92
Анви продължи да се плъзга по водната повърхност с отмъкнатата лодчица край брега. Тя се стремеше максимално да се придържа към брега. Вече беше отминала рова, значи, че и укреплението беше зад гърба й, но нищо не се знаеше. Би могло някой да се мотае и извън крепостта. Както си мислеше за това, изведнъж усети страхотен удар по главата. Ударът я запрати на дъното на лодката, а веслото тя изтърва във водата.
— Пипнаха ме — помисли си тя, но от болка едва успяваше въобще да мисли. Очакваше някой да й се метне отгоре, но атака не последва. Тя се надигна и… Ужас, отново нещо я удари, но доста по лекичко. Тя протегна инстинктивно ръце да се защити и докосна нещо твърдо. Бързо го опипа и разбра, че това е един голям клон, който силно се е привел над водата и който й беше нанесъл онзи удар, защото при гребането тя не гледаше нагоре и се беше натъкнала право на дървото. Но за щастие лодката не се движеше бързо и ударът, макар силен, не беше обезпокоителен за нейното здраве. При по-силна скорост и при този внезапен удар, положението можеше да бъде значително по-тежко. След като си обеща да бъде по-внимателна, тя извади второто весло от дъното на лодката, тъй като другото беше някъде във водата, а нямаше как да го види и да се помъчи да го прибере обратно на борда. Но и с това весло трябваше да достигне до целта. По едно време Анви усети, че лодката започна като че сама да се движи, тя прибра греблото и наистина лодката се движеше.
— Какво ли е това? — запита се тя. Но не след дълго разбра, че наблизо има река, която изтича от езерото. Реката се намираше преди да започне гористия бряг. Така че тя задължително трябваше да мине покрай нея, за да стигне до гората. Анви се замисли:
— Дали да тръгна по реката? Или да продължа към първоначалната си цел?
Ако искаш Анви да тръгне по реката, отиди на 27.
Ако искаш Анви да продължи да преследва първоначалната си цел, а именно да достигне гористия бряг, отиди на 76.
Ако се колебаеш се обърни към зара. При 1, 3, 5 отиди на 27. А при 2, 4, 6 отиди на 76.
93
Анви бързо летеше надолу по течението. Тя прибра веслото, което й беше абсолютно излишно в този момент, и започна внимателно да се оглежда да не налети на някой надвесен клон, защото при тази скорост ако главата й срещне дърво, колкото и да й беше твърда главата може би все пак дървото щеше да излезе победител. Тя видя, че наближава десен завой, и се опита с помощта на греблото да облекчи лодката и да завие, защото ако не завиеше навреме, можеше да се разбие в брега. Криво-ляво успя да завие и продължи все така шеметно да се носи по течението. Усмихна се:
— Е, сега бързо се отдалечавам от онова племе и ако не се усетят, че съм слязла с тяхна лодка по реката, може и да им се изплъзна.
След още един завой реката се разшири и бързината й значително отслабна. Анви започна да си помага с греблото, колкото да направлява своята яхтичка, както беше започнала да нарича черупката, в която се возеше. Тя видя, че зората вече се беше пукнала. Ако бягството до този момент не беше забелязано, то всеки миг щяха да го открият и тя не се съмняваше, че всички щяха да се втурнат да я търсят под дърво и камък. Тя видя, че след около километър реката отново прави завой, но и че там нещо се пени. Видя, че има скала. Неволно се сети за водопад. Хич нямаше да е добре, ако там имаше водопад, тя беше гледала, че планинските водопади са особено опасни. Анви пробва да отклони лодката към един от бреговете, но безуспешно. Бързо наближаваше мястото, зад което не се виждаше точно какво става. Тя започна да чува бучене, което бързо се увеличаваше. На няколко десетки метра шумът беше толкова силен, че дори да извикаше, нямаше да чуе гласа си. Успя да прибере веслото и здраво да се хване за бордовете на лодката. Тя рязко зави и ако Анви не се беше хванала преди секунда, сега щеше да лети във въздуха, защото при резкия завой лодката се наклони толкова силно, че загреба обилна порция речна вода. В следващите мигове Анви видя как хвърчи с невероятна скорост край скали, които почти се докосваха и черупката едва успяваше да се промъкне между тях. Тя знаеше, че това е краят, просто от този ад нямаше измъкване. Но в този миг в главата й прокънтя:
„Докато има живот, има и надежда“.
