Йохано
Приключението
Няколко думи преди приключението
Читателю, добре дошъл на страниците на книгата-игра „Приключението“!
Тази книга-игра се състои от 101 епизода.
А достигането до финала може да се осъществи чрез повече от един път.
Но разбира се, че в хода на играта ти по всяко време рискуваш преждевременно тя да свърши за теб. Било чрез погрешен избор, било чрез намесата на съдбата или случайността.
Съдбата или случайността тук е съсредоточена в 6-те страни на един зар. Ти трябва да имаш зарче, преди да започнеш да играеш, защото доста често ще ти се налага да се обръщаш към неговата помощ. Но ако нямаш зарче, ти също можеш да играеш, без това да навреди на твоето приключение. Без зар просто няма да знаеш мнението на съдбата или случайността.
Тук ти не си главният герой, но ти го направляваш.
Главният герой, или по-точно главната героиня в тази книга-игра е тинейджърката Анви, която е на 15 години и без да подозира в началото, преживява изключително приключение. То започва с нейното пътуване към желания от нея и нейното семейство престижен колеж. Но след като се качва на самолета, който трябва да я отведе към нейната мечта, а именно престижния колеж, нещата се преобръщат изцяло.
Не се отчайвай, ако още в началото ти се случи играта да приключи за теб.
Просто опитай пак!
Ти ще придружаваш Анви в нейното приключение, в което има много движение, много напрежение и опасности. В него има самолетна катастрофа, падане в океана, плуване с водораслов сал, излизане на суша, на която я преследват туземци, плен, бягство и много, много възможности сам да направляваш действията на Анви.
Желая ти приятно приключение!
Епизоди
1
Анви беше на 15 г. Като всеки тинейджър тя имаше своите мечти.
Една от тях беше да получи високо образование в елитен колеж.
След много усилия и перипетии мечтата щеше да стане реалност. Анви спечели конкурс за влизане в колеж. Родителите на Анви бяха с неустановено потекло, тъй като и двамата бяха от дом за деца лишени от родителски грижи или сиропиталища, както някои безцеремонно им казваха на тези заведения. Там се бяха запознали нейните майка и баща, а по-късно се бяха оженили. Сега баща й беше учен в областта на историята, а майка й начален педагог. И двамата работеха здраво, за да могат да осигурят на децата си ако не всичко необходимо, то поне най-важното нужно на децата. Защото Анви имаше сестра на име Виан, която беше 11 г. Двете обитаваха една детска стая и в моментите, когато не се караха за компютъра, се забавляваха отлично.
Но сега сестричката й очевидно беше омърлушена, защото й бяха казали, че Анви заминава много, много далеч да учи. Обясненията, че Анви ще стане отличен професионалист и ще получи високо образование, не минаваха пред по-малкото сестриче. Тя категорично обвини своя баща, че той е основния виновник за това, че кака й си отива. Ученият постоянно говореше на своите наследнички, че трябва да учат език и да отидат да завършат в чужбина, за да станат независими и борбени личности.
Бащата хладнокръвно прие упреците и погали малката си дъщеря, като я успокои с думите:
— Спокойно мъничето ми, и ти след няколко години ще отидеш при кака си. Достатъчно е упорито да продължаваш да учиш езика.
— Тате, но аз не искам да ви оставя!
— Защо? Ние с майка ти ще ви идваме на гости, а и вие през ваканциите ще се прибирате у дома.
— Съгласна съм, но сега ми е много мъчно за Анви.
— Ами отивай да й помогнеш за багажа и да се позабавлявате, че тя утре пътува.
И двете сестрички имаха диабет. Болест, която в последно време придоби чудовищни размери. Малко информация за диабета можеш да откриеш в края на книгата, в приложението за болестта.
Тежка беше вечерта преди заминаването, защото колкото и родителите да желаеха детето им да учи в реномирано училище, не можеха току тъй да понесат раздялата. Майката попита:
— Беше ли нужно това?
— Категорично — отговори твърдо бащата. Но и неговите нерви бяха опънати. Той знаеше, че трябва да симулира увереност, защото в противен случай всичко можеше да пропадне в последния момент и Анви да не тръгне.
Полетът беше в 10:00 часа. Анви за първи път щеше да лети на самолет.
Беше й много притеснено. Тя не мигна почти цялата нощ. До късна доба двете сестри си говореха и се вричаха, че няма да пропускат ден без да си мислят една за друга.
Най-накрая малката заспа, но Анви не можа. Тя се намираше в някакво полусънно или полубудно състояние, а измореното й съзнание рисуваше най-различни картини от колежа.
Училището беше страхотно или поне на снимките изглеждаше така. Всеки ученик имаше самостоятелна стаичка с легло, бюро и мивка. Кампусът на колежа разполагаше с плувен басейн, сауна, фитнес, тенис корт, гимнастически салон и въобще всичко нужно за един учащ да релаксира в свободното си време.
Анви сънуваше, че плува, а в следващия момент играеше тенис, от корта внезапно се озова на учебната банка, след това се сепна и се събуди. Погледна часовника на мобилния си телефон, показваше 05:11 ч. Ясно беше, че повече няма да може да мигне. Тя стана, изми се, постави нов флакон инсулин в инсулиновата помпа. Анви отскоро притежаваше инсулинова помпа, която щеше да ползва зад граница. Започна да се облича. Баща й каза предната вечер, че таксито ще дойде в 07:30 ч. да ги вземе. Цялото семейство щяха да я изпратят на аерогарата, която се намираше на не повече от 30 мин. с кола от тяхното жилище. Анви отиде в кухнята и си направи какао. Подпря се на кухненската маса и сините й очи се наляха със сълзи. Тя тръсна хубавата си коса и си каза:
— Няма пък! Няма да плача, към това съм се стремяла толкова години. А и татко ще остане разочарован, ако се откажа в последния момент. Но мама? На мама й е много мъчно, че отивам. Какво да правя?
Анви не успя да задържи сълзите си зад миглите и те се промушиха и започнаха да падат тежко на масата.
Ако искаш Анви да се откаже от пътуването, отиди на 51.
Ако искаш Анви да тръгне за колежа, отиди на 21.
А ако искаш Анви да се върне в леглото и да поспи още малко, отиди на 11.
Ако не можеш да вземеш решение, използвай зара.
При 1, 3 и 5 отиди на 51.
При 2, 4 и 6 отиди на 21.
При калъч отиди на 11.
2
Анви рязко спря и пребледняла се олюля.
Майка й и баща й я подхванаха да не падне. Сестричката й изпищя.
— Анви, Анви какво става?
Анви смотолеви:
— Не искам, не искам да заминавам. Оставам си, моля ви!
