Предполагам, че спускането по пистата фактически ми е отнело около половин час. Обаче на мен ми се стори много по-дълго, тъй като бях целият мокър и ми беше страшно студено. Но часовникът показваше, че е само два без петнадесет, когато минах покрай къщичката на Емилио в долния край на злитовията. Погледнах нагоре по дългата бяла просека на влековата шейна, която блестеше ярко на лунната светлина. На върха белотата на снега като че ли разцъфваше в грамадна, необуздана огнена гъба. Хижата вече бе загубила своя островръх силует. Сега тя представляваше само безразборно хвърчащи пламъци — бели в центъра, преминаващи в тъмнооранжево по края и изхвърлящи нагоре грамадна опашка от искри и дим, така че хижата приличаше на метеор, спускащ се от нощното небе.
Когато наближих хотела, хората бяха наставали и се суетяха с организирането на група, която да се качи и загаси пожара. Веднага ме заобиколи възбудена тълпа — всички облечени в скиорските си дрехи. Казах, че искам да говоря с управителя на хотела. Той се появи из тълпата около мен — набит, нисичък човек с важен вид, жълтеникаво разтревожено лице и рядка, мазна коса.
— Добре ли сте, синьор? Има ли пострадали?
Казах му, че никой не е пострадал, че пожарът не може да бъде загасен и скоро сам ще утихне. След това попитах дали мога да използвам телефона и канцеларията му.
— Но, разбира се, синьор. Всичко, което мога да направя за вас, само кажете какво искате.
Той включи две електрически печки да се стопля, извика един келнер да ми донесе чаша коняк и сухи дрехи, разпореди се да ми приготвят топло ядене в кухнята — всичко стана за секунди. За него това беше голямо събитие. Той показваше на своите гости какъв добър и великодушен домакин имат. Щеше да ме докара до лудост със своите нескончаеми въпроси относно моето здраве. А през цялото време аз притисках телефонната слушалка до ухото си. Говорих с Болоня, Местре, Милано, веднъж се преплетоха линиите и се включи Рим, но Триест или Удине — не.
Джо пристигна, пуфтейки, точно когато говорех с Болоня за трети път. Приличаше на човек, който е имал доста падания по пистата. Беше целият мокър и се тръшна изтощен на един фотьойл. Малката му камера все още висеше на врата. Той даде нова възможност на малкия управител да се развихри. На сцената се появи бренди. Съблякоха мокрите дрехи на Джо и го загърнаха в някакъв чудовищен халат, украсен с пурпурни и оранжеви линии. Донесоха още храна. А докато се вършеше всичко това и в промеждутъците между моите телефонни обиколки из главните пощенски станции на Италия, аз се опитах да дам известна представа на Джо за това, което бе станало в „Кол да Варда“. Не споменах нищо за златото. Този пропуск оставяше празни места в обяснението и поради това той едва ли ми повярва.
И както се бях задълбочил в изчерпателни пояснения, най-неочаквано Триест ме запита защо не отговарям. Поисках да ме прехвърлят на военната централа и оттам успях да се свържа с майор Масгрейв в неговия хотел. Гласът му излая нещо сънено от другия край на жицата. Но раздразнението се смени с интерес, когато споменах името на Енглес и му казах какво трябва да направи.
— Дадено — прозвуча отговорът, тънък и приглушен, идващ като че ли изпод земята. — Веднага звъня на Удине. Ще тръгнат на секундата. Карабинерският участък в Кортина, нали? Окей. Кажи на Дерек, че те ще бъдат там около девет часа, освен ако шосето не е затрупано от сняг.
Всичко се уреди за не повече от две минути и аз оставих слушалката с въздишка на облекчение.
По това време малкият управител вече се бе изтощил. Всички си бяха легнали. Погледнах навън във вестибюла. Хотелът отново се бе успокоил. Портиерът спеше свит на стола до печката. Голям часовник тиктакаше самотно на стената до стълбището. Беше четири и десет. Върнах се в канцеларията на управителя. Джо спеше на фотьойла и нежно похъркваше. Дръпнах тежките завеси настрани и погледнах навън. Луната залязваше като голяма жълта топка зад рамото на Монте Кристало. Звездите светеха по- ярко, а небето бе потъмняло. Върхът на злитовията сега представляваше малко, едва блещукащо въгленче. След като бе погълнал цялата хижа, огънят замираше. Придърпах един стол до една от електрическите печки и се настаних да чакам обаждането на Енглес.
Предполагам, че съм задрямал, защото не си спомням как е изтекло времето, и сигурно е минавало шест часът, когато се събудих от шума на човешки гласове в коридора. След това някой блъсна вратата и в стаята влезе със залитане Енглес.
Спомням си, че скочих на крака. Не го бях очаквал. Лицето му бе пребледняло и изтощено, скиорският костюм — разкъсан. Отпред на анорака му имаше кръв и малко над лявата слабина проблясваше голямо червено петно.
— Свърза ли се с Триест? — запита той. Гласът му бе изтънял и изтощен.
— Да — отвърнах аз. — Те ще бъдат в карабинерския участък около 9 часа.
Енглес се усмихна с измъчена усмивка:
— Няма да е необходимо. — Залитна напред и се отпусна в тапицирания с кожа въртящ се стол зад бюрото. — Керамикос е мъртъв — добави той.
— Какво се случи? — запитах аз.
Той гледаше с блуждаещ поглед пишещата машина върху полираното махагоново писалище. Приведе се бавно напред и махна капака. След това придърпа машината близо до себе си и сложи лист хартия.
— Дай ми една цигара — каза той.
Мушнах му една цигара в устата и я запалих. Известно време нищо не каза. Седеше с цигара, провиснала в единия край на устата, и очи, вперени в чистия лист хартия на машината.
— Боже мой! — проговори той бавно. — Какъв филм става от това! Той ще остане в историята на киното. Сензационен приключенски филм за действителен случай! Такова нещо досега не е правено — не по тоя начин. — Очите му горяха със стария познат ентусиазъм. Пръстите му се протегнаха към клавишите и той започна да пише.
Джо се пробуди със сумтене от шума на пишещата машина и се втренчи с отворена уста в Енглес, като че ли виждаше призрак.
Надникнах през рамото на Енглес. Той бе написал:
Чукането на клавишите стана по-бавно и замря. Цигарата падна от устните му върху скута, като прогори кафява дупчица върху белия скиорски костюм. Той заскърца със зъби. По челото му заблестяха едри капки пот. Вдигна отново пръсти до клавишите на машината и прибави отдолу:
След това спря и се загледа в написаното с лека усмивка. На устните му изби кървава пяна. Китките му омекнаха и под тежестта на пръстите няколко буквени лостчета щръкнаха нагоре. В този момент той леко се наклони напред и се свлече на земята, преди да успея да го подхвана.
Когато го вдигнахме, беше мъртъв.
Глава десета
Самотният скиор
Бях изпълнен с жестока омраза към проклетото злато, като гледах тялото на Енглес отпуснато безжизнено във фотьойла, където го поставихме.
Какво толкова има в златото?! Малки блокчета от неизползваем на практика метал — нищо повече. То нямаше истинска стойност с изключение на това, че неговата рядкост го прави удобно средство за размяна. И въпреки че е неодушевен предмет, то явно обладава свой смъртоносен личен характер. То може да повлече хора открай света да го търсят. Действува като магнит, но единственото, което този магнит