— Да, така е, така че дръж се, Анви, и спокойно.
Тук ще трябва съдбата да се намеси, защото без късмет няма как да се премине този чудовищен бързей.
Така че използвай зара, който играе ролята на съдбата в тази история.
При 1, 2, 3, 4 отиди на 68.
При резултат 5 или 6 отиди на 73.
94
Анви видя, че я водят към нещо като кош. В последствие установи, че това е носилка. Напъхаха я там и четирима мъже с лекота грабнаха коша и много бързо всички воини се отправиха в неизвестна за Анви посока. Тя разбра, че навлизат в сушата, тъй като вече не чуваше морето. Изкачваха се, а след това слизаха. Минаваха през гористи местности, а хората от племето нямаха признаци на умора. Анви не можеше повече да издържа, беше й се насъбрало много. Тя се настани удобно в затворения кош и сладко заспа.
Изведнъж Анви се стресна от крясъци, които идваха откъм предната част на пешеходната колона. Носилката й бе оставена неособено меко на земята и нейните носачи се втурнаха напред. Но много бързо бъркотията се уталожи и така Анви не разбра какво я бе предизвикало. Продължиха пътя си, но за сън вече не можеше да се мисли. След като тя започна да се оглежда на всички страни, забеляза една малка дупчица в коша. Веднага надзърна и установи, че има добра видимост. Тъкмо преваляха един връх и се спускаха в отсрещната долина. А след нея отново имаше връх и, като че ли тя видя някакви постройки, но разстоянието беше твърде голямо. След като минаха долината, отново започнаха да се изкачват и стигнаха едно плато, което беше доста голямо и в чиято среда имаше солидно укрепление. Укреплението от три страни беше опасано с дълбок ров, а от четвъртата страна имаше естествената защита на едно езеро. След рова имаше висок насип, а върху него — високи плътно забити колове. Анви ококори очи, такова нещо беше виждала само във филмите. За да се влезе в селото трябваше ровът да се прекоси със сал. Но в извънредни случаи се правеше мост от салове. Така стана и сега — набързо бяха докарани саловете от езерото и бяха скрепени здраво един за друг, така се образува мост. Воините минаха по саловия мост и започнаха да се изкачват по насипа, който в тази част бе оформен като улей, с цел хората по-лесно да влязат в крепостта. На средата на укреплението имаше широк площад, там оставиха носилката и пред погледа на цялото племе я отвориха. Анви се опули насреща. Тя за първи път виждаше такива жени и деца, за първи път виждаше такива островърхи колиби, които бяха подредени изключително правилно в редици и по този начин селото разполагаше с идеално прави улички. Започнаха да я докосват, но нищо друго не й сториха. Една от жените, която явно се ползваше с някаква власт, я хвана за ръка и я помъкна със себе си. Показа й една колиба и й изграчи нещо, но Анви разбра, че трябва да влезе вътре. И тя влезе. В колибата нямаше нищо освен малко слама. Плетената врата веднага беше затворена.
— Но поне да ми бяха отвързали ръцете — каза си тя.
След малко две девойки й донесоха нещо в купа. Тя забеляза, че това е някаква каша. Посочи ръцете си и те разбраха какъв й е проблемът. Едната изтича и доведе властната жена, която погледна Анви и като й каза нещо, махна вървите от ръцете й. Анви беше гладна като вълк. Нахвърли се върху екзотичното ястие и го омете за секунди. След това оставена сама легна на сламата и заспа.
