Тя се сепна, изпъна се и застина.
— Не искам — каза, загледана с остъклели очи в струйките на душа.
— Хайде, мила…
— Ник… Наеми поне чистачка.
— Защо?
— Тежко ми е. Не мога. Стоя на телефона… ходя по справки… Чистя, на обед и готвя… Не мога! Ник, ти ме експлоатираш.
— Абе ти да не си станала комунистка?
— Не съм, но ще стана… И на профсъюзите ще се оплача. Вземи още една, моля те!… Поне това… да си поделим…
— Тъй ли?
— Не мога… Три — четири пъти на денонощие. Е, нека да готви и чисти… Аз… Не!
— Миличка… Тъкмо сме в банята… Да не излизаме… И ще се изкъпем… Само…
— Не!…
2
В този момент звънецът иззвъня.
Ник пусна дърпащата се Мария, скочи в хавлията, изтри се за отрицателно време, намъкна зелен анцуг и със зачервено лице и мокра коса се хвърли към вратата. Сети се, извърна се и изсъска на Мария:
— Ти кротувай там!
Пак се върна. Тръшна се на стола, извади голям нож и започна да подрязва ноктите на краката си. Когато звънна пак, рече небрежно:
— Влизай, де!
Вратата се отвори и вътре се вмъкнаха двама души.
— Коце! — извика той приятно изненадан.
Толкова, колкото можеш да бъдеш, срещайки сто бона в зелено — сумата, която бе инвестирал Ник в предприятието му.
Младият и рошав мъж се ухили и подаде ръка.
— Бре, че гост!… Мария… Чакай, тя е заета… Аз ще налея… Сядайте!
— Запознайте се — каза Коцето. — Моят приятел Караразбойников.
— Ама че име — изсумтя Ник и огледа дребния човечец срещу себе си.
Освен че бе дребен, той бе и много мръсен. Дрехите му — някога сини дънки и карирана риза в неопределен цвят — не бяха прани сигурно от деня на купуването си. Обувките му бяха обелени и криви. Имаше сива сплъстена коса и рядка мазна брада в същата разцветка. Беше слаб, толкова слаб, че ако не бяха очите му — сини, умни и сърдити на целия свят, — човек би си помислил, че се ръкува с мумията на Тутанкамон.
— Къде ви е тоалетната? — попита вместо да се представи при ръкостискането Караразбойников. — Това ли е?
— Не — стресна се Ник. — Там е банята. Ето тук…
Дребосъкът влезе и затвори с достойнство вратата.
Коцето вече се бе разположил на фотьойла и изследваше шишетата.
— Що за птица е тоя?
— Учен — преглътна Коцето половината чаша перлова ракия. — Голям учен.
— Абе ако го гледам на кила…
— Мозъка му гледай.
— В тая малка главичка — скептично сви устни Ник.
— А, има…
— Дано… Къде сте скитали?
— Ходихме до полицията. Работим по проблемите на самодивата.
— Е, и?
— Не се тревожи за парите си. Вложени са както трябва.
— Не съм много сигурен.
— Днес бутнахме петстотин долара на едно ченге.
— Петстотин? И защо?
— За колана на самодивата. Стискат го в склада. Завели го на отчет и го сдават и приемат през ден.
— И за какво ви е?
— Караразбойников смята, че безсмъртието на самодивата се дължи на него. Екстрактите от билки, които намерихме в пещерата, запазват тялото, но не са причина за вечната младост.
— Хм… Мътно ми се вижда.
— И в песните така е казано. Караразбойников прочете целия том със самодивски песни.
Ник изсумтя. Това не го окуражи кой знае колко.
— Приходи му се до тоалетната. Обиколихме градските — те в ремонт.
— Че той има ли какво да остави там? — промърмори Ник. — Колко му плащаш?
— Десет хиляди на месец.
— Десет бона! Ти си луд!
— Той е голям учен — опъна се Коцето.
— Ой, паричките ми!… Че поне да се поохрани малко!
— Последното му изобретение е система от лещи и електронни сензори, с които засича излитането на душата при смъртта на човека.
Ник подсвирна.
— Получи ли Нобелова награда?
— Не — разочарова го Коцето. — Смятат го за шарлатанин.
— Е, не са далече от истината. — После се сети за Мария и се разтревожи: — Абе тоя да не падна в чинията?
Като ехо на въпроса му вратата на тоалетната се отвори и оттам тържествено изплува Караразбойников.
— Заповядай — посочи му Ник място на дивана.
— Не — строго рече той. — Тръгваме.
— Удари първо една глътка…
— Не пия. — И се обърна към Коцето: — Тръгваме.
— Абе, хора…
— Времето е пари, господин Шишманов — хладно предупреди дребосъкът.
— О, на мен ли ще разправяш какво е времето — промърмори Ник. — Но ми остава за пиене, защото стоя в кенефа по-малко.
Караразбойников го изгледа изпепеляващо и с внезапно почервеняло с дошла кой знае откъде кръв лице, излезе с гордо вдигната глава.
Коцето вдигна рамене със съжаление и го последва.
Когато слязоха, дребосъкът вече се бе курдисал в мръсно като него и старо като баба Яга порше и чакаш вдървен. Коцето се настани до него, завъртя стартера, но колата не запали.
— Май ще бутаме.
— Няма гориво. Я напълни тая туба с вода.
Ник я взе с погнуса — беше по-мръсна и от Караразбойников — и изтича в апартамента. Мария бе излязла от банята и се сресваше както я е майка родила пред огледалото.
— Облечи се — изсъска Ник. — Ако не бях аз?
— Голямо чудо — връцна се тя.
— Ей сега ще се върна — закани й се той.
Когато слезе при колата, Караразбойников стоеше все така като истукан на предната седалка. Коцето взе тубата и започна да я излива в резервоара.
— Чакай, бе — извика Ник. — Това не е ли за радиатора?
