Прехвърлихме багажа си в шейната, като поставихме ските отзад в специалния багажник за ски. Черното куфарче на моята пишеща машина и снимачното оборудване на Джо Уесън изглеждаха съвсем чужди и неподходящи на обстановката. Качихме се. Човекът с ботушите се настани зад кормилото. Дръпна някаква ръчка и въжето пред нас се опъна, като на места изскачаше изпод снега. Раздаде се приглушен скърцащ звук и ние започнахме да се плъзгаме нагоре по снежната просека. Почти веднага се озовахме на склона и шейната, повдигайки нос, се наклони застрашително назад. Й аз по-скоро легнах по гръб на седалката. Изпитвах някакво необикновено и доста страшно усещане. Загубихме хижата от погледа си. Пред нас, сред тъмните борове, се простираше една широка снежна алея. Тя се издигаше направо към синьото небе, гладка и отвесна като стена.
Погледнах назад. Четвъртитото здание на хотел „Тре Крочи“ вече приличаше на голяма черна кутия, захвърлена върху бялата пелена на планината. Шосето за Австрия се виеше през прохода като мръсна кафява лента. Слънцето грееше, но в него нямаше и следа от онзи „слънчев снежен рай“, както пишеше в туристическата брошура. Намирахме се в един изгубен свят — снежна пустош и черни гори.
Право пред нас въжето на шейната се изпъваше като обтегната струна на цигулка. Не се чуваше нищо друго освен мекото съскане на плазовете на шейната по снега. Въздухът лежеше неподвижен сред тъмните борове. Изкачвахме се под ъгъл от около шестдесет градуса. Джо се наведе през мен към Емилио и му заговори на английски:
— Туй въже, дето ни дърпа, може ли да се скъса?
Италианецът като че ли се досети какво го питат.
Засмя се и поклати глава:
—
— Какво се случи? — запитах аз.
— Въжето, той къса. Но въжето, което дърпа, той държи и те пада двайсет метра и не стига земята. Хората, те бил много уплашен.
— Ами ако нашето въже се скъса? — заинтересувах се аз.
— Той няма къса. Това въже от
— Много благодаря — отговорих аз. И с безкрайно облекчение побързах да се измъкна от необичайното превозно средство веднага щом спряхме пред хижата.
Тя беше доста голяма за обикновено
Повечето от тях се строят като дневни заслони и не са пригодени за преспиване. Обаче „Кол да Варда“ е била проектирана да приютява тези, които идват на Доломитите единствено заради карането на ски и не се интересуват от танците до зори.
Хижата беше дървена — изградена от борови стволове, сечени в околните гори, и е била построена преди две години от предишния собственик на „Екселсиор“. Тя се издигаше над и около бетонното помещение на голямото колело, което теглеше стоманеното въже на злитовията. С тевтонска прецизност и практичност немците бяха поставили електрическия теглещ механизъм на върха на просеката. Самата хижа представляваше продълговато здание с яки основи от борови греди, забити в дълбокия сняг. Веднага се набиваше на очи голямата, изнесена напред остъклена тераса, приличаща на корабен мостик. Тя гледаше на юг и на запад към „Тре Крочи“ и надолу към прохода за Кортина. Огряната от слънце панорама представляваше прекрасен фотоетюд в черно-бяло. И въпреки че беше още рано преди обяд и ние бяхме почти на осем хиляди стъпки височина, вече бе достатъчно топло да се седи отвън.
От терасата се влизаше в просторна столова с големи прозорци, облицована с чамова ламперия, и дълги чамови маси с пейки от двете страни. В единия ъгъл се мъдреше типичен италиански бар с хромиран автомат за еспресо кафе, а зад него блестяха лавици с шишета от всякакви марки, в най-различни форми и калибри, сред които се люлееше медното махало на часовник с кукувичка. Между бара и вратата, която водеше за кухнята и останалата част от хижата, се намираше огромна кахлена печка — австрийска направа, а в отсрещния ъгъл едно старо пиано.
