Париж, а оттам за Швейцария.
Жулиет отвърна тихо, без да поглежда приятелката си:
— Учудвам се, че Жан Марк още не е изпратил кола да те вземат. Трябва да е получил писмото на преподобната майка, че Националното събрание затваря манастирските училища. Сигурно вече е изпратил човек, но Марсилия е доста далече. Всеки миг някой може да пристигне и да те отведе.
Катрин смръщи чело. Жулиет говореше празни приказки.
— Врели-некипели. Жан Марк иска да остана още една година тук.
— Нещата се промениха. Всичко вече е различно. — Гласът на Жулиет се оживи, когато каза: — Мислех си, че съм успяла да ти налея малко ум в главата.
— А пък аз си мислех, че съм успяла да те отуча да се държиш грубо с мен. — Катрин вдигна ръка, когато Жулиет понечи да протестира. — И не ми казвай, че откровеността никога не е груба. До гуша ми е дошло и не го вярвам!
Неволна усмивка заигра по устните на Жулиет.
— Сега е глупаво да вярваш, че можем да останем в манастира завинаги.
— Завинаги не, но може би още поне година. Монахините наистина не могат вече да ни преподават, но могат да ни оставят тук. В края на краищата аз не съм от благородническо потекло и нямам причина да се спасявам с бягство от страната. — Без да поглежда приятелката си, Катрин продължи: — Ти спомена, че майка ти била под закрилата на същия богат търговец, който й осигурявал безопасността и в Париж. Тя няма ли да те вземе?
— Очевидно майка ми е забравила, че има дъщеря.
— О, не! — Очите на Катрин се разшириха от ужас. — Сигурно не може да те вземе при себе си, но се измъчва от чувство за вина…
Жулиет тръсна гневно глава.
— Престани да ме гледаш така, сякаш всеки миг ще избухнеш в сълзи. Радвам се, че никога няма да ме вземе при себе си. На мен ми харесва в манастира. — Тя духна свещта. — Хайде вече да вървим. Как да работя, когато коленете ти толкова силно треперят, че не мога да се съсредоточа?
— Не се страхувам. — Катрин забърза към вратата. Неволно въздъхна от облекчение, когато прекрачи прага на вечното жилище и излезе на дневна светлина. — Крайно време е да се връщаме. Ще ти наложат двойно наказание, ако не се появиш преди обедните камбани.
— Има време. — Жулиет последва приятелката си навън, затвори тежката врата и я залости с резето. После седна на земята и се облегна на стената на гробницата. — Остани още мъничко с мен. — Тя отметна глава назад, затвори очи и остави слънцето да огрява лицето й. — Трябва да събера сили. Един Господ знае колко километра каменен под ще трябва да търкам този път.
— Може би преподобната майка ще разреши да ти помогна.
— Защо ще ми помагаш? — Очите на Жулиет останаха затворени. — Та аз се държа грубо, богохулствам и непрекъснато ти създавам ядове.
Катрин разбра, че е безполезно да кара Жулиет да бърза и седна срещу нея.
— Изглежда, все пак не си ме излекувала съвсем от моята глупост.
Усмивката на Жулиет се изпари.
— Защо?
— Кажи ми защо оставаше до леглото ми нощ след нощ и се грижеше за мен, когато миналата зима ме измъчваше онази ужасна кашлица?
— Това е нещо друго. Ти си различна. Всички искат да ти помагат.
— Ти си толкова самоуверена и силна, Жулиет. Когато онази нещастна селска женица избяга от мъжа си и роди в манастира, ти не се отделяше ни за миг от нея и гледаше детето й, докато тя се възстанови и сама ни напусна.
— Обичам малки деца.
— А за майката какво ще кажеш? Посвети й почти цяла година, докато я научи да чете и пише, за да си намери по-добре платена работа в Париж.
— Е, не можех да допусна Йоланд да се върне отново при онзи негодник, мъжа си. Той щеше набързо да я вкара в гроба от побои, а бебето щеше да загине от глад. И тогава щях да му забия някоя вила в търбуха и естествено, да ме изгонят от манастира. — В очите й проблеснаха зли пламъчета. — Както виждаш, постъпих така от егоизъм. Катрин, откажи се. Никога няма да стана светица като теб.
Катрин усещаше как бузите й пламтят. Погледна объркано Жулиет. Не си спомняше да е виждала приятелката си в подобно настроение.
— Просто се опитвам да постъпвам както трябва. Съвсем не съм светица.
— Но както върви, скоро ще станеш. — Жулиет сбърчи нос отвратено. — Но ти прощавам, защото не си скучна. Ще ми липсваш.
— Казах ти, че съм…
— Ти винаги вярваш, че всичко ще свърши добре и за двете страни. И вълкът сит, и агнето цяло. Но ние бяхме щастливи през тези години, нали? Поне аз бях щастлива. — Жулиет сведе очи към изпоцапаните си с боя ръце. — В началото ми се струваше, че няма да издържа… всички тези правила, колениченето и търкането на каменния под…
Катрин се засмя от сърце.
— После се опитах да открия грозното у сестрите, но открих, че няма нищо грозно. Те са… добри. Дори сестра Матилд не осъзнава, че не може да ме търпи. Тя искрено вярва, че ме наказва заради вечното спасение на душата ми.
— Но мисля, че въпреки всичко те харесва. Тя и с мен често е доста несдържана.
Жулиет поклати глава.
— Тя е по-млада и по-умна от останалите сестри. И разбира колко съм себелюбива.
Катрин се почувства безпомощна. Жулиет, винаги толкова самостоятелна, сега като че ли искаше нещо от нея, а тя не знаеше какво е то.
Жулиет се закиска неудържимо.
— Ама ти не ми възразяваш.
— Когато искаш, можеш да бъдеше толкова мила и добра! Но понякога си толкова заета със своята живопис, че направо забравяш другите хора.
— А пък ти мислиш прекалено много за другите. Опасна склонност. Много по-сигурно е да изключиш всички останали и да живееш собствения си живот.
— Защо тогава не ме изключиш?
— Стига да можех, щях да го сторя. Но ти не ми позволяваш. — Пръстите на Жулиет започнаха да мачкат плата на дрехата й. — Но нея успях да я изключа.
— Кого?
— Кралицата — прошепна Жулиет. — Изключих я и си наложих да не мисля повече за нея. За първи път тук, в манастира, се почувствах щастлива. Нима и аз нямам това право? Бих желала да остана сред сестрите, да си рисувам колкото искам и да те дразня, когато си противно благопристойна и примерна. Затова ще остана тук, докато Жан Марк те вземе.
Погледът на Жулиет отново се зарея към розово-червените зидове на църквата, а напрежението в израза й постепенно изчезна.
— Тук цари тишина, красива тишина. Преди да дойда в манастира, не знаех, че тишината може да се рисува.
Жулиет помълча малко, после каза:
— Имам подарък за теб.
— Подарък ли?
Тя порови в джоба на сивата си рокля и накрая извади една завързана на възел, изпоцапана с бои кърпа.
— Ето нещо, което ще ти напомня за мен. Когато се омъжиш за твоя Филип и родиш десет деца…
— Говориш глупости. Откакто съм в манастира, съм виждала Филип не повече от три пъти. За него аз съм дете.
— Но ти си наследница. Той ще промени мнението си. — Жулиет прехапа смутено устни. — Не исках да
