нея всеки момент. Но коридорът остана празен. Стори ми се, че стоя така много дълго време — с око, вперено в цепката на открехнатата врата, през която духаше студено. Но според часовника не бяха минали и три минути, когато втората врата в дъното на коридора неочаквано рязко се отвори и Керамикос се втурна навън. Беше напълно облечен, дори бе обул и скиорските си обувки, които трополяха шумно по дъските, докато той се спускаше стремглаво по стълбите.
Веднага щом му видях гърба, аз влязох в стаята на Джо. Шумът не го беше разбудил. Хъркаше си мирно и кротко, с лице, обърнато към стената, и отворена уста. Разтворих бързо прозореца и се надвесих навън с каната за вода в ръце. Луната осветяваше ярко фасадата на хижата. Залюлях каната с изпъната ръка и я запокитих точно през машинното помещение, така че Енглес не би могъл да не я види от вратата.
Той веднага излезе. Беше си сложил ските, но не се спусна веднага. Заобиколи към предната част на бетонното помещение и плъзна дясната си ска покрай стената, като че ли измерваше лицевата страна на помещението, тъй както бе правил Валдини. След това се обърна бързо и със силен тласък на щеките се понесе по пистата. Изпод хижата проехтя изстрел. Аз останах на прозореца, поглеждайки непрекъснато часовника си — секундарната стрелка се виждаше много ясно на лунната светлина. Точно осемдесет и пет секунди, след като Енглес бе изчезнал в тъмния пояс на дърветата, Керамикос се спусна по пистата след него. От скоростта, с която взе първия завой, и от начина, по който си служеше с щеките, разбрах, че е много добър скиор.
Затворих прозореца. Джо не бе мръднал. Отворих вратата и погледнах бързо навън да видя дали коридорът е чист. И в този момент се появи главата на Карла — но не от стаята на Валдини, а откъм стълбите. Носеше някаква тежка тенекия. Отдръпнах се назад и се ослушах какво ще прави, очаквайки да се прибере в стаята на Валдини.
Изскърца дъска. За миг нищо друго не се чу. След това дочух бълбукането на течност, изливана от тенекия типичния звук, който издават газените тенекии при изпразване. С риск да ме забележи подадох глава да видя какво прави. Ниско наведена, тя изливаше тенекията пред вратата на Мейн. Това бе газ. Миризмата й достигаше чак до мен, въпреки че бях в противоположния край на коридора. И щом познах какво излива от тенекията, разбрах какво смята да прави.
Излязох веднага в коридора. Тя вдигна глава, като чу шума от чехлите ми по дъските, но не спря да излива. Течността пълзеше на струйка под вратата на Мейн.
— Какво правиш?! — извиках аз. — Не върши глупости!
Тя остави тенекията и се изправи. В ръката си държеше кутия кибрит. Лицето й бе пребледняло и изопнато, а по двете й бузи личаха черни линии, оставени от лепенките, с които е била запушена устата й. Изглежда, не можеше да се държи здраво на краката си, защото се подпря на стената да не падне. Очите й се взираха с диво изражение към мен от другия край на коридора.
— Глупости, така ли? — Извади с треперещи пръсти клечка кибрит и се отдръпна към стълбите. След това я драсна с ожесточение и я вдигна нагоре. — Гледай тогава! — И Карла допря леко кибритената клечка до локвичката газ. Тя пламна с бучене. За по-малко от секунда целият отсрещен край на коридора се превърна в стена от пламъци.
Карла бе изчезнала надолу по стълбите. Аз се хвърлих обратно в стаята на Джо и го издърпах от леглото му.
— Остави ме — изръмжа той, като тупна на пода. — Не е време за глупави шеги. Ох, главата ми!
Плясках го по лицето.
— Събуди се! — извиках аз. — Хижата гори.
— Ъ-ъ? — Той отвори очи и разтресе глава така, че бузите му се разлюляха. — Какво казваш?
— Пожар? — изкрещях аз.
— А? Какво? — Той се надигна и ме изгледа с кръвясали очи. — Смешки ли си решил да правиш?
— За бога! — разтърсих го аз. — Не чуваш ли?
— Бучи ми нещо в ушите. Кръвното ще да е. Винаги се вдига след преливане. — Но внезапно захвана да души въздуха. — По дяволите! Прав си. Нещо гори. — Той се изправи тромаво и непохватно на крака, отърсвайки се като мечка след зимен сън. — Лошо нещо е пиянството — измърмори Джо. — Сигурно сънувам.
