Да, Саша добре знаеше ролята на Тес в плана на Гален и това го караше да се чувства между чука и наковалнята. Той се усмихна накриво.
— Често съм се питал дали за това ме убеди да дойда в Седикхан. И аз ли съм пионка в твоя план, Гален?
— Разбира се. Очакваш ли да отрека? Но през цялото това време за мен ти не беше само пионка — нежно каза той. — Нямам по-добър приятел на света от тебе, Саша.
Да, те бяха приятели, другари по оръжие, често — по-близки и от братя. Саша бавно, поклати глава.
— Дявол да го вземе, не знам какво да правя!
— Не прави нищо — Гален се обърна, взе жакета си и тръгна към вратата. — Ще отида при нея и сам ще чуя отговора й.
— Сега ли?!
— Мислех да почакам до довечера, но виждам, че трябва да те избавя от това ужасно настроение. Ще се почувстваш по-добре, след като веднъж завинаги решението бъде взето — каза той и се намръщи. — И тъй като сега мириша на коне и билкови мехлеми, можеш да бъдеш съвсем сигурен, че няма да повлияя на избора й с нищо друго, освен с разумни доводи — Гален се отправи към вратата. — Накисни кърпата в горещата вода и я наложи отново, щом започне да изстива Ще се върна веднага след разговора с Тес.
Стаята не беше луксозна, но бе чиста. Тес скочи върху леглото, за да го провери, и се намръщи, тъй като установи, че е кораво както сламеника й в килията на манастира. Но това нямаше значение.
Не искаше нищо да помрачи последните й свободни дни.
Тя развърза панделките на шапката си, свали я, усмихна се доволно и я захвърли върху един стол до вратата. Така беше по-добре. Винаги бе ненавиждала шапките, но Полин бе настояла да вземе цяла дузина, докато подреждаха багажа й преди заминаването.
Тес смъкна дългите бели ръкавици и разпусна косата си, като подхвърляше във въздуха карфички и фибички.
След това прекоси стаята, отиде до умивалника и наля вода в легена от една кана, изрисувана с цветя.
На вратата се почука.
— Entrez — извика, като плисна вода върху лицето си. — Защо толкова се забави, Саша? Скоро ще се стъмни, а аз съм гладна. — Пресегна се за хавлията и се обърна да го погледне. — Освен това искам да се върнем на пристанището и да… — очите й се разшириха от изненада.
На прага стоеше Гален Бен Рашид.
— Може ли да вляза? — не изчака отговора, а направи няколко крачки напред и затвори вратата, след което бавно се поклони. — Много време мина. Превърнали сте се в млада дама, Ваше височество.
— Пораснала съм само с три инча.
Какъв глупав отговор, помисли си тя и се ядоса на себе си. Изглежда, не можеше да измисли нищо по- умно.
Погледът му се задържа върху овала на корсажа й.
— Понякога и само няколко инча могат да постигнат голяма промяна.
Тя усети странна топлина да преминава през цялото й тяло и разбра, че сигурно се изчервява.
— Чакам Саша. Току-що пристигнах от Франция и… О, стига с тези глупости! Но ти сигурно знаеш? Със Саша ли пътуваш? Не очаквах, че ще те видя отново.
— А пък аз очаквах да те видя.
Той тръгна към нея, движейки се като красиво грациозно животно. Бе по-огромен, отколкото си го спомняше, истински великан, а силните мускули на бедрата и прасците, които се свиваха и отпускаха под плътно прилепналите черни панталони, я хипнотизираха. Носеше черна копринена дреха, но без шалче, а най-горното копче на бялата му риза беше разкопчано и откриваше силната бронзова шия. В него тя виждаше такава съвършена мъжественост, която направо я шокираше. На пръв поглед изглеждаше същият, но сигурно се беше променил. Преди шест години не изпитваше такава нервност в негово присъствие.
— Всъщност аз положих доста усилия, за да те видя отново — каза той, взе кърпата от ръцете й и започна нежно да бърше водата по бузата и. — Лицето ти е мокро.
Това действие изглеждаше почти раболепно, но за какво ли раболепие можеше да става дума у Гален Бен Рашид? Той изтри лицето й така, сякаш имаше абсолютното право да я докосва навсякъде, където си поиска. Тя стоеше съвсем неподвижна, втренчена в него, неспособна да отмести поглед. Лъскавата му черна коса беше вързана на опашка и лицето му изглеждаше по-издължено и загоряло отпреди. Зад спокойното му изражение тя все още усещаше скритата, овладяна сила. Стори й се, че дъхът й спира, и бързо отмести поглед от него.
— Тъкмо си миех лицето.
Още една глупост! Боже, какво й ставаше?!
— Да — леко докосна брадичката й той. — Ти все още имаш най-изящната кожа. След детството много жени изгубват този копринен блясък.
— Така ли? — той стоеше толкова близо до нея, че тя усети миризмата на коне, билки и сапун и почива топлината, която се излъчваше от тялото му.
Тес взе хавлиената кърпа от него и я постави на умивалника. Ръката й трепереше, но това не я изненада.
— Как са Аполон и Дафне?
— Отлично.
— Радвам се. Често мислех за тях — каза тя и отстъпи крачка назад. — Със Саша ли дойде?
— Не — усмихна се едва-едва той. — Саша дойде с мен. И то, ако смея да добавя, с не особено желание. Измъчва се от куп съмнения и лоши предчувствия — приближи се до стола. — Може ли да седна?
— Очаквам всеки момент да дойде Саша.
Той я погледна с любопитство.
— Нима се страхуваш от мен? Странно. Не те помня такава.
— Глупости. Разбира се, че не се страхувам. Просто съм изненадана. Не очаквах да те срещна тук и затова ме намираш неподготвена.
— Неподготвена ли? — повтори той замислено и потърси погледа й. — Имам чувството, че ти вечно си нащрек. Всъщност не е чудно при този живот, който винаги си водила — посочи стола до прозореца. — Моля те, седни. Не се страхувай от мен.
— Саша всеки момент…
— Саша няма да дойде, докато не приключи разговорът ни.
Тес се поколеба, после бързо отиде до стола, седна и сложи ръце в скута си.
Гален се усмихна, понечи да седне, но се спря.
— Твоя ли е? — протегна ръка той и взе украсената й с пера шапка.
Шапчицата изглеждаше изключително глупаво и несериозно в здравите му, мургави ръце. „Колко са красиви“ — помисли си тя разсеяно. Дълги, изящни пръсти, които се движеха в хармония, Докато опипваше кадифеното парче плат, за да го огледа от всички страни.
— Като че ли не е по твоя вкус.
— Полин я избра. Каза, че е по последна мода.
— И ти повярва?
Тес повдигна рамене.
— Беше ми все едно.
Гален остави шапката на масичката, седна на стола и отпусна ръце върху облегалките му.
— Не, ти не си създадена за дрънкулки и пера. Ако беше моя жена, аз бих ти избрал съвсем друго нещо.
Тя го погледна напрегнато.
— Изплаши ли се? — усмихна се шейхът. — Грешка на езика. Ние диваците, за съжаление сме много примитивни и чувството за собственост е една от типичните ни варварски черти, но ти не бива да се
