Овчарят бавно вдигна пушката и се премери спокойно. В моментта, когато изщрака първият спусък, Ник пусна дясната си ръка към джоба на якето, измъкна револвера и стреля.
Гърмежът се сля със щракането на втория спусък.
Овчарят изтърва пушката, зяпна, от устата му изби черна струйка. Потрепера и се килна назад.
Ник отпусна ръка и тръгна към неподвижния труп. Не бе направил и пет крачки, когато на тревата пред него прибяга огромна сянка. Надигна глава с лошо предчувствие и я видя: величествена, страшна и бяла, тя се спускаше с хищно разтворени ръце. Разпраният въздух опъваше роклята й, мяташе косите й нагоре.
„Какъв тънък кръст“ — помисли той, преди да стреля и преди да се уплаши.
Кадърът запъпли едва-едва. На белия плат цъфна цвете, ръцете се присвиха. Тялото загуби координация, увисна с главата надолу.
И тежко тупна на земята.
8
— Стоте бона сигурни ли са?
Ник намести главата си върху голите гърди на Мария и измърка:
— Сигурни. Тя е убила Тен.
— Хм…
— Отпечатъците от пръстите й съвпаднаха с тези от чашата. Двата косъма, намерени по ризата на Тен също са нейни.
Мария го погали по ръката и колебиво започна:
— А ти… това…
— Какво?
— Изчука ли я?
— Кога? — учуди се той.
— Преди да я застреляш… Не мога да повярвам, че…
— Глупости, миличка! Та анализът на космите в лабораторията на полицията показва възраст сто и двадесет години!
— Ти каза, че била хубава.
— Но стара! Оня рошльо Коцето твърди, че тя била оная булка… от началото на века и че била самодива… И спяла летаргичен сън. Събуждала се, изчуквала някого и пак лягала…
— Фантазии — смръщи вежди Мария.
— Фантазии… И все пак… И все пак…
— Какво?
— Тя летеше.
— Пак ли започваш? — стегна се тя.
— И Колимечков не вярва. С всичко друго се съгласи, но с това не. „Кажи — вика, — откъде е паднала?“ Обяснявам му, а той пак: „Абе ясно, че е била на някое дърво и ти си я застрелял. Законна самоотбрана и така нататък. Но как я донесе на голото и камуфлира така нещата, че да изглежда паднала там? Вътрешностите й са пръснати, главата й е размазана. Тя е паднала поне от петнайсет метра височина!“ А аз му викам: „Нали това ви разправям…“
— Хайде деа помълчим — примърка тя и се притисна с цяло тяло към него.
— Ами да опитаме — пламна Ник.
Когато се отпусна до нея с притворени очи и олекнало тяло, прекара длан по лицето й и тихо каза:
— Хубава си… като самодива. Защо не се научиш да летиш?…
Тя целуна ръката му.
После, след много време, тя измърка глезено:
— Ник, ще ми дадеш ли двадесет хиляди долара?
Той смръщи чело.
— Имам само десет хиляди.
— Как? — отвори стресната очи Мария.
— Тия, дето ги даде Пит Колеф.
— А наградата от завещанието? — продължи тя с изстинал глас.
— Няма ги — троснато отговори той.
Мария бързо седна в леглото.
— Как ги няма? Къде са?
— Дадох ги на оня рошльо, Коцето.
— Боже мой! — изписка тя, сякаш видя самодива на полилея.
— Умно момче… Вика: ако открием леговището й, ще разберем тайната на вечната младост. Е, аз му ги дадох… Ще купи апаратура и ще наеме специалисти. Ще претърсва пещерите в околността…
Мария скочи като разгневена тигрица, хвърли чаршафа в ъгъла и извика от вратата:
— Това няма никога да ти го простя!…
— Хей, къде тръгна гола?…
Втори случай: Полтъргайстът
Откакто свят светува на земята,
човекът си измислял чудеса.
1
Ник се извъртя през рамо и тупна от корема на Мария на матрака. Постоя малко така, нормализира дишането си и спъшкане се обърна на хълбок. Отвори едното си око, огледа застиналото, обсипано със ситни капчици пот женско тяло и сложи ръка върху него.
Мария се дръпна, изправи се като пребита и се запъти с несигурни крачки към банята.
Ник стана, наля си чаша перлова ракия от барчето и се настани на дивана. Отпи, помисли и се надигна, осенен от внезапна идея. Вмъкна се като гладен котарак в банята.
Отвътре се чу писък, изтрещяха счпени стъкларии и навън излетя настръхналата Мария с остатъци от пяна по косата си.
— Не, не и не! — извика тя възмутена.
— Защо? — жално попита иззад вратата Ник.
— Омръзна ми!
— Добре, успокой се — надникна греещата от любезност и внимание физиономия на Ник. — Ела. Имаш шампоан по главата си.
— Никога — изфуча сърдито тя.
— С пяната ли ще стоиш?
— С пяната.
— Е, щом искаш… — и той се вмъкна обратно.
Мария отиде пред огледалото, завъртя се. Помъчи се да изтрие с хавлия главата си, но тя се разпени още повече. Ядоса се, хвърли кърпата и тръгна решително към банята.
— А, дойде ли — равнодушно я посрещна Ник. — Ела да те изтрия.
Тя застана с гръб към него. Той зарови ръце в косите й. Очите му жадно запъплиха по тялото й.
— Ник, моля те — жално се примоли тя.
— Че какво… — започна той и се залепи като гербова марка на гърба й.