Ние минахме, през вратата за към кухнята. Първото нещо, което видяхме от Алдо, беше една олисяла глава, надничаща през изрязания в кухненската врата отвор за сервиране. По голия му череп стърчаха няколко проскубани туфи от сиви косми. Кожата на скалпа и лицето му лъщеше като току-що полирана. Очите гледаха глуповато, а устата се усмихваше равнодушно, сякаш искаше с това да извини всичко останало. Помислих, че виждам човекоподобна маймуна. Само една секунда разговор с него ми бе достатъчна да се убедя в това. Усмивката му беше единствената човешка черта, която притежаваше. Мозъкът му се намираше в началния стадий на развитие на пещерния човек. Джо Уесън разказваше по- късно за него, че бил от този вид хора, на които ако им кажеш да вземат празната чиния пред теб и ръцете им са пълни с чаши, ще изпуснат чашите на земята, за да вдигнат чинията. Казах на хижаря да ни покаже нашите стаи. Той започна да кянка нещо като пуяк. Лицето му се зачерви. Започна да жестикулира. Въпреки че италианският език, с който си служеше, беше почти неразбираем, аз успях да доловя, че той не бил получавал никаква резервация за нас. Казах му да позвъни в „Сплендидо“ — бях видял, че на бара има телефон. Той само помръдна с рамене и каза, че така или иначе свободни стаи няма.
— Какво ломоти тоя? — изръмжа Джо и след като преведох отговора на Алдо, бузите му започнаха да се тресат от ярост.
— Глупости! Я кажи на тоя изрод да си извади главата от прозорчето и да дойде тук, където ритникът ми ще може да се запознае с дъното на панталоните му. Ще бъда безкрайно доволен, ако ми се отдаде възможност да си намеря претекст за връщане в хубавия удобен хотел. Но трижди проклет да съм, ако сляза със злитовията. За днес ми стига.
Аз отворих вратата, която обгръщаше като в рамка главата на Алдо, и той излезе пред нас треперещ от страх. Казах му, че аз и моят приятел започваме да се ядосваме. Той отново започна да кудкудяка на италиански.
— О, да върви по дяволите — извика Джо. — Я да огледаме стаите. Те трябва да са шест, а ми казаха, че само две били заети.
Аз кимнах и ние затрополихме по голата стълба. Алдо тръгна след нас, засипвайки ни с водопад от италианска реч. Стълбата излизаше на дълъг коридор. Стаите или по-скоро килиите — големи колкото кибритени кутийки бяха наредени от двете страни на коридора. Първата стая, чиято врата отворих, се оказа празна. Обърнах се да погледна Алдо. Той само разпери ръце и ъглите на устата му увиснаха. През следващата врата, която отворих, се виждаше стая с неоправено легло и разхвърляни дрехи. В третата стая явно имаше някой, защото Алдо се бе втурнал да ми попречи да я отворя, но Джо го изблъска встрани. Възнисък, слаб мъж, с дълга зализана коса, посивяла на слепоочията, и лице, което изглеждаше като парче черна набръчкана гума, стоеше точно пред вратата. Той беше странно наконтен за хижа като „Кол да Варда“. Носеше моден сиво-кафяв костюм, синя копринена риза и жълта вратовръзка с червени яхти, които плаваха по цялата й ширина. Държеше гребен в лявата си ръка и кой знае защо бе заел някаква странна отбранителна стойка.
— Вие търсите мен? — запита той на почти перфектен английски.
Побързах да обясня причината за нашето нахлуване. Алдо се опуйчи изпод ръката на Джо и заговори като картечница — получи се дует на английски и италиански. Наемателят на стаята вдигна с досада ръка към Алдо, за да го накара да млъкне.
— Казвам се Стефан Валдини — обърна се той към мен и добави, като посочи с пръст Алдо: — Този човек е глупак. Иска да си спести труда, като не пуска хората да преспиват в хижата. Мързеливо псе! — говореше с мек, мъркащ, почти мазен глас. —
