— Не е — снизходително се усмихна той. — Ние караме с вода. — После се извърна напред: — Две капки!
Караразбойников се измъкна тежко, извади от мускараво като циганче куфарче малко шишенце с капкомер, пусна две капки в резервоара и протегна ръка към Коцето. Той извади два лева и го дари без да гъкне.
— Плащам си горивото — отговори той на няколкото милиона въпроси, избили по лицето, зиналата уста и разширените очи на Ник.
Караразбойников ги мушна бързо някъде из пазвата си и все така достолепно и тежко се насади на предната седалка.
— Открил е заместител на бензина — продължи тайнствено Коцето.
— Той ли?
— Да. Вода. Плюс някакви капки.
Ник бе така шокиран, че увисна, хванат за покрива на колата.
— Дадоха ли му Нобелова награда?
— Не го интересува — прошепна Коцето. — Иска пари.
— Не му ли дават?
— Идваха едни араби. Предложиха му осем милиарда долара.
Очите на Ник направиха един бесен оборот из орбитите си и спряха изцъклени и а-ха да се изсипят в краката му.
— А той?
— Отказа.
Косата му май се изправи.
— Тоя е луд!
— Не е. Само е оценил откритието си на деветстотин милиарда. Хайде, чао!…
3
Ник влезе в приемната, тръшна се на дивана, хвана пожълтялата си от тревоги глава и изпъшка жално:
— Изгоряха ми паричките! Тоя осем милиарда ги няма за нищо, па камо ли моите сто бона!…
— Какво си баеш? — надникна Мария от спалнята.
— Ох, какъв глупак съм!
Самопризнания от тоя род бяха толкова редки, че накараха секретарката да забрави заплахата за своята безопастност и да го приближи.
— Какво ти има, Ник?
— Страшно, страшно!…
Мария приближи още угрижена и малко поизплашена. Седна на облегалката на фотьойла и пликчетата й изскочиха изпод късата кожена поличка.
— Ник… Какво ти е?
Очите му паднаха на краката й и лицето му бързо започна да почервенява.
— Не е за приказване.
— Какво е станало?
Той коварно сложи глава в скута й, а ръцете му мигом се озоваха под полата. Когато Мария скочи с широко отворени очи, вече бе късно — полата й падна като есенен листец на пода, а бикините я спъваха за глезените като букаи.
— Ник… — жално изписка тя.
Той впи устни в нейните, после я грабна като перце и я понесе към спалнята.
В този момент звънецът иззвъня.
Ник замръзна, после пусна Мария във фотьойла и се хвърли към бюрото. Намести се на стола, грабна шарено списание и го разтвори пред себе си.
— Обличай се — изсъска той.
Тя бавно излизаше от шока на приземяването.
— О, боже мой, с какво заслужих това наказание — да работя при такъв негодник!
Ник светна гневно с очи и махна зверски с ръце да побърза.
Звънецът пак иззвъня.
— Вземи някое по-благоприлично списание — посъветва го злорадо Мария от вратата и скри голия си задник зад нея.
Ник обърна корицата — оттам виреше цици нещо от породата на секретарката. Хвърли списанието в чекмеджето и нервно извика:
— Влизайте, де!
Вратата мигом се отвори и вътре по-скоро се търколи, отколкото прекрачи розов пухкав дебеланко на около четиридесет години, облечен в сини кадифени панталони и бяла памучна тениска. На малкото му, потънало в лоя на бузите носле балансираха очила със златни рамки, а главата му грееше гола като Еверест.
— Добре дошъл — изправи се Ник почтително, защото тоя миришеше на спарени мангизи. — Шеф на детективска кантора „Алф“ Ник Шишманов.
— Приятно ми е — подаде ръка дебеланкото. — Доцент Пиратски.
— Доцент?
— И кандидат на математическите науки — допълни доволен от респекта на титлата си Пиратски.
— Учен, а?
— Учен.
— Вие, учените, все едни такива хъшлашки имена имате — отбеляза протоколно Ник.
— Не съм го избирал. Какво му е лошото?
— Нищо. Само дано не отразява истинската порода.
— Какво говорите? Имам толкова мирна професия.
— Доцент? — поклати глава със съмнение Ник. — Кротък? Но опряхте до мен, а?
— Ох, тя не е за разправяне! — — изпъшка дебеланкото и мигом доби покрусен вид.
— И все пак трябва да ми разкажете.
— Уви, да… И още как… Разбира се, господине.
И млъкна. Ник го загледа позачудено, изкашля се и предложи кротко:
— Ами да не се мотаме.
— Да започвам ли? — сепна се Пиратски.
— Да. Чакай… Мария!
— Идвам!
— И секретарка ли имате? — наостри уши дебеланкото.
— Нещо такова.
И то влезе — дългокрако, със символична поличка и блуза поне два пъти по-малка по площ от сутиена. В замяна на това сандалетите й бяха с върви, оплетени от глезените амен до сливиците.
— Оо! — изока доцентът.
Мария мина като военен крайцер през стаята и кръстоса крака на дивана. Ник нервно проследи погледа на клиентта си и за успокоение отбеляза, че тя поне седна добре — нищо от бельото й не остана отвън.
— Щяхте да излагате случая — подсети Ник омаяния доцент.
Адамовата му ябълка направи с пукане два оборота на празен ход преди да се чуе:
— О, да!… Извинете.
— Мария, записвайте.
— Тя Мария ли се казва?
— В повечето случаи — промърмори Ник, а на ум изруга: „Прасе с прасе!“
— Ох — отлепи с усилие очите си от секретарката Пиратски. — Снощи бях в „Кристал“. Ходите там,
