното сандъче биде отворено.
Но Мейн не го чу. Очите му пробягваха по частите на машината, електрическото табло и стените.
— То е някъде тук — говореше си той. — Сигурен съм. И аз ще го намеря дори ако трябва да разбия на парчета тази колибка.
— Предлагам да пийнем по чашка и да обсъдим положението — обади се Енглес.
Мейн го изгледа. Не знаеше какво да предприеме. Беше загубил самоувереността си.
— Е, добре — каза той най-сетне с беззвучен глас. — Нахвърляйте всичко в дупката и я зарийте — посочи той труповете, струпани върху купчината пръст като някаква уродлива, нелепа пирамида.
След като затрупахме надве-натри дупката, ние се прибрахме с инструментите в хижата. Снегът като че ли бе отслабнал, но беше хапливо студен, а вятърът ме пронизваше целия през мокрите дрехи.
Джо седеше удобно разположен до печката, зачетен в един от своите романи.
— Къде, по дяволите, бяхте досега? — извика той, като ни видя да влизаме. — Вече започнах да се тревожа. Какво сте правили с тия инструменти, градинки ли прекопавахте? — Той сочеше кирките и лопатите.
— Не. Търсихме злато — отговори Енглес.
— Имате такъв вид, сякаш сте поправяли канализационната мрежа.
Мейн се качи горе. Джо стана от стола си.
— Това е някакво дяволски откачено място — извика той. Говореше на Енглес. — Най-напред казваш, че е имало скандал между Мейн и вас. След това изчезваш с него, а заедно с теб и цялата банда. Валдини и контесата са се затворил по стаите си. Може би ще ми обясниш какво, по дяволите, става тук?
— Седни и се успокой, Джо — каза Енглес. — Ти си на заплата като кинооператор, а не като бавачка.
— Да, но това е абсурдно, шефе — настояваше Джо на своето. — Тук става нещо, а аз…
— Ти оператор ли си, или не? — Гласът на Енглес прозвуча неочаквано остро.
— Разбира се, че съм оператор — отвърна Джо с обиден глас.
— Е, тогава гледай си служебните задължения! Аз не съм дошъл тук, за да се разхождам с теб. Ти пропусна няколко хубави кадъра днес следобед, защото те е домързяло да излезеш навън.
— Да, но…
— Боже мой, ти какво искаш, да вървя след теб и да ти казвам какво да снимаш ли?
Джо заби обиден нос в книгата. Поведението на Енглес беше грубо и несправедливо, но той сложи край на въпросите. Ние тримата отидохме в задната част на хижата и оставихме инструментите в скиорната. Докато ги подреждахме в ъгъла, Керамикос каза:
— Мисля, че сега Мейн ще потърси начин да се спогоди с нас. Той не обича да е сам. А след като не знае къде е златото, той ще се почувствува нещастен. Той не смее да ни застреля, защото ние може би знаем къде е златото. Но той също така няма да посмее да ни остави живи, освен ако не станем негови съдружници. Смятам, че ще пожелае всички да се сдружим сега.
