на двора, е прекалено студено за теб.
Катрин кимна и се обърна към Жан Марк.
— Беше много мило от твоя страна да ме поканиш за Коледа. Прекарах вълшебно.
— Не е никак трудно човек да ти угоди. През последните години бях занемарил задълженията си на настойник.
— Напротив, ти винаги си бил много добър с мен. Зная колко си зает. — Катрин го гледаше със сияещи очи. — Освен това в манастира се чувствам щастлива.
— Не вярвам да си признаеш, дори да е обратното. Но игуменката едва ли ще бъде толкова деликатна и сигурно ще ме упрекне, че недостатъчно се грижа за теб. Но очаквам да чуя и за твоето държане тук.
— Катрин винаги е искрена — защити Жулиет приятелката си. — Предпочита да замълчи, вместо да излъже.
— Много добре. — Жан Марк погледна право в пламтящите очи на Жулиет. — А ако е щастлива тук, то това се дължи най-вече на теб. — Той подаде на Катрин кошницата. — Ако по Великден съм още в Париж, ще изпратя отново да те вземат. А сега бягай, Жулиет е права, вятърът е страшно студен.
— Aurevoir15, Жан Марк. — Катрин се обърна и изтича през двора. — Побързай, Жулиет — извика тя през рамо. — Имам да ти разказвам толкова много неща. На един прием в чест на Жан Марк трябваше да вляза в ролята на домакиня и цяла вечер се разхождах в прекрасна рокля от син сатен.
— Ей сега идвам. — Жулиет понечи да я настигне.
— Почакай!
Тя застина, когато Жан Марк докосна ръката й.
— Катрин ме чака — промълви, останала без дъх.
— Ще ти отнема само миг. — Снегът валеше на едри парцали, сякаш ги обгръщаше с бели завеси и ги пазеше от чужди погледи. Блестящи снежинки падаха по гъстата тъмна коса на Жан Марк и обсипваха като светулки сивата му пелерина. Погледът му беше впит настойчиво в Жулиет. — Както винаги ти разпали любопитството ми. Зная, че си стояла тук половината следобед да чакаш Катрин. — Пръстите му се плъзнаха по ръкавите й и уловиха тънките й китки. — Ръцете ти наистина са ледени. Защо не носиш ръкавици? Толкова си небрежна към себе си! — Вместо да я успокои, топлината на ласкавите му пръсти я накара да се почувства странно. Побърза да се освободи.
— Трябва вече да вървя.
— Разбира се, ей сега. — Жан Марк докосна раменете й. — И ти ли се чувстваш щастлива в манастира като Катрин?
— И тук е като навсякъде другаде. Мислех вече, че… — Настойчивият му поглед я накара да кимне. — Да.
— Толкова ли е трудно да признаеш, че ти е добре. — Мургавото лице на Жан Марк светна от усмивка. — Катрин ми каза, че откакто си тук, нямаш вест от кралицата.
— Няма нищо чудно в това — побърза да отвърне Жулиет. — Тя е прекалено заета, за да…
— А и от една пеперуда не може да се очаква добра памет.
— Не е болка за умиране, ако ме е забравила. В реда на нещата е. — За кой ли път Жулиет се дръпна, но сега той я пусна да си върви. Тя отстъпи крачка назад. — Много съм щастлива при монахините и ви благодаря, че внушихте на кралицата да ме изпрати тук.
Той повдигна едната си вежда.
— Хм, не си толкова щедра на благодарности като Катрин.
— Защото знам, че всъщност ме пратихте тук, за да я закрилям.
— Така ли?
Тя кимна сериозно.
— Както виждате, не ви подведох. Тя е добре.
— В такъв случай Катрин и аз сме щастливци. Никога ли не ти е хрумвало, че съм могъл да те изпратя тук и по друга причина?
Тя избягна погледа му.
— Не.
— И дори не искаш да ме попиташ каква е тя?