— Не сънуваш — креснах аз. — Иди сам да видиш. — Започнах да му събирам дрехите.
Още щом отвори вратата, в лицата ни удари вълна горещ въздух. Нямаше много пушек. Подът се бе подпалил и сега пламъците бучаха и пращяха, обхванали дебелите борови талпи.
— Мили боже! — извика Джо. — Хижата ще изгори като цигарена хартия.
— Ще се измъкнем през моята стая — казах аз. — Оттам е лесно да се скочи на терасата.
Той ме последва, помъкнал вързоп набързо събрани дрехи. Беше провесил малката си камера на врата. Изхвърлихме всичко долу през прозореца. Пуснах пишещата си машина и видях, че падна невредима в мекия сняг. След това помогнах на Джо да се покатери на прозореца. Но той беше много тесен за него. Едва успя да промуши грамадното си туловище. Когато вече бе провесил половината си тяло навън, той изведнъж се втренчи в мен:
— Къде е Енглес? — Беше доста изтрезнял.
— Не се тревожи за него — отвърнах аз. — Той замина с Керамикос.
— А другите?
— Мейн е хванат като в капан — отвърнах аз. — Но сигурно ще съумее да се измъкне през своя прозорец.
— Уф! Това ми напомня упражненията, които ни караха да правим на спортния празник — нали знаеш — с разперени ръце по гредата, после прескочи коза и след това десет обиколки на залата. Да благодарим на бога, че тук няма финал с провесена на канап ябълка.
— Да, но сега ще трябва да се обличаш вън на снега — отвърнах аз. — Това сигурно е голямо удоволствие за теб!
— Боже мой! — извика изведнъж той. — Камерите!
— Къде са?
— Там отзад. Трябва обезателно да ги взема. — Но самата мисъл да се връща обратно като че ли го пришпори и секунда по-късно той с пуфтене и сумтене изчезна зад прозореца.
Надвесих се навън. Огромен син вързоп, представляващ Джо по пижама, се търкаляше из снега в търсене на дрехите. След това и аз се измъкнах с краката напред през прозореца. Въпреки че вратата беше затворена, в стаята вече бе станало много топло и димът се виеше на сиви кълба изпод прага.
Скочих съвсем леко в пухкавия сняг и докато се изправях на крака, изстрел от пушка едва не ме оглуши. Претърколих се. Карла стоеше на терасата, облегната на дървените перила, така че можеше да наблюдава предната част на хижата. В ръце държеше ловна двуцевка — вероятно дванадесети калибър и от едната цев се виеше дим. Аленочервеният й ски костюм се открояваше на снега като кърваво петно. Тя извади нов патрон от джоба си и го мушна в цевта. Забеляза ме, когато щракаше обратно пушката, за да я затвори.
— Ти стой настрана! — извика. — Това не е твоя работа. — За секунда цевите на пушката бяха насочени към мен. Приличаше на разярена котка, защищаваща малките си. В очите й все още имаше онзи див израз. Тя въобще не разсъждаваше — беше обхваната от някаква лудост.
Очите й бързо отскочиха от мен към фасадата на хижата. После внезапно се обърна и започна да си пробива път през снега към стъпалата. След това се скри от погледа ми.
Промъкнах се към перилата на стълбата и надникнах. Тя пристъпваше бавно покрай предната стена на хижата към върха на злитовията, с отметната назад глава. Гледаше натам, където пламъците осветяваха в червено най-крайния прозорец на стаите от горния етаж.
Там се появи главата на Мейн. Блесна пламък от изстрела на неговия пистолет. Аленочервеният ски костюм се преметна внезапно назад като кукла на конци, обърна се леко и клюмна върху снега. Но успя да се привдигне в седнало положение и вдигна пушката. Просветна жълто-червен пламък, изтрещя изстрел и главата на Мейн се отдръпна назад. След това той стреля два пъти към превитата в снега жена. На втория изстрел Карла не отговори.
Секунда по-късно краката на Мейн се показаха през прозореца. Те изпъкваха ясно над развилнелите се пламъци. Карла вдигна бавно пушката и стреля с двете цеви едновременно. Разстоянието не беше повече от четиридесет фута. Чу се страхотен рев на предсмъртна болка. Краката ритнаха конвулсивно и се дръпнаха
