кажа точно това. Ала ти познаваш необуздания ми език. Твоят Филип може би е толкова почтен, колкото и прелестен. Откъде да знам?
— И ти ще се омъжиш. С изключение на монахините, повечето жени се омъжват.
— Едва ли някога ще се омъжа. Та кой би ме взел за жена? Аз не съм красива и нямам никаква зестра. — Жулиет вирна своенравно брадичка. — Освен това не виждам какво му е хубавото да си собственост на един мъж. Струва ми се, че мадам Помпадур и Дюбари са водили много по-интересен живот, отколкото добродетелните съпруги. — Тя се усмихна. — Не искам да съм робинята на някой мъж. Бих предпочела да стана известна художничка като мадам Виже льо Брюн. Дори още по-знаменита.
Катрин най-сетне успя да развърже възела на носната кърпа.
— Ти не мислиш сериозно дори и частица от онова, което говориш. — Тя разгърна кърпата. — И ти доставя особено удоволствие да ме… — Не успя да довърши, когато погледът й падна върху златния овал, украсен с едно-единствено, гравирано от майсторска ръка люляково клонче. Веднага позна медальона. Това беше единственото бижу на Жулиет, което беше виждала само няколко пъти през годините, които прекараха заедно. — Не мога да го приема. Казвала си ми, че ти е подарък от кралицата за твоя осми рожден ден.
Жулиет се беше затворила в себе си.
— Не съм сантиментална. Кралицата отдавна ме е забравила. Тя винаги е обичала само майка ми, а за мен се е сещала единствено, когато съм се изпречвала на пътя й и е нямало как да ме заобиколи или прескочи. — Последва пренебрежително вдигане на раменете. — Отвори медальона — настоя тя.
— Ах, той се отваря, така ли? Помислих, че е само висулка. Цепнатината едва личи… — Катрин буквално си глътна езика от изумление, когато медальонът се разтвори. Изгубила ума и дума, тя се втренчи в нарисуваната миниатюра. — Тя е, направо фантастична! — прошепна Катрин.
— Да, наистина е добре направен, струва ми се. За първи път рисувам такова нещо. Беше много интересно… — Жулиет погледна неодобрително Катрин. — Света Дево, да не вземеш да се разплачеш?
— Защо не? — Катрин вдигна очи. Сълзите течаха по бузите й. — Плача, когато ми се плаче.
— Нарисувах я просто, за да изпробвам тази техника, но нямаше да ти я дам, ако знаех, че така ще се разревеш.
— Ще я пазя като очите си. — Катрин надяна нежната верижка през главата си и оправи висулката отпред. — Няма да я сваля никога. А когато остарея, ще я показвам на внуците си и ще им разправям, че я е нарисувала най-скъпата ми приятелка. — Тя избърса сълзите си със смачканата кърпичка. — А когато ме питат защо ме е нарисувала много по-хубава, отколкото съм се надявала да бъда. — Катрин спря да си поеме дъх и срещна погледа на Жулиет. — Ще им кажа, че приятелката ми е била малко странна и не е знаела друг начин, за да ми покаже колко много ме обича.
Жулиет погледна Катрин удивено.
— Но това е само една дрънкулка… Радвам се, че ти харесва. — Тя скочи на крака. — Сега трябва да се връщаме. Сестра Мари Мадлен ще… — Краят на изречението се изгуби, тъй като тя вече тичаше през високата трева и скоро изчезна зад паметниците.
Катрин бавно се изправи. Ръката й любовно галеше гладката повърхност на златния медальон. Той още пазеше топлината на Жулиет. Колко ли време приятелката й беше носила изцапаната с боя, несръчно вързана носна кърпа? И колко й подхождаше да представи един добре премислен жест на обич като чист егоизъм. Беше много по-смела от нея, когато ставаше дума за сериозните неща в живота, но и при най- малкия намек за чувства бягаше през глава като подплашена катеричка. Неизразима обич обля Катрин с горещия си полъх, на гърлото й сякаш заседна буца, от очите й бликнаха толкова презираните от Жулиет сълзи.