— Трябва да вървя. — Но изведнъж осъзна, че не й се тръгваше. Искаше да стои до него и гледа до насита забележителното му лице, което непрекъснато менеше израза си. В момента тъмните му черти бяха непроницаеми, високата му стройна фигура беше застинала, сякаш изваяна от гранит. Но въпреки това от него лъхаше такава пламенна сила, такава страст, че Жулиет почти очакваше снежинките да се разтопят веднага щом го докоснат.
— Да ти кажа ли защо си тук? — тъй пристъпи по-близо до нея. — Търговецът трябва да се запаси с търпение, докато инвестицията му донесе печалба.
— Но аз вече ви казах, че се грижех за Катрин. Печалбата е налице.
Той нежно вдигна качулката на Жулиет и покри косите й.
— Нима вече печеля? — Той я погледна в очите. — На колко си години, Жулиет?
Изведнъж дъхът й спря и тя запрегръща конвулсивно, за да се освободи от буцата, която беше заседнала в гърлото й.
— Скоро ще навърша шестнадесет.
Той я гледа дълго, преди рязко да се обърне.
— Върви на топло. Ще потърся игуменката, за да й засвидетелствам почитта си, както се очаква от един добър настойник. — Гласът му бе станал дрезгав. — И си вземи плодове от кошницата. Ти вече измръзна заради Катрин, не бих искал и да гладуваш заради нея.
— Но аз не бях излязла за това… — Жулиет замлъкна под погледа му. — Тя е моя приятелка. Липсваше ми — каза тя простичко.
— Най-сетне изплю камъчето. — По устните на Жан Марк затрептя усмивка. — Чудесно! Вече си мислех, че винаги ще се криеш зад бодлите си. Но може би няма да се наложи да чакам прекалено дълго.
Жулиет го погледна объркано, но в следващия миг той беше изчезнал в снежната виелица. Изведнъж се почувства страшно самотна, сякаш беше отнесъл душата й със себе си.
Жан Марк гледаше от прозореца на каретата как снежната вихрушка преминава в истинска буря. Беше разумно да отстъпи пред настояването на преподобната майка и да пренощува в манастира, вместо да тръгва за Париж в такова време.
Но представата, че ще прекара цяла нощ на твърд нар в някоя мизерна килия, му се беше сторила непоносима. Не, предпочиташе по-скоро да се върне в своя дом на Кралския площад, където го очакваше сегашната му любовница Жан Луиз. Тя щеше да го посрещне с обичайните си превземки, които с течението на нощта, както знаеше от опит, щяха да отстъпят място на страстта. Гордостта и предизвикателството бяха за него не по-малко важни от отдаването, а днес откри, че жадуваше за предизвикателства с цялата сила на душата си.
Докато се взирате навън в снежната виелица, той си представяше не пищната хубост на Жан Луиз, на която щеше да се наслаждава след няколко часа, а невинното лице на Жулиет дьо Клеман. Беше очаквал, че ще срещне момичето в манастира, но преживяването му дойде като гръм от ясно небе. Стройното като фиданка тяло на Жулиет беше неузнаваемо женствено под невзрачните сиви одежди.
Споменът за момичето го възбуди и трогна едновременно… как стоеше на двора срещу него, упорита, вироглава и все пак трогателно уязвима, с бузи, зачервени от студа, с очи, които говореха, че би се отдала, но никога не би се подчинила. В миналото беше избягвал да анализира чувствата си към момичето, но сега се улови, че прави тъкмо това.
Все пак беше избягнал най-голямата лудост. Когато Жулиет го погледна, бе изпитал безумния порив просто да я вземе със себе си в Париж.
И защо не го направи? Тя нямаше никакви средства, а той можеше да й предложи приятен и охолен живот. Според Катрин, откакто беше напуснала Версай, Жулиет беше забравена от майка си и от кралицата. Тя беше по-ранима и податлива, отколкото беше предполагал и сигурно лесно би й припомнил чувствата, пламнали между тях преди две години. Жан Марк умееше да разпалва желанията на една жена и Жулиет