Катрин последва Жулиет между надгробните кръстове. Когато стигна портите да гробището, видя как огромната карета на граф дьо Монтар трополеше с багажа на дъщеря му към южната врата. Кочияшът плющеше с камшика си над напрегнатите гърбове на конете. Сесил дьо Монтар започваше пътешествието си към Швейцария.
Катрин затича към високите, здрави манастирски стени, докато усети кръвта си да бие по-силно във вените. Нямаше причина да се тревожи. Слънцето грееше, тя и Жулиет бяха млади и безгрижни и щяха да останат приятелки за цял живот.
Камбаните забиха!
Жулиет отвори очи. В килията беше съвсем тъмно. Но това беше обичайно, в манастира ставаха за молитва винаги преди пукването на зората.
Необичайни бяха крясъците.
Пронизителни, ужасяващи писъци раздираха тишината. Нима беше избухнал пожар?
Жулиет разтърси глава да прогони съня и скочи на крака. Опасността от пожар винаги бе реална — някой горящ въглен, търкулнал се от голямото огнище на магерницата, или свещ, забравена в параклиса…
Тя запали свещта на масата и бързо наметна халата си.
— Жулиет! — Катрин стоеше в рамката на вратата, дългите й кестеняви коси бяха разпилени по раменете, а очите й бяха станали кръгли от уплаха. — Камбаните… виковете… какво се е случило?
— Откъде да знам? — Жулиет нахлузи обувките си и взе свещта. — Да вървим. Не искам да се опека жива, ако манастирът гори.
— Мислиш ли…
— После ще мислим… — Жулиет улови Катрин за ръката и я повлече в коридора. Цял рояк полуоблечени момичета се блъскаха и задръстваха тесния проход.
— Така никога няма да излезем на двора. Ела! — Жулиет се обърна кръгом и си запробива път в обратна посока към една малка сводеста врата. — Класната стая. Тя има прозорец.
Катрин я последва в празното помещение. Трябваше да заобикалят дългите писалищни маси, за да се доберат до дълбоката ниша на прозореца. Жулиет дръпна резето и разтвори дървените капаци.
— Пожар е! Гледай…
Факли. Мъже с факли. Извадени саби. Мъже с раирани панталони и пуснати ленени ризи, някои със странни червени шапки. Стотици може би. Пиянска глъчка. Кикот. Ругатни.
И писъци.
— Боже милостиви — прошепна Жулиет стъписано. — Сестра Матилд…
Монахинята лежеше върху плочника, дрехите й бяха разкъсани на парцали, бедрата й неприлично разтворени. Двама крещящи с цяло гърло мъжаги я държаха здраво, докато трети с червена фуражка брутално я насилваше.
— Трябва да й помогнем! — Катрин понечи да се покатери върху перваза на прозореца. — Не можем да чакаме. Трябва да им помогнем на всичките.
Все същата страхотна сцена се разиграваше по целия двор. Измъкваха монахините насила от килиите им, събличаха ги голи и ги тръшваха на земята.
— Не можем да им помогнем. — Жулиет дръпна Катрин от прозореца. — Не виждаш ли колко са много? Но можем поне да попречим на онези глупави овци в коридора да излязат навън. — Тя понечи да се върне в коридора.
Катрин я улови за ръката.
— Почакай — зашепна тя. — Късно е вече.
Първите послушници вече бяха излезли на двора. Гледката, която се откри пред очите им, ги накара да спрат като заковани. Един от мъжагите нададе дрезгав смях.
— Я вижте, идва свежа плът! Хей, зарязвайте престарелите гарги! — Тук имало прелестни млади кокошчици, които само чакат да им оскубят перцата.
Нови крясъци се понесоха над двора.
— Защо? — попита Катрин. — Защо правят това? Те ги измъчват.
